Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (70)

10

— Според мен той плува — каза Артур. Томи се вслуша. Наистина, наред със звука на течението долитаха и ритмичните удари на ръце.

— Не на всички е дадено да ходят по водата. Нали, братче? — Томи с ритник вкара един от клоните в огъня. — Кей все пак е различен от нас. Обикновен човек, а не месия. Затова пък умее да плува, което също е полезно.

Артур не се засмя:

— Да, сигурно. Ще видим ли как ще премине през Прага? Вие с Кей тогава видяхте ли нещо?

Сякаш в отговор на думите му правоъгълник от светлина разкъса тъмнината на нощта. Врата, отворила се към деня, бе полузакрита от човешки силует. После се затвори.

Томи погледна Артур. Нежно и тъжно — по този начин старците гледат детските си снимки.

— Сега Кей ще зададе въпросите си и ще получи отговорите. После ще се върне — непременно, защото ти го чакаш. Само не го изоставяй, Арти. Той има нужда да воюва за някого.

— Защо говориш така?

— Защото аз няма да дочакам Кей. Ще се разходя по водата и ще мина през Вратата.

Дълго се гледаха, после Артур извърна поглед.

— Нали сам разбираш — търпеливо каза Томи, — аз не съм нужен на този свят. Тук ще съм само ценен заложник, възможен приемник на Къртис, трофей.

— Нужен си на мен!

— Не, Арти. Не е така. Може би вече умея някои неща, но ето че времето, в което човек се учи, отминава. Ти винаги ще помниш, че аз съм на истински шестнайсет, а ти си и на дванайсет, и на двайсет и две едновременно. Нека по-добре да се сбогуваме завинаги. — Той разроши косата на Артур с неволния жест на възрастен, разговарящ с преждевременно развито дете.

— Ти искаш „Линията на бляновете“ — прошепна Артур.

— Да. И то не така, както в „аТан“, а да погледна в лицето на Бога. Да видя първо себе си.

— Това е страшно.

— Знам. Но нали ти издържа? И Шегал. Разбираш ли, аз също искам живот-приключение. Безкрайна игра.

Артур стана, сякаш опитвайки се с повечето си сантиметри да си придаде тежест и убедителност.

— Томи, та нали видя как свърши всичко за Шегал!

— Той е глупак. Той иска винаги да печели. А това не е необходимо. Трябва да продължиш да живееш, какъвто и да станеш — обикновен войник или император. Кей ми каза наскоро, че имам право да си отида, когато реша. Той нямаше предвид „Линията на бляновете“. Но каква е разликата? Кажи му, че съм се възползвал от свободата си.

— Там няма да ни има нас.

— Ще ви има, непременно. — Томи също се изправи и бързо целуна Артур по челото. — Всичко хубаво, братко. Аз вероятно съм същият като Шегал. Може би моят Каилис прилича на неговия свят? — Той отстъпи от огъня. — Поздрави Кей. Кажи му, че въпреки всичко много го обичам.

— Томи! — безпомощно извика Артур.

Но нощта мълчеше.

После в тишината се чу отчетливо пляскане на стъпки.

След това в тъмнината бликна светлина.

Артур Къртис седеше до догарящия огън и плачеше. Той вярваше само в едно — че Кей ще се върне. Че по някакво чудо двамата ще се промъкнат през всички препятствия.

Но първо Кей трябваше да се върне.

Кей Дач стоеше над пропаст.

Небе.

Безкрайно небе, синьо и мъртво, без нито едно облаче.

Океан, белезникавосинкав, спокоен, с лениви вълни, сякаш залян с масло.

Дори хоризонтът не можеше да се различи на мястото, където се събираха водата и небето.

Сух пясък под краката, палещ слънчев диск в зенита.

Тишина.

Никой.

Никой и никъде.

Никой и никъде — навсякъде.

Кей Дач, за когото нямаше Бог, седна на пясъка. Шумоленето от движенията му се стори като гръм.

— Ето — каза той. — Дойдох, нали така?

Тишина.

— Ако премина „Линията на бляновете“, същото ли ще видя? Не, не бива да ми отговаряш. Просто ще поседя малко. Знаеш ли, толкова уморен се чувствам, сякаш съм на четиристотин години.

Дач загреба шепа пясък. Бавно разтвори пръсти — сивата прах се завъртя и изтече.

— Странно. Ти все пак ми отговори. Всеки получава своето. „Линията на бляновете“ не води към рая… ако за теб няма рай. Не може да стане Бог онзи, който вече не е станал Бог. Нито пък може да стане император онзи, който е роден да бъде вечен редник… вечен слуга.

Той вдигна очи. Искаше му се да види поне нещо живо, поне някакво движение. Да усети полъха на вятъра.

Нищо.

— Струва ми се, че всичко това не е истина — каза Дач. — Може би е част от мен, но не е цялата истина.

Помълча малко.

— Смешно е да се разкайваш, когато Бог не си е вкъщи… какво пък. Просто бях себе си. Винаги. И не очаквах нищо. Толкова е хубаво — да градиш планове, да мечтаеш… Но не и за мен. Аз не обичам илюзиите.

Кей се надигна, навеждайки се над пропастта. Пясъкът засъска, потичайки надолу. Но дори и това движение беше кратко и не остави след себе си следа.

— Знаеш ли, имам толкова много работа — каза той. — Две хлапета, едното от които изобщо не се е научило да бъде възрастен. Момиче, което иска да се науча да обичам. Милиони убийци и стотици планети. И защо стоя тук… изобщо не знам. Ти нали няма да ми подскажеш — никога и нищо. Нали и без това винаги си бил в мен — и си мълчал, дори когато съм те убивал.

Под яркото слънце, застинало в небето, човекът изглеждаше крехък и слаб. Но той беше единственото, което умееше да живее.

— Само трябва да изляза обратно — каза Кей. — И това е всичко. Ще се справя. Длъжен съм да се справя, щом се получава така.

Той се обърна и тръгна. Към Прага, зад който беше единственият и неповторим свят, хората, които обичаха живота и хората, които обичаха смъртта.

Кей Дач повече не се огледа.

Струваше му се, че е достатъчно само да се обърне, и ще види нещо: сянка на движение, искрица живот. Може би просто птица, носеща се във висините сред далечни ветрове. Изпращащи го с ревнивия поглед на хищник жълти очи…

Но Кей Дач никога на гледаше назад.