Франсис Пол Уилсън
Панацея (96)

2.

Рик стоеше в сенките в задната част на двора — на същото място, където се справи с човека на 536 в нощта преди заминаването им — и я наблюдаваше през прозорците. Луната щеше да се покаже по-късно и той може би трябваше да намери нова гледна точка.

Второто чудодейно изцеление в педиатричното отделение на „Стоуни Брук“ го притесняваше. Нямаше никакво съмнение какво се бе случило и кой бе отговорен. Той научи за това, когато по-рано отиде до болницата, за да види как се справя Мариса. Оказа се, че Лора вече я е отвела у дома, но болницата жужеше за случилите се чудеса.

Това не беше добре.

Той смяташе, че Файв е използвал електронния мониторинг на НСА за проследяване на чудодейни изцеления. Шефът му, Пикънс, можеше да направи същото, въпреки че Рик се съмняваше в това.

Беше срещнал Пикънс преди много години. Мъжът имаше репутацията на нерисков човек. Без Нелсън той просто щеше да остави нещата да се изплъзнат.

Братството обаче бе друг въпрос. Той не знаеше дали 536 има още хора с достъп до данните на НСА, затова реши да държи Лора под око за няколко дни, просто като застраховка. Или се самозалъгваше за това? Защото не можеше да измъкне тази целувка от ума си. Ако Клотилда не беше почукала на вратата…

И така, ето ме тук, не само шофирайки покрай къщата й като някакъв тийнейджър лунатик, но и спотайвайки се в задния й двор като перверзник.

А ето и нея зад плъзгащите се стъклени врати, водещи към ниската задна веранда, почиствайки след вечерята, докато Мариса гледа бейзбол на телевизора. Половин чаша бяло вино седеше на плота. Наблюдаването на някого, който извършва всекидневните си рутинни задачи, предизвика необяснима болка в гърдите му. Защо? Защо е тази болка? По някаква причина чувстваше, че може да спре болката, като просто се присъедини към нея.

Колко безумно е това? Той не принадлежи там, в светлината. Тук, в тъмнината, наблюдавайки, това беше неговото място. Защото тя заслужава някой по-добър, някого, който също така заслужава нея.

Мариса се отдалечи от телевизора и влезе в кухнята. После застана пред плъзгащите се стъклени врати, погледна в посоката, в която се намираше той, и замръзна. След това се обърна към майка си и посочи към него.

Как, по дяволите, успя да го забележи?!

Можеше да се измъкне, но това само щеше да ги уплаши — последното нещо, което искаше. Затова остана на мястото си, докато Лора, от своя страна, бързо пристъпи към стената и натисна ключа.

Дворът се изпълни със светлина.

Той помаха и видя как напрежението се оттича от изражението на Лора. Тя отвори вратата.

— Какво правиш там? — подвикна му.

— Ами, аз…

— Няма значение. Мога да предположа. Влез.

— Не, аз…

Тя тропна с крака си. Харесваше му, когато прави така.

— Без извинения. Влез веднага тук.

Той сви рамене, прекоси моравата, скочи на верандата и влезе в кухнята.

— Мариса — каза Лора, — това е господин Хейдън. Той ме пазеше по време на пътуването.

— Хейдън — като планетариума? — попита Мариса.

Рик веднага я обикна.

— Ти си доста умно хлапе, да знаеш. — Той протегна ръка. — Точно като майка ти.

Малката й ръка се появи в неговата и двамата се здрависаха.

— Харесваш ли бейзбол?

Мразеше бейзбол.

— Обожавам го.

— Страхотно! Кой е любимият ти отбор?

Понеже не можеше да се сети за нито едно име, каза:

— Нямам фаворит. Просто обичам да гледам този, който играе в момента.

Колкото обичам да гледам как съхне боядисана стена…

— Искаш ли…?

— По-късно може да си поговорите за бейзбол, сладката ми — каза Лора, насочвайки я обратно към телевизора. — Господин Хейдън и аз имаме да обсъдим някои неща за възрастни.

Когато тя се върна на пода пред екрана на телевизора, Лора се обърна към него с угрижен вид и сниши гласа си:

— Наистина ли мислиш, че е необходимо да играеш ролята на пазач?

— Честно казано, не знам. Файв ни каза, че е запазил отбора си малък. Работя по въпроса с информацията за това. Ако е така, има възможност никой да не те свърже с тези две чудодейни изцеления.

— Предполагам, че това беше глупав ход от моя страна — каза тя и извади чаша от шкафа. — Обикновено не съм толкова импулсивна, но бях изтощена и еуфорична след Мариса, видях това малко момче и аз… — Тя сви рамене. — Имам само бяло… без мехурчета.

Той махна с ръка.

— Няма проблем. Аз вероятно…

Тя отвори хладилника.

— … трябва да изпиеш чаша вино, да седнеш и да се отпуснеш. Можем да поговорим. След всичко, през което минахме, трябва да се опознаем малко по-добре, не е ли така? Искам да кажа, отвъд разговора за огромните, самоуверени и несимпатични интелекти и тем подобни.

Той се опита да схване подтекста в това. Думите й говореха, че трябва да станат приятели, но какво всъщност казваше? Че иска да бъдат нещо повече?

Никога нямаше да проработи…

Но той каза:

— Аз… също бих искал това.

Тя наля две трети от чашата и освежи своята.

— Добре. Приключвам с работата си на патолог, знаеш ли?

— Не. Не знаех.

— Реших го днес. Мисля, че е време да се върна при живите пациенти. Да се насоча към специализация в неврологията.

— Ще бъдеш добра в това.

— Не, аз съм много по-добра с мъртвите хора, но мога да се науча. Имам мотивация.

Друг подтекст, който му се изплъзваше…

— Няма да започнеш да отглеждаш особени растения, нали?

Тя се засмя.

— Не. Но някой ще ми изпраща по доза от време на време.

— И ти ще я използваш?

— Дяволски съм сигурна, че няма да я изхвърлям.

— Ще трябва да бъдеш много внимателна.

— Не се безпокой. Ами ти? Някакви планове?

— Щелман иска да ме задържи. Винаги е носел по няколко дини под мишница и сега се завръща на пълни обороти. Предполагам, че ще правя обичайното — малко от това, малко от онова.

И най-вече да пазя гърба ти.

— Спомена ли ти за идеята си?

— За панацея-подобните неща и тяхното преследване? Луд е, нали?

— Напълно. Но…

Аха…

— Но какво?

— Помниш ли първата част от китайското проклятие, за което спомена?

— „Дано живееш в интересни времена“?

— Точно това. — Тя прикова синия си поглед в него. — Струва ми се, че невинаги трябва да бъде разглеждано като проклятие.

— Не… не би трябвало.

Никак даже.