Франсис Пол Уилсън
Панацея (44)

3.

Лора остави Рик — или както се казваше действително — при джипа и заскита из селото в търсене на Иш’Чел. От нея нямаше следа, но забеляза Тлалли, която каза, че я е видяла за последно в колибата на Мулак. Тя отведе Лора до малка къща със сламен покрив и циментова замазка. Вратата беше отворена.

Лора надникна и откри Иш’Чел да се размотава вътре. Малки бутилки облицоваха стените, разпръснати сред букети сухи цветя и билки: домашната аптека на Мулак.

— Можем ли да поговорим? — попита тя на маянски.

Иш’Чел вдигна очи. На дневна светлина Лора вече можеше да види празния им и измъчен вид.

Тя поклати глава.

— Няма да говоря с никого, който не е от това село.

— Аз почти съм от това село. Майка ми ме е водила в земята на маите многократно на посещение на баба ми, преди да умре.

— Тлалли каза, че идваш тук, за да търсиш лекове, които да откраднеш.

Това я жегна.

— Тези думи ли използва?!

— Не. Но знам как стават тези неща. — Тя обхвана с жест помещението на мъртвия си брат. — Намираш нещо, което изцелява, и го взимаш обратно вкъщи, където го наричаш свое и го продаваш за милиони, но не даваш нищо от тях на първоизточника.

— Това е вярно, но важи за другите. Аз не съм такава. И когато разбрах, че се случва, се отказах.

— Идвала си и си говорила с Мулак.

— Преди години да. Но никога не съм го наранявала. Аз не съм една от тях.

— О, знам това. Лошите, тези, наричащи себе си 536, винаги са мъже. Но това няма значение. Ти си тук, също както тях, за да ни използваш.

Тя усети колко здраво се беше затворила Иш’Чел. Нищо чудно. Тя беше наранена и наскърбена и вероятно уплашена до смърт — с основателна причина. Лора трябваше да намери начин да премине през стената, която бе издигнала, да я отвори. Но как?

Ами, когато нищо друго не работи, опитай с истината.

— И аз съм лекар, нали знаеш. — Иш’Чел погледна нагоре. Дали това в очите й бе искрата на интереса? — Но работя само с мъртви хора.

— Не можеш да излекуваш мъртвите.

— Опитвам се да разбера защо са мъртви.

— Ааа, médico forense — каза тя на испански, кимайки.

— Точно така. Аз направих аутопсията на Хаим… на Чет, но не можах да разбера как е умрял.

Тя се намръщи.

— Не е ли бил изгорен?

— Опитали са се, но пожарникарите са пристигнали навреме и са извадили тялото му.

— И не можахте да установите причина за смъртта?

Лора поклати глава.

— Това беше един от най-здравите трупове, които някога съм изследвала. Сякаш сърцето му просто е спряло да бие.

Иш’Чел се втренчи в нея за няколко секунди, после каза:

— Точно това се е случило.

Това накара Лора да се изненада:

— Какво? Откъде знаеш?

— Защото сме научени как да го направим.

— От кого? Кой ви е научил?

Иш’Чел отблъсна въпросите. Тя нямаше да отговори.

— Научени сме. Това е всичко. Знаем, че ще умрем, когато Братството ни открие. Те…

— Братството? Какво Братство?

— Братство 536. Наричат ни вещици и магьосници, а Свещената им книга казва, че трябва да ни убият.

— Що за Свещена книга е това?

— Библията. Тя казва: „Жена магьосница да не оставиш жива“.

Лора ахна. В старите времена са изтезавали и изгаряли вещиците на клада, нали? Ханрахан беше изгорен и Броуди също почти… И Мулак… бедният Мулак бе претърпял и двете.

— Знаем, че те ще ни измъчват и ще ни изгорят — каза Иш’Чел, — затова си спестяваме болката и тяхното удовлетворение, като спираме сърцата си.

Лора не виждаше как е възможно да спреш собственото си сърце, но всичко, което Иш’Чел казваше, съвпадаше перфектно с резултатите от аутопсията на Ханрахан и Броуди и с това, което й беше казал Щелман. А той каза, че си мисли, че всичко може да има дълбока връзка с християнството. Изглежда, беше прав.

Изражението на Иш’Чел беше подозрително.

— Казваш ми, че не знаеш нищо за това?

— Почти нищо.

— Значи наистина си дошла си тук, за да откраднеш тайната, тайната на най-великия лек, който светът някога е познавал — за да забогатееш и да натрупаш власт. Ти си по-лоша и от Братството. Те са болни и извратени убийци, но поне мотивите им са чисти, далеч извън алчността!

Иш’Чел започна да се отдръпва и Лора изстена:

— Не искам тайните ти! Бях изпратена тук, за да намеря една-единствена доза от вашето лекарство за много, много болен човек. Това е всичко. — Гласът й се покачи с една октава. — Не ми пука за вашите проклети тайни, защото не вярвам в „най-великия лек“. Мисля, че всички сте луди. Мисля, че човекът, който ме изпрати тук, е луд и мисля, че мъжете, които са убили Мулак, са най-луди от всички.

Иш’Чел бавно се обърна към нея, така че Лора сниши глас и продължи:

— Имах два мистериозно свързани смъртни случая. Двама мъже. Хаим беше единият.

Иш’Чел я наблюдаваше.

— Изследва ли го?

— Да. Прегледах всичките му органи. Както казах, не мога да намеря причина за смърт.

— Държала си сърцето му в ръцете си?

Лора кимна.

— Да.

Очите й бяха пълни със сълзи.

— Той имаше добро сърце.

— Той имаше съвършено сърце. Той и другият мъж са отглеждали някакво растение. И двамата също така имаха подобни татуировки… Почакай… Мулак също имаше татуировка, но ти каза, че не е бил…

— Тази на Мулак беше имитация. — Тя се обърна и вдигна блузата си. Не носеше сутиен, така че нямаше какво да скрива нито частица от татуировката й. — Тази е истинска.

Лора се отпусна върху рамката на вратата.

— Не разбирам нищо от това.

Когато Иш’Чел се втренчи в нея и погледите им се сляха, Лора усети момент на близост.

— Наистина ли не вярваш?

Лора поклати глава.

— Цялата идея е абсурдна.

— Не вярваш… Ти наистина не го вярваш. — Нещо в Иш’Чел като че ли се превключи. Изражението й се омекоти. — Ти си лекар, който иска да го види с очите си, за да го разбере? — каза тя, минавайки покрай Лора, и излезе навън. — Не мога да ти обещая, че ще разбереш, но ела с мен и ще видиш.