Франсис Пол Уилсън
Панацея (3)

2.

Нелсън Файв потърка слепоочията си, но масажът не помогна срещу главоболието. Напоследък се случваше все по-често. Не че има удобно време за болки в главата, но сега моментът беше наистина неподходящ.

— Можем ли да продължим с това, Файв? — каза Арнолд Пикънс иззад бюрото си.

Пикънс беше заместник-директор на Службата по транснационални въпроси и използваха кабинета му, за да прегледат записа от снощния арест.

Нелсън преглътна болката и се съсредоточи върху своя началник.

— Разбира се. Само малко предисловие, ако може. Проследихме заподозрения до къща в северната част на окръг Съфолк и проведохме разпита там.

— Той е един от тези Лечители, за които говориш? — Пикънс произнесе определението така, сякаш то имаше горчив вкус.

— Ще го чуеш да признава това.

Нелсън знаеше, че го смятат за малко ексцентричен. Обикновено Компанията не улесняваше такива като него, така че той се беше научил на компромиси. Талантът му на проницателен анализатор му беше спечелил поста старши офицер в Отдела за специални дейности на Националната служба за агенти под прикритие към ЦРУ и го направи едва ли не изключително необходим. И тъй като той не позволяваше на никого да се намесва в поставените му задължения, Компанията му позволи това, което смяташе за негова безобидна ексцентричност.

Той беше анализатор, а не амбулантен търговец, но трябваше да продаде продукта си на Пикънс. Имаше нужда от допълнително финансиране и известно количество свобода, за да проследи Лечителите. А за това се нуждаеше от Пикънс.

Спомни си Алек Болдуин в онзи депресиращ филм за борсовите посредници „Винаги се подсигурявай“.

Той включи флашката в USB приемника отстрани на монитора на стената и екранът светна. Часовникът в долния десен ъгъл показваше 1:38 сутринта — не повече от осем часа по-рано, а изглеждаше така, сякаш бяха минали дни…

Мъж без риза седеше на стол сред дървени тави, пълни с растения, в предната част на малко ранчо, отдавано под наем. Растенията се наслаждаваха на изкуствената светлина, струяща от нажежени до краен предел лампи над тях. Производителите на марихуана използваха този метод с голям успех, но тези екземпляри тук не бяха от семейството на канабиса.

С дрезгав глас той попита:

— За какъв се мислиш, по дяволите?!

Друг мъж в костюм влезе в кадър…

Нелсън се възхити на визията си — тъмносиньо в класически британски стил. Никога не се бе виждал от този ъгъл — изглеждаше добре. Дяволски добре! Особено му хареса начинът, по който задният централен шев на сакото подчертава силуета му. Добра инвестиция за хиляда и деветстотин долара. Беше заложил на сет от три части „Харингбоун Туид“ от висококачествена вълна за тази среща.

На екрана той издърпа едно от стъблата от почвата и го задържа пред камерата. На пръв поглед нищо и никаква градинска пахисандра, но когато я приближи още повече, листата показаха гладки ръбове и заоблен връх.

— Това ли е растението, за което дрънка толкова много? — попита Пикънс.

Нелсън отказа да отговори на словесния шамар. „Дрънка толкова много.“ Сякаш е някакъв луд…

Той изучи образа на екрана. Толкова невинно изглеждащо растение. И все пак толкова опасно. Въпреки приликата неговият геном бе далеч от пахисандрата. Тази гадория беше като никоя друга подобна на Земята.

Погледна и към полуоблечения мъж. Нелсън беше проверил самоличността му преди ареста и знаеше много за него: Корнелиус Алоисий Ханрахан, на тридесет и две, роден и отгледан в Де Мойн. Завършил гимназия. Без криминално досие. Лютеран по рождение, но никога не стъпвал в църква като възрастен. Механик по професия, докато не пропада вдън земя за период от две години. Появява се отново преди три седмици като носител на панацея в болница „Франклин“ във Вали Стрийм, преоблечен като санитар.

— Не може просто така да връхлиташ тук без заповед! — каза Ханрахан. Той не беше завързан за стола, но не оказваше и никаква съпротива.

Нелсън не отговори. Той винаги позволяваше на заподозрените да говорят, колкото си искат. По този начин те често изричаха нещо, без да искат.

— Това е лудост! — добави Ханрахан. — Не съм нарушил нито един от проклетите закони! Но ако искаш моите растения, вземи ги.

Нелсън не можа да потисне усмивката си.

— Все едно съм имал нужда от позволението ти. А и бъди сигурен, не ми пука за твоите проклети растения. Аз…

Ханрахан се засмя.

— Не ти пука? Наистина ли? Що за приказки са това?

Нелсън пренебрегна забележката.

— Вече имам достатъчно от тези растения. Тук съм за отговори.

— Целият съм в слух.

Когато Нелсън понечи да заговори, от задните стаи към тях се приближи агент Брадшър.

Пикънс изстена.

— Това Брадшър ли е? Боже! Нужно ли е да ти напомням, че…?

— Наясно съм с ограниченията, сър — разбира се, той знаеше, че ЦРУ нямаше позволението да работи на територията на САЩ. — Но това е въпрос на национална сигурност.

Брадшър беше оперативен агент, прикрепен към Нелсън. Широкоплещ отличен агент, но облечен в ужасен сив памучен костюм.

— Това все още е предмет на преговори — каза Пикънс. — Но и дори да се окаже вярно, ние разполагаме с така наречения „Департамент за вътрешна сигурност“.

— Имате ли доверие в ДВС, сър?

Пикънс не отговори. Никой не се доверяваше на силно политизирания ДВС, камо ли за нещо толкова „чувствително“.

На екрана Нелсън попита Брадшър:

— Нещо?

Брадшър поклати глава.

— Не.

— Какво точно търсите? — поинтересува се Ханрахан.

Нелсън се обърна към него.

— Отговори. Първи въпрос — защо се върна?

Ханрахан се намръщи.

— Да съм се върнал? Не знаех, че съм ходил някъде.

Брадшър пристъпи напред и понечи да го удари през лицето, но Нелсън вдигна длан.

— Не е нужно. — Той отново погледна към Ханрахан. — Не се прави на глупак. В продължение на десетилетия вашият култ тънеше в мълчание. Защо се върнахте сега?

Нелсън имаше нужда преди всичко друго да разбере това. Последният път, когато Лечителите се появяват, е бил след Втората световна война, по време на епидемията от полиомиелит. Растенията и човекът във видеото бяха доказателство за тяхното завръщане отново.

— Защо сега? — Тонът на Ханрахан излъчваше яснота и пълна липса на емоционалност. — Защото Майката казва, че е време.

„Майката“… Как е възможно в днешно време да съществуват такива пантеистични глупости? Всеки може да припише на Майката каквото си поиска…

— Тази твоя… богиня, тя каза ли за какво е настъпило време?

Той поклати глава.

— Тя е всезнаеща. Не е нужно да обяснява. Ако каже, че е време, значи е време.

— Тя в сънищата ти ли ти говори? Шепне ти в ухото?

— Словото идва чрез знаци.

— Знаци?

— Знаеш, лозата.

Не, Нелсън не знаеше. Култът беше фрагментарен, клетъчен, действащ като отделен агент, със съвсем слаби връзки помежду си.

— Как точно дойде този знак? Как разбра, че трябва да започнеш да приготвяш отварата?

— По пощата. Намерих пакет със семена в пощенската си кутия. Това беше всичко, от което имах нужда.

— Разбира се, изхвърлил си плика.

Ханрахан се усмихна.

— Разбира се.

— А къде съхраняваш отварата?

Усмивката се задържа:

— В хладилника — каза той без колебание.

Нелсън погледна Брадшър, който поклати глава.

— Там няма нищо.

— Както и никъде другаде?

— Съжалявам, няма я никъде.

— Искате и за себе си, нали? — обади се Ханрахан.

— Искам я по много причини и нито една от тях не ме засяга лично.

Той сви рамене.

— Каквито и да са причините, господин полицай, нямате късмет. Партидата беше малка и аз използвах всичко.

— Колко дози достави?

— Четири. Но не питай за имена. Нямам право да казвам.

— Знам и четиримата — така те намерихме. Но аз не се интересувам от тях. Интересувам се от теб, производителя на отварата.

Нелсън се обърна към Пикънс — седящ в сянката на тъмната стая.

— Моля, слушайте внимателно. Тук признава, че е направил панацея.

Веждите на Ханрахан се повдигнаха.

— Брей… искате да научите всичко за технологията.

— Знам всичко за технологията освен липсващата съставка.

Веждите му отново се повдигнаха.

— Липсваща съставка? Тук ме изгуби, приятел.

— Не ме лъжи. Знаем, че варите тези растения, техните корени и всичко друго, но добавяте и още нещо. Какво е?

— Нямам представа за какво говориш. Сериозно. Както каза, ние варим чай от растенията, но това е всичко.

Нелсън беше убеден, че има и още нещо.

— Ще ни кажеш.

— Или какво? Не мога да ви кажа нещо, което не знам.

— Може би току-що си го забравил — обади се Брадшър. — Ще ти помогнем да си го спомниш.

— Това няма да мине.

— Напротив — казва Нелсън. — И ще го направим.

Изражението на Ханрахан помръкна.

— И как? Изтезание? Смърт?

— Запознат ли си с Изход 22:18?

— Библията? Не чета вашата Библия.

— А трябва. Пасажът не оставя много място за свободни действия: „Жена магьосница да не оставиш жива“.

— Шегуваш ли се с мен?! — попита Пикънс. — Цитираш Библията?

Може би трябваше да отреже този кадър, но Нелсън не искаше записът да бъде редактиран по какъвто и да било начин.

— Просто си играя с него. Той се кланя на древен езически култ, затова реших, че ще го провокирам, като го стресна с Инквизицията.

— Боже!

Нелсън трепна, когато се обърна към екрана.

— Аз не съм „вещица“! Аз съм просто човек, който сади растения и приготвя чай от тях. От Луната ли падате? Да не пътувате през времето? Ти си луд. Напълно побъркан! Какво трябва да е това? Игра на нерви? Доброто и лошото ченге?

— Не ставай мелодраматичен. Сега работим с инжекции.

— А чрез тях — включи се Брадшър — ще ни кажеш всичко. Дори неща, които не знаеш, че знаеш.

— И после ще ме убиете?

— Не трябва да се стига дотам.

— Сега и смъртна заплаха? Боже, Файв. Вървите към възбрана с двеста километра в час.

— Само малък театър, сър — излъга Нелсън.

— Кажи ни съставката и ще те пусна — прошепна Нелсън на Ханрахан.

Внезапните сълзи в очите на мъжа го стреснаха.

— Не мога да направя това. Обещах на Майката.

— Престани с това! — изкрещя Нелсън, предизвиквайки уплах дори и у Брадшър. Лицето му се изкриви. — Няма никаква Майка! Дал си обет в една измислица!

— Не — зарида Ханрахан. — Ти си направил това. А сега… трябва да вървя.

— Никъде няма да ходиш! — отсече Брадшър.

— Довиждане.

С тези думи Ханрахан затвори очи и пое дълбоко дъх. Когато издиша, главата му клюмна напред и тялото му се строполи на пода. Брадшър стрелна с поглед Нелсън, после погледна обратно към Ханрахан:

— Какво направи той?

— Припадна. Но това няма да промени нищо. Свести го.

Брадшър коленичи до Ханрахан и вдига главата му. Безизразните сини очи на мъжа се взираха в нищото.

— Какво…? — Той допря два пръста до гърлото му, застина за миг, после отбеляза: — Няма пулс! Мъртъв е!

— Той какво? — изуми се Пикънс. — Какво му направи?

Нелсън имаше намерението записът да обхване и покаже всеки аспект от разпита. Реакцията на Пикънс, показваща съмнение, че е проявил насилие срещу мъжа, леко го обезкуражи относно постигането на тази цел.

— Абсолютно нищо. Както видяхте, не го докоснахме по никакъв начин. Той просто… умря.

— Как?!

— Сигурно е имал цианид… — предположи Брадшър.

— Не — отрече Нелсън. — Не е цианид, но все пак провери устата му.

Беше виждал жертви на цианидно отравяне и всякакво друго, но не и подобна спокойна смърт…

Брадшър направи инспекция на устата, а след това остави главата на Ханрахан да падне отново долу.

— Няма следи от кухи зъби или нещо подобно — поклати глава той. — Просто каза „довиждане“ и…

Нелсън се обърна към Пикънс.

— Сякаш самият той пожела да умре и го направи.

— Това възможно ли е?

— Никога не съм чувал за подобно нещо, но мисля, че станахме свидетели и на това.

Нелсън пристъпи към тавите с растения и собственоръчно провери отново за пулс. Не че нямаше доверие на Брадшър, но случилото се бе прекалено странно. Той намери каротидната артерия, намираща се под вече застиналата плът на гърлото на мъжа.

Дявол да го вземе! Бяха толкова близо!

— Вземи камерата и я донеси тук. Искам да запиша това — каза той на Брадшър.

Кадърът се замъгли за миг, след което се префокусира и показа гърба на Ханрахан, върху който имаше татуировка с черно мастило.

Нелсън притежаваше снимки и рисунки на подобни татуировки, но това беше първият път, в който я виждаше върху човешко тяло. Приличаше на всички останали — опашата звезда зад жезъла и змията на Асклепий, зачертани от напречна права линия. Единствената разлика беше в ъгъла, по който бе поставена тази линия. Нелсън предположи, че това е начин татуировката да бъде индивидуализирана.

В кадър влезе нечий крак, който преобърна тялото по гръб. Кожата в областта на гърдите беше потъмняла… И изведнъж екранът избледня и записът спря.

Нелсън издърпа флашката от буксата.

— Какво стана? Къде е останалото? — попита Пикънс.

— Това е всичко, което имаме. Мястото избухна. Едва се измъкнахме живи.

Той отиде до прозореца и завъртя пръчката на щорите, оставяйки дневната светлина да проникне през тесните лайстни. Потисна стона на болка, когато светлината прониза мозъка му, засилвайки главоболието. Примижал, той се вгледа във Фоли Скуеър, простиращ се пет етажа по-надолу, а отвъд него беше покривът на Върховния съд на Ню Йорк.

— Значи е имал време да се погрижи всичко да отлети заедно с него. И се очаква да повярвам, че това е човекът, произвел тайно лекарство, лекуващо всичко?

Да, така е, помисли си Нелсън. И ще те убедя в това, преди да си тръгна оттук. Винаги се подсигурявай!

Нелсън закрачи из помещението: кафяв обикновен килим, бежови стени, украсени със скучни снимки на улиците на Манхатън. На табелата на вратата пишеше „Азиатски проучвания“. Информацията във фоайето на Федералната сграда изобщо не съдържаше данни за кабинета.

— Не виждам защо не. Имаме си работа с член на свръхсекретно окултно общество. Пожарът, който беше подготвил, унищожи всички доказателства, включително и растенията. В края на краищата, това има смисъл — тайните му са в безопасност.

Пикънс посочи стола пред бюрото си.

— Може ли да седнеш? Трябва да поговорим, а скитането ти из стаята ме изнервя.

Пикънс беше с десетина години по-възрастен — в средата на петдесетте — червендалест и с оплешивяващо теме. Той разкопча сакото си, разкривайки черни тиранти. Повечето от мъжете, които Нелсън познаваше и носеха тиранти, бяха дебели, Пикънс не беше изключение. Костюмът му беше с малко по-добро качество от „Брадър Брадърс“, но поне беше подбрал сако със странични цепки, които позволяваха кройката да стои добре на телосложението му. През последните няколко години доста се беше поизпуснал и сега коремът му опъваше до краен предел ризата.

Нелсън се гордееше с външността си предвид годините. Той все още имаше добра обиколка на талията си и гъста тъмна коса. Водеше чист и щастлив живот без месо, ядейки много плодове и зеленчуци.

— Виж — каза Пикънс, когато Нелсън се настани, — тази твоя история за панацея беше прекрасна до момента, в който беше проста теория, която да разследваш в свободното си време. Всичко беше спекулация, абсурдни фантазии. Но снощи нещата се промениха. Направихте едно наистина незаконно оперативно действие, без да почистите след себе си. Трябваше първо да дойдете при мен.

Нелсън потисна усмивката си. Безпочвените изявления на Пикънс за неща, които и двамата знаеха отлично, бяха причината, поради която записа разпита. Чудесно. Нелсън разбираше и оценяваше работата на ЦРУ. Така че защо да не помогне на Пикънс и да излезе от неловката ситуация на бъдещи проблеми?

— Причината, поради която не ви уведомих, беше, защото знаех, че ще отмените всичко.

Пикънс примигна, възприемайки посланието „Невежеството е билет, държащ ви извън решетките на затвора“, и видимо се отпусна.

— Е, аз… мисля, че бихме могли да намерим някакъв легален път. Между другото, това място същото ли е, за което чух по новините тази сутрин?

Нелсън кимна.

— За жалост.

— Виж, Нелсън, време е да поставим някои правила. Знам, че си прихванал това от чичо си, който, както много пъти съм казвал, беше един наистина блестящ полеви агент. Но Джим Файв имаше тази своя мания…

— Тя съществува, сър. Панацеята е истинска. Чичо ми е виждал резултатите от нея.

— Знам, че мисли, че ги е виждал, но… — Той се облегна назад и вдиша дълбоко. — Да кажем, условно, че панацеята съществува. Защо тогава този култ я пази в тайна?

— Това е нещото, което се надявах да науча от Ханрахан. Но не е ли ясно: тези общества не трябва да са логични и не е правилно да очакваме от тях да действат логично. Хората вярват във всякакви странни неща. Вземете пример с дорментализма. Чудите се как може някой да вярва в тези неща, но течението има хиляди последователи. Предполагам, че тези „Лечители“…

— Така ли се наричат в действителност?

— Честно казано, не знам как наричат себе си. Това е терминът, който използваше чичо ми, и мисля, че е подходящ. От това, което съм събрал като информация, зная, че те пазят тайната на панацеята си, защото мислят, че тяхната богиня, която наричат Майката, иска да бъде така.

— Добре. Имат си религиозна причина. Чудесно. Не е нужно да има смисъл. Но как го пазят в тайна? Говориш за легендарен лек, за нещо, което е способно да излекува всичко. Не е възможно да запазиш подобна тайна завинаги.

— Можеш, ако онези, които са изцерени, не знаят, че са били третирани с нещо.

— И как става това? Как работи?

— От чичо Джим научих, че една доза лекува всяко заболяване, което имаш — инфекция, рак, автоимунно, всичко.

Пикънс се засмя.

— Значи, говорим за безсмъртие?

Нарочно ли се прави на тъп?!

— Не, разбира се, че не. Панацеята лекува онова, от което страдаш в момента. Това не означава, че не можеш да се разболееш отново или да развиеш тумор на простатата на следващия ден.

— Но ако приемеш още една доза, ще се излекуваш и от това?

— Точно така.

— Е, в такъв случай, ако имаш достатъчно дози, това няма ли да те направи безсмъртен?

— Старостта не е болест.

— Казваш, че чичо ти е научил всичко това? Откъде? Да не би да е пил от нея?

— Той никога не би направил това.

— А как е разбрал тогава?

— От Лечител, когото е разпитвал.

— Разпитвал? Как? Или е по-добре да не разпитвам за това?

Нелсън поклати глава.

— По-добре не, сър.

Джеймс Файв, по-големият брат на баща му, бил млад офицер от Службата за стратегически услуги, мигрирал в Звеното за стратегически услуги в края на Втората световна война, откъдето впоследствие се мести към ЦРГ, преструктурирана през 1947 г. в ЦРУ. Беше се превърнал в легенда в Агенцията, особено в областта на психологическата атака.

— Добре. Значи това лекарство лекува всичко, от което страдаш, без значение какво е то. И смяташ, че си проследил следите му до Лонг Айлънд.

Нелсън стисна зъби. Той не смяташе — знаеше.

— Корнелиус Ханрахан работеше като болничен санитар там. През трите седмици, в които е пребивавал в болница „Франклин“, оттам съобщават за четири случая на „чудодейно изцелени“.

— И ти се сдоби с тази информация от…?

— Нашите приятели от НСА. Забравихте ли за молбата ми да добавите няколко думи към техния списък за търсене в Глобалната система за прихващане на частни и търговски съобщения?

Пикънс се намръщи.

— Мислех, че това е свързано с биологичните атаки.

— Така е. Но аз включих към списъка и „чудодейно изцелени“ и „спонтанна ремисия“.

Пикънс понечи да каже нещо, после се отказа.

Наистина, помисли си Нелсън, по-добре не казвай нищо.

Пикънс беше хвърлил само един бегъл поглед по списъка, преди да сложи подписа си.

— При сканирането на телефонни обаждания и текстови съобщения те успяха да прихванат информация от цялата страна, както от части групи, така и от няколко болници. Сред тях беше и „Франклин“. И тъй като е съвсем близо до нас, реших да разследвам.

Пикънс му се присмя.

— За чудодейно изцелени се съобщава непрекъснато.

Нелсън му се усмихна бегло и кимна.

— Така е. Левкемията изчезва, увредени бъбреци започват да функционират, мозъчни тумори се свиват… Лекарите излизат с убедителни медицински констатации от рода на „спонтанна ремисия“, но на практика нямат представа какво се е случило.

— Чувал ли си някога за Бръснача на Окам?

— Разбира се.

— Приложи го тогава. Защото Бръсначът на Окам ще те отведе надалеч от идеята за панацея.

Нелсън преглътна разочарованието си. Той разбираше естествената резистентност хората да приемат предполагаемия мит като истина, но се налагаше да продаде това. Винаги се подсигурявай…

— Нека отново да повторя: имаме четири „чудодейни изцелени“ през трите седмици, в които той е бил там. Три седмици.

— Казваш ми, че подобни случаи не е имало преди неговото пристигане?

— Не, но предишни случаи на четирима „чудодейно изцелени“ са настъпвали през период от три години. Три години… Три седмици… — Нелсън остави думите да окажат своето влияние, после добави: — И видеозаписите от коридорите показват, че Ханрахан влиза в стаята на пациентите вечерта, преди да настъпи всяко „чудо“.

Гледайки объркано, Пикънс забарабани по бюрото си.

— Все още не разбирам… Искам да кажа, наистина… защо да умреш, за да защитиш тайната на лечението? Това не би застрашило нищо и никого.

Нелсън трябваше да се изправи от мястото си. Говореше по-умело, стъпил на краката си.

— Напротив, сър. Широко разпространената употреба на панацея ще забави безброй смъртни случаи, които с течение на едно десетилетие ще предизвикат скок в ръста на населението, което пък ще доведе до икономически хаос. Още по-лошо, попадането й в погрешни ръце може да се окаже катастрофално. Не можем да позволим на никого освен на САЩ да контролира производството й.

— Това е лек, Файв. Не можеш да превърнеш в оръжие лек, който лекува всичко.

— О, може, сър. Който контролира панацеята, ще контролира и света.

— Добре. Тук вече ме изгуби…

— Помислете, ще ви дам пример: Северна Корея или някоя джихадистка група мутира птичия щам H7N9 и го пуска в атмосферата в световен мащаб. После решава кои популации иска да защити с панацея и кои иска да остави на произвола на съдбата. Или просто пуска панацеята на търг и взима най-големия залог. Схващате ли какви са възможностите?

По бавното отпускане на лицето на Пикънс Нелсън разбра, че го е направил. Хванах го!

Но тогава директорът се отърси.

— Чакай, чакай, чакай… Наследил си убедителността на чичо си. Той действаше по същия начин, когато ми беше началник. Трябваше да слушам за това отново и отново. Почти ме убеди в същото тогава, точно както го направи и ти сега. Но имаш толкова доказателства, колкото и той — никакви.

— Сигурен съм, че щеше да открие такива, ако болежките му не го бяха принудили да се пенсионира.

— Да, добре, всички съжаляваме за това, но моето мнение е, че целият този сценарий, че панацеята е реална, е просто предположение. Би било твърде хубаво, за да е истина. Виждал ли си някога действието й?

Нелсън трябваше да бъде честен тук.

— Не.

— Говорил ли си някога с някого, който е виждал действието й?

— Моят чичо…

— Не говоря за спонтанно излекуване, а за контролиран тест, при който се прилага тази панацея и се проследява нейният ефект, когато всичко останало се е провалило.

— Не.

— Добре тогава…

— Но, сър. — Нелсън не се предаваше. Не можеше да се откаже. — Ако е реална, а аз съм сигурен, че е, ще позволим ли тя да попадне в ръцете на някого другиго?

Пикънс поклати глава.

— Не съм готов да тръгна по този път. Твърде прибързано е. Докажи ми, че това нещо съществува, и тогава ще говорим за приоритети и стратегии. Дотогава това е просто хубава илюзия.

— Какво ще ви накара да се убедите?

— „Чудодейно изцеление“. Точно тук. — Той почука на бюрото си. — Пред мен.

— И тогава какво?

— Ако можеш да докажеш, че си намерил нещо, което може да излекува всяко заболяване, аз ще намеря начин да организирам цялата шибана служба да бъде на твое разположение.

Файв се усмихна.

— Ще ви държа в течение, сър.

Той вече държеше друг Лечител под наблюдение. И ако всичко протечеше по план, още утре щеше да покаже доказателствата си на Пикънс. И тогава продажбата щеше да бъде осъществена.