Франсис Пол Уилсън
Панацея (12)

2.

— Предполагам, че няма да може да отида утре вечер у Емили — каза Мариса, вкусвайки от овесената си каша с клен.

Лора застана до кухненския плот с първата си чаша кафе за деня и се втренчи в дъщеря си. Мариса имаше сините очи на родителите си и масивната брадичка на баща си. Преди химиотерапията да бе оставила скалпа й оголен, тя имаше косата на майка си. Косата беше започнала да расте на места, но все още имаше много дълъг път, докато се възстанови. На нейно място сега на главата й имаше шапка на „Метс“, която изглеждаше като присадена — беше първото нещо, което слагаше върху себе си, и последното, което сваляше, преди да си легне.

Лора успя да запази самообладание, въпреки че въпросът разби сърцето й.

— Начинът, по който формулира питането си, ми подсказва, че вече знаеш отговора.

Мариса беше само на осем, но Лора се стараеше да говори с нея като с възрастен.

— Но всички ще бъдат там.

— Можеш да си там и чрез скайп. Ти си фурия в това отношение.

— Не е същото.

Разбира се, че не е. Дори няма нищо общо. Но…

Виждайки как очите на дъщеря й се насълзяват, Лора се приближи и приседна до нея на стола, за да я прегърне.

— Това няма да продължи вечно, скъпа. Само докато имунната ти система започне да работи нормално. В момента всички вируси, които носят приятелите ти, могат да те разболеят сериозно.

— Не ми пука! Всички ме забравиха!

Когато преди година и половина острата лимфоцитна левкемия (ОЛЛ) повали Мариса, тя беше погрешно диагностицирана като носител на младежки ревматоиден артрит. Нищо чак толкова нечувано, тъй като ранните симптоми на двете заболявания бяха сходни. Но поне ОЛЛ беше лечимо. За жалост, левкемията на Мариса не реагира на обичайната химиотерапия и тя претърпя трансплантация на стволови клетки — успешна. Но това означаваше една година пълна изолация. Лора и Стивън, както и посещаващите ги медицински сестри, трябваше да носят маски през първите няколко седмици, а флаконите с дезинфектант за ръце се бяха превърнали в нещо от съществено значение за къщата.

Заболяването на Мариса промени не само чисто човешкото съществуване на Лора, но разби и нейното чувство за самоконтрол. Та тя имаше медицинска степен — би трябвало да може да защити единственото си дете от болест, застрашаваща живота му. Знаеше колко е ирационално, но все пак се вбесяваше. Беше измъчвана от вината, че не е успяла да го възпрепятства. Питаше се какво не е направила. Логично или не, голяма част от чувството й за контрол и част от самоувереността й умряха с диагнозата на Мариса.

Добрата новина беше, че Мариса можеше да излиза в задния двор толкова, колкото пожелае. Тя не беше момиче тип Барби. Нейната страст бе бейзболът. Спортното израстване на Лора пък бяха плуването, бягането и тенисът в по-късните години. Никога не бе хвърляла топка в живота си. Но се научи. Да бъдеш самотна майка — освен в уговорените уикенди — не й остави голям избор. Така че, когато времето позволяваше, двете играеха. А за случаите, в които Лора нямаше възможност, й купи бейзболна мрежа за връщане на топките, за да може да тренира сама.

Любимият отбор на Мариса беше недодяланият в началото си „Метс“. Тя обожаваше „Метс“ — или „Метрополитънс“, както настояваше да ги наричат. И странно, но те започнаха да печелят, след като им стана фен. Тя знаеше статистиката на всеки играч и имаше категорично мнение за това кой трябва да играе и къде да бъде поставен в рамките на играта. Лора, от своя страна, не разбираше нито дума. Всичко, което знаеше, бе, че бейзболистите сякаш прекарват по-голямата част от времето си в плюене. Намираше го за отвратително — пейките им сигурно тънеха в слюнка — но това, изглежда, не притесняваше Мариса ни най-малко.

— Никой не те е забравил. Както и да е, татко ти ще дойде за през нощта.

— Наистина! — появи се внезапна усмивка. — Бях забравила.

Татко ти винаги може да предизвика тази усмивка, дяволите да го вземат!…

— Точно така. Не би искала да го оставиш с празни надежди, нали?

— В никакъв случай!

Точно така. В никакъв случай.

Повечето деца на разведени родители живееха в постоянно пътуване между домовете на родителите си. След трансплантацията на стволови клетки Лора и Стивън решиха, че Мариса трябва да остане в безопасна, хигиенна домашна обстановка, докато се възстанови. Стивън идваше в петък за уикенда си с Мариса и оставаше да пренощува в стаята за гости, докато Лора се прехвърляше в апартамента му в Манхатън. Сладкодумният Стивън, както го определяха всички, беше голяма риба в компания за връзки с обществеността с добра заплата и още по-добри бонуси.

Много бащи биха се противопоставили на подобно споразумение, но Мариса никога не е била „пионка“ в развода им. Стивън Гейнс — заради медицинската си квалификация Лора Фанинг бе решила да запази името си — беше достатъчно разумен, за да постави любовта и загрижеността си за благополучието на дъщеря им над егото си. И наистина, след като Лора напуснеше къщата, той имаше дъщеря си, и то в среда, благоприятна за нея. Беше казал, че не вижда в това никакви негативни аспекти.

Прекрасен любящ мъж. Чиято любов обаче се бе превърнала в проблем. Беше твърде любящ… Флиртаджийският му поглед и сладкодумие разбиха брака им. Лора не успя да прости онова, което в крайна сметка не се оказа просто изолиран случай на афера. Но го превъзмогна. И докато той вероятно беше имал редица жени след нея, тя все още се сдържаше да прекоси онази тънка граница дори и с мъжете, които намираше за що-годе интересни. Все пак не търсеше връзка. На този етап дъщеря й и работата й запълваха живота й напълно.

Със Стивън вече бяха тръгнали по отделни пътища, когато Мариса се разболя. Левкемията съответно наложи повече контакт помежду им, нещо, което Лора не желаеше, но всичко бе за доброто на Мариса. Да, болката и неприязънта вследствие на предателството постепенно затихнаха, но нищо не можеше да ги събере отново. Миналото си беше минало и двамата успяха да заровят томахавката…

Макар и Лора да знаеше точно къде.

Преди развода и левкемията заплатата й като медицински експерт можеше да се определи като доста добра. Сега дори и с детските надбавки и парите от обезщетението сумата се оказваше критична за извънредните разходи около Мариса. Но все пак от време на време Лора успяваше да се поглези. Подобно на билета за новата постановка на „Бродуей“ в събота вечер. Не си спомняше името — някаква ирландска драма. Но не й пукаше. Тя обичаше театъра и нямаше нищо против да ходи сама. Беше гледала почти всичко изиграно на сцената на „Бродуей“. Билетът се намираше в дамската й чанта.

Това беше животът й сега. Някога членуваше в клуб по бридж и имаше кръг от приятелки, с които участваха в състезания по тенис. Но всичко секна, когато Мариса се разболя. Липсваше й, но малко. Мариса беше от значение. Животът й щеше да се върне към нормалното си русло — каквото и да е било то — скоро. Дотогава трябваше да се съсредоточи върху малкото момиче, сгушено до нея.

— А и тази вечер не започваха ли мачовете от световната серия?

Лора си помисли, че „мачовете от спиртната серия“ е по-добра терминология, но я запази за себе си. Мариса живееше за мачовете на „Янките“ срещу „Метс“. Мразеше „Янките“ почти толкова, колкото обичаше „Метс“.

— Мамо — каза тя с изражение не-мога-да-повярвам-че-трябва-да-ти-обяснявам-това, — днес не сме понеделник.

Как бих могла да забравя?!

В този момент пристигна преподавателката на Мариса, Наташа, спасявайки я от неудобното положение.