Франсис Пол Уилсън
Панацея (54)

4.

— Тате, студено ми е.

Стивън вдигна поглед от лаптопа си. Мариса стоеше в рамката на вратата, обвила ръце около себе си. Наташа, нейният домашен преподавател, застана зад нея.

— Струва ми се гореща, господин Гейнс.

Той помаха на Мариса да се приближи.

— Ела, скъпа. Нека те докосна.

Той забеляза, че лицето й е зачервено, а когато тя го доближи, притисна ръка към челото й. Горещо и сухо.

— Определено е топла. Хайде, нека вземем термометъра.

— Аз ще го взема — каза Мариса.

Стивън я последва до дрешника — очакваше да е в банята — разпитвайки я по пътя.

— Възпалено гърло? Кашлица? Запушен нос?

— Не.

— Коремчето боли ли те? Повръща ли ти се? — Самата мисъл за миризмата на повръщано го накара да му се сгади.

— Не.

— Добре. Освен че ти е студено, какво друго чувстваш?

— Всичко ме боли.

Това звучеше като вирус.

Тя прерови втория рафт на килера и извади нещо, приличащо на малко фенерче.

— Това не е термометър — каза той. — Това е тример.

Наташа се беше приближила към тях.

— Това е един от онези термометри за чело — обясни тя.

Стивън остави Мариса да се справи. Не знаеше какво да прави, а и тя обичаше да върши нещата сама. След като си поигра с нещото за секунда, притисна върха му към челото си.

— Така прави мама. — Не след дълго Мариса погледна малкото екранче на дръжката. — 38,67.

Не му хареса как звучи това.

— Мисля, че не го държа достатъчно.

— О, не — каза Наташа. — Няма нужда от повече. Това нещо е велико. И точно.

— Наистина ли? Нека да видя.

Няма измама: 38,67°С.

— Е, това не е добре. — Все още не можеше да приеме, че машинката може да отчете толкова бързо. — Нека опитаме отново. Покажи ми как става.

Следвайки инструкциите на Мариса, той задържа термометъра малко по-дълго. Без значение. Получи същия резултат. Добре. Трябваше да вземе някакви мерки.

— Ти — каза той, посочвайки Мариса — се качваш горе на топло. Ще ти дам тиленол. — Той се обърна към Наташа. — Предполагам, че за остатъка от деня си свободна. Може би и утре, а може би и за по-дълго. Ще ти се обадя, когато това отмине.

Тя кимна разочарована. Най-вероятно от държавната институция й заплащаха за пълен ден домашно обучение. В случая обаче не можеше да й помогне. Имунната система на Мариса беше крехка дори и в най-добрите й дни. Сега, когато беше болна, трябваше да сведе посещенията на външни хора до минимум.

Добрата новина бе, че медицинската сестра трябваше да дойде след двадесетина минути. Щеше да прегледа Мариса, може би щеше да й вземе кръв… да направи онова, което медицинските сестри правят.

В Израел бе почти девет вечерта. Ако скоро Лора не се обадеше, той щеше да я потърси.