Франсис Пол Уилсън
Панацея (19)

2.

— Хелън Кохран е на линия 32 — каза рецепционистката. — Казва, че трябва да говори с теб. Настоятелна е.

Лора се намръщи. Хелън Кохран? Коя е… О, боже! Тя натисна бутон 32.

— Здравейте, г-жо Кохран. Искрени съболезнования за Томи.

— О… да… — Последва сподавено ридание — Благодаря. Беше… тежко…

— Не мога и да си представя колко.

— Ами вашата дъщеря. Тя… добре ли е?

— Доколкото може да се очаква, благодаря. Преживя трансплантация на стволови клетки и засега се справя чудесно. Но й остава да извърви дълъг път.

— Защо Бог изпитва родителите по този начин?

Родителите?, помисли Лора. За децата не е никак по-лесно.

Мисис Кохран въздъхна.

— Не искам да ви задържам. Аз…

— Не, не. Щях да ви потърся.

— Така ли?

— Да. Аз… — Беше толкова трудно за изричане, особено пред някого, когото познаваш. — Направих аутопсията на Томи.

— О, надявах се да сте вие. Помолих за вас, защото сте срещали Томи няколко пъти. Знаете за състоянието му. Затова ли щяхте да ми се обадите? Какво открихте?

— Само наранявания от злополуката. Там е работата, че не открих…

— Не сте открили никакъв артрит, нали? — Констатация, не въпрос.

— Не, нито следа.

— Затова ви търся. Видях статията във вестника тази сутрин със снимката на неидентифицираната жертва. Познавах мъжа.

Публикували са снимката? Трябва да я е пропуснала… Лора грабна писалка, чудейки се как тази жена от средната класа на Мастик ще познава член на банда, занимаваща се с канабис. Но работата й отдавна й бе показала, че между хората съществуват всякакви странни връзки.

— Знаете ли името му?

— Да. Казва се Чет Броуди. Помагаше във физиотерапията на Томи.

Име… Най-накрая има име. Но почакай. Човек с уважавана работа не се вписваше в теорията за война между наркобосове на Лоусън.

— Той е физиотерапевт?

— Просто асистент. А може би и повече. Той излекува артрита на Томи.

Какво?!

— Как… Как го е направил? — Чуй се само…

И г-жа Кохран разказа историята за Чет, който се появил пред вратата й преди два дни с епруветка със странна субстанция, която тя изхвърлила, но и която Томи изпил. На другата сутрин Томи се събудил без артрит.

— Беше чудо — каза тя. — Това е единственият начин, по който да го обясня.

Доктор Склер го беше нарекла „невъзможно“. Но „чудо“ и „невъзможно“ имаха връзка помежду си, нали? Едното не можеше без наличието на другото. И докато г-жа Кохран разказваше историята си, в главата на Лора бавно започна да изкристализира връзката между артритно болното дете с перфектни стави и най-здравия бивш наркоман в света.

— Какво каза Чет, че има във флакона?

— Всичко, което каза, е, че е на билкова основа.

Билкова… Може би всъщност не е отглеждал канабис.

Но ако е било нещо друго… Какво? Какво е то, за бога?

— Случайно да пазиш флакона?

— Страхувам се, че вече е в общинското сметище. Изхвърлих го в боклука онази нощ. След като на сутринта видях Томи, отидох да го потърся, но камионът беше минал.

Лора удари два пъти по бюрото си с длан. По дяволите! Би могла да разчете химическия състав на тази „чудотворна“ отвара. После отново изрази съболезнованията си и благодари на жената, че е отделила от времето си да й се обади въпреки трагедията на сина си.

— Как можех да не ви се обадя? Чет подари на Томи няколко часа безрезервно щастие, преди да умре. Не можех да го оставя да лежи в ненадписан гроб.

Някои хора… — помисли си Лора, когато затвори — … някои хора са твърде добри за този свят. Тя реши да не я моли да дойде да разпознае тялото на Броуди. По-добре беше да намери някой член от семейството му или някой колега, който да свърши това. Що се отнася до името, тя отиде направо при д-р Хенигер с новините.

— Имахме успех със снимката в статията — каза тя, когато влезе в офиса на завеждащ Катедра съдебна медицина.

Хенигер я погледна с кисела физиономия.

— Е, поне някои от нас имат успех в работата си. Все още ли няма причина за смъртта?

Тя знаеше, че не е точно така, но каза:

— Все още не.

Хенигер удари бюрото си.

— Приличаме на аматьори, Лора. — След кратко барабанене с пръстите си попита: — Добре, какво ще кажеш за снимката?

— Този, който ме потърси, ми съобщи, че жертвата е Чет Броуди, помощник-терапевт във физиотерапевтичен център „Морис“.

Хенигер кимаше. Тя вдигна лист хартия.

— Това съвпада с обаждане от Мириам Броуди в Уилямсбърг. Но тя казва, че името му е Хаим Броуди и той е неин син.

— Чет, Хаим… достатъчно близо е.

— Страстна последователка на православната църква е, днес е петък и тя иска да го вкара в земята преди залез-слънце. Готова ли си да освободиш тялото?

Лора кимна.

— Имаме достатъчно материал за изследване. Ако всичко е наред, можем да го пуснем веднага, щом ни даде официална лична карта. Готова съм да освободя и Томи Кохран.

— Момчето от автомобилната катастрофа. Добре.

— Намерих странна връзка между Броуди и детето Кохран.

Тя даде на началника си бърз доклад за разговора й с майката на Томи.

— Странно — каза Хенигер. — Много странно.

— Чувствам, че трябва да впиша тази информация за бъдещи справки, за да може връзката да не се загуби, но не знам къде точно да го направя.

— Прикачи го като допълнение и към двата доклада. Между другото, какво ще кажеш за изгорената жертва?

— Освен факта, че с Броуди са свързани заради палежа, татуировките и неопределената причина за смърт, всичко, което имаме, е името от споразумението за наем. Ще трябва да изчакаме зъбните записи, за да потвърдим самоличността.

— Пришпори малко нещата. Искам това да бъде разрешено възможно най-бързо.

Лора се чудеше дали изобщо някога ще успеят да разрешат тези случаи.