Франсис Пол Уилсън
Панацея (14)

4.

Майка му не беше на себе си. Първото нещо, което направи, беше да се обади на баща му. След Коледа миналата година двамата се разделиха. Томи предположи, че татко бе останал дотогава, за да не съсипе празника, но те се караха толкова често за незначителни неща, че Коледа си беше съсипана по принцип.

Татко беше казал, че ще дойде да го види в обедната си почивка. Той не го посещаваше често, затова това му се стори готино. Но нищо не беше толкова готино, колкото възможността да ходиш сам на собствените си крака без патерици или инвалидна количка. Томи искаше да тича, но краката му бяха твърде слаби. Ето защо ходеше на физиотерапия. Чет му каза, че мускулите ще продължат да заякват… Или нещо такова. Това означаваше, че сега все още е слаб и немощен.

Добрият стар Чет. Беше казал истината за този магически еликсир. Томи беше в грешка, мислейки си, че ще подейства на мига. Всъщност отне цяла нощ, но щеше да отнеме и цяла седмица или две, докато всички грижи отпаднат. Това, което имаше значение обаче, беше свършената работа. Дължеше на Чет голяма благодарност. Което му напомни…

— Хей, мамо — каза той, влизайки — на крака! — в кухнята. — Може ли да се обадим на Чет?

— Вече го направих, скъпи. — Тя вдигна пръст от клавиатурата на телефона си. — Потърсих го в центъра, но ми казаха, че днес не се е появил на работа. Не ми дадоха домашния му номер.

О, не.

— Не си им казала за случилото се, нали? Нали си спомняш, Чет каза да не споменаваме, ако…

— Спомням си. Казах им обаче, че днес няма да ходиш.

— Защо не? — искаше му се да види Чет. Ако не беше там в момента, щеше да дойде по-късно.

— Защото искам да се видиш с доктор Склер.

— Ама аз искам да карам колелото си.

— О, не. Още не си готов за това.

— Напротив!

— Не оспорвай. Ще оставим доктор Склер да реши. Сега ще му се обадя и ще го поканя. И няма да отлагаме. Ще те види днес.

Когато тя започна да набира номера на доктор Склер, Томи се приближи към пералното помещение. Всъщност това беше по-скоро преддверие, отвеждащо в гаража. Чу я как започва да обсъжда посещението с рецепционистката. Добре, цялото й внимание бе съсредоточено в това, така че нямаше да го види.

Той взе якето си от закачалката и се плъзна в гаража. Докато затваряше вратата, посегна към бутона за отваряне на гаража, но се спря точно навреме. Мама щеше да го чуе и да дотича. Затова облече якето си и издърпа велосипеда си иззад пластмасовите контейнери за боклук. Родителите му искаха да го дарят за благотворителност, но той плака толкова много, че те склониха да му го оставят. Обичаше това колело… Да се откаже от него, бе все едно да се откаже от надеждата, че някога отново ще го подкара. Томи никога не се отказа от надеждата си. И вижте го сега — ходеше изправен на краката си, готов да подкара велосипеда.

Той изкара колелото си през задната врата в задния двор. Оставайки близо до гаража, направи едно кръгче на алеята. Оказа се обаче трудно да овладее задната гума и едва не падна. Но това не го отказа и той се настани отново на седалката.

Бавно подкара велосипеда по асфалта, насочвайки го към тротоара. Балансът му бягаше, но след малко вече му хвана цаката. Краката му бяха слаби — атрофирали ли се казваше? — и той трябваше да натиска педалите с усилие, но когато стигна до края на пресечката, вече караше като човек, който никога не е слизал от колелото си — не като такъв, който до вчера е бил в инвалидна количка.

Прииска му се да е събота вместо училищен ден. Щеше да отиде до къщата на Еди Роу и да му покаже, че старият Томи се е завърнал и те отново могат да карат заедно. Всъщност така или иначе би могъл да отиде и сега. Може да му остави бележка, която да прочете, след като се прибере. Представи си физиономията на Еди, когато прочете, че Томи Кохран е наминал през дома му.

Той сви рязко наляво, слизайки от бордюра, и не видя камиона, докато звукът от клаксона не докосна ухото му.