Франсис Пол Уилсън
Панацея (87)

5.

— Сестра! — извика Стивън от леглото на Мариса. — Сестра!

Току-що бе пристигнал и тази Мариса в леглото нямаше нищо общо с Мариса, която беше оставил по-рано.

Шокът му трябва да е бил очевиден, защото медицинската сестра, която той никога не бе виждал, се затича към него. Името й беше Х. Сайърс, ЛС. Тя имаше шоколадова кожа и лъскава черна коса, прилепнала около кръглото й лице.

— Какво има? — попита тя.

— Вижте! — Той се наведе над леглото. — Мариса? Мариса?

Тя отвори очи, но те бяха разфокусирани.

— Мамо? — прошепна с неясен глас.

— Какво не е наред с нея?

— Обадих се на доктор Франкс. Той ще поговори с вас.

— Франкс? Никога не съм чувал за него.

— Невролог е.

— Невролог? Тя има пневмония…

Сестра Сайърс изглеждаше несигурна. Той чу собствения си глас да се повишава:

— Кажете ми какво става, по дяволите!

— Тя… развила е менингит.

— Какво? О, не! Как може да се случи това?

— Както доктор Франкс ще ви обясни, случаят не е толкова необичаен при трансплантация на стволови клетки.

Клепачите на Мариса се затвориха отново. Той не можеше да откъсне очи от восъчното й лице. Опита се да попита, но не успя, после опита отново:

— Ще умре ли?

Сайърс не отговори.

— Ще умре ли? — повтори той, проявявайки върховно усилие да не закрещи.

— Аз не съм специалист, господин Гейнс.

Искаше му се да я удуши, но после осъзна, че болницата най-вероятно има правила за това каква информация може да даде една медицинска сестра — йерархии, протоколи и всички тези глупости. Вината не беше нейна. Пощадете вестоносеца.

— Добре, кой ще ми отговори или кой може да ми отговори?

— Доктор Франкс. Очаквам да дойде тук скоро.

— Вие какво можете да ми кажете?

— Мога да ви кажа, че е спокойна. Не изпитва болка.

Защото умира, помисли си той, неизбежната реализация, която разкъса сърцето му. Моето малко момиченце умира. И къде е Лора? Къде, по дяволите, е Лора?!