Франсис Пол Уилсън
Панацея (5)

4.

Нервен, Хаим Броуди се приближи към тясната веранда на Кохран, след което се огледа в двете посоки на тихата улица. Шансът някой познат да се разхожда по това време наоколо, бе нулев, но все пак… Той нарушаваше всички правила, идвайки тук — не само правилата на работата си, но и тези на Майката. Въпреки това не можеше да позволи случващото се да продължава повече.

Семейство Кохран живееше в малка двуетажна къща в колониален стил, която бе виждала и по-добри дни, но пък беше на светлинни години от съборетината на Хаим. Познаваше госпожа Кохран и сина й Томи от физико-терапевтичния център „Морис“, където всеки го наричаше Чет по негова собствена идея. Звучеше просто по-малко етническо. Когато чуеха Хаим, хората си въобразяваха ермолка и цицит. А той беше оставил всичко това зад себе си, когато прегърна Майката.

Хаим позвъни на звънеца и мисис Кохран се появи почти веднага — закръглена жена на трийсет, с овално лице и къса кестенява коса.

— Чет? — каза тя, когато отвори входната врата. — Какво правиш тук, да не би Томи да е забравил нещо?

— Не, госпожо Кохран. Аз… исках да поговорим насаме за Томи.

Усмивката й посърна.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо, за което вече да не сте наясно. Може ли да вляза?

Тя се поколеба за секунда, после отвори широко вратата.

— Разбира се. Навън е студено.

— Доста за това време на годината.

Той придърпа вратата след себе си, но не влезе по-навътре в къщата. Остана да стои в прекрасния коридор, отвеждащ към малка и претъпкана с мебели всекидневна. Жената изглеждаше несигурна в решението си да допусне непознат в дома си. Двамата бяха разговаряли няколко пъти в центъра, където той помагаше на посетителите, но това беше всичко. Нямаше логична причина да стои на прага й.

Излъчването му не беше напълно отблъскващо. В най-добрия случай можеше да бъде приет за приветлив човек. Беше отстранил пиърсинга, но я улови, че гледа към късата му опашка — трябваше му още малко време, преди да я оформи и отреже, за да я изпрати за направа на перука за раково болни. Колкото до татуировките и старите белези, не можеше да стори нищо повече освен да ги прикрие, но от време на време се случваше някой да улови с поглед следите от мастило.

— Ще премина директно към въпроса.

— Да, ако обичаш. Каза, че става дума за Томи?

— Да. Имам нещо, което мисля, че може да му помогне.

Въпреки че използва думата „мисля“, той знаеше със сигурност, че може да му помогне.

— Да му помогне за кое?

— За артрита му.

— О, Чет, та ти му помагаш. Упражненията…

— Не, не. Имам предвид, че имам лекарство.

Тя се намръщи.

— Той има ревматолог за това.

— Знам, знам и нямам нищо против доктор Склер, просто исках Томи… — Той бръкна в джоба на якето си и извади малка стъклена ампула с червена гумена запушалка. — Бих искал той да опита това.

Изражението на жената се помрачи още повече, когато тя пое ампулата и се втренчи в съдържанието й.

— Какво е това?

— Древна билкова смес — истината беше повече от лъжата… — от Ориента — пълна лъжа…

— О, боже. Не съм сигурна.

— Една доза. Моля ви, госпожо Кохран. Една доза и ще видите как Томи ще се подобри.

Не искаше да използва определението „изцеление“, защото нямаше как да я спечели с него. Още по-лошо, тя би си помислила, че е изперкал. Ювенилният хроничен артрит при деца не е лечим — поне не и в общоприетите медицински практики. Но иххара в този малък флакон работеше далеч отвъд тези граници.

Тя присви очи:

— Центърът знае ли, че продаваш това?

— О, не. Не продавам нищо. Приемете това като нещо строго персонално, от мен за Томи, без да ви обвързва с нищо, без никакви разходи.

И говорейки за Дявола — малката инвалидна количка на Томи се плъзна иззад ъгъла. Дънки покриваха подутите му колене, а обривите му бяха скрити под синя риза с качулка.

Сърцето на Хаим се разтуптя при вида на малкото момче. Той не знаеше нищо за Томи, но някак се бе свързал с това дете. На секундата! Още от първия ден на рехабилитация. Той беше сладък, смел и упорит. Краката му бяха сковани и с всеки изминал ден се изкривяваха все повече и повече, но това не го сломяваше. Продължаваше да се усмихва и да тренира.

Детето беше боец. Много от децата изпитваха съмнения към терапията, но след като Хаим каза на Томи, че упражненията ще поддържат мускулите му силни, той беше постоянен. И когато възкликна, че един ден ще се качи отново на колелото си, Хаим бе напълно задушен от емоциите си.

— Здрасти, Чет — каза Томи с голяма усмивка, която разкри липсващ зъб. — Какво правиш тук?

Хаим улови предупредителния поглед на госпожа Кохран, скриваща епруветката в ръката си, но така или иначе не възнамеряваше да казва нищо за иххара.

— Здрасти, приятел. Просто разговарях с майка ти. Нали се сещаш, исках да проверя как си. Вчера пропуснахте терапията.

— Да. Стана студено и мама не искаше да излизам.

— Не с този тон, младежо — каза госпожа Кохран. — Знаеш, че лекарствата отслабват имунната ти система.

— Знам.

Хаим беше опитал всичко, за което се сети, за да даде дозата иххара на момчето по време на терапия, но майка му беше като хеликоптер — сновеше непрекъснато покрай тях, за да може да бъде в помощ на Томи във всеки момент. Тя винаги беше подготвена с почистващи средства за ръцете му и никога не позволяваше той да яде или да пие нещо различно от домашното — все едно всичко друго бе бъкано с микроби и тем подобни.

Ето защо на Хаим не му остана нищо друго освен да хване бика за рогата.

Досега в живота си той бе причинявал само вреди и мизерия на околните и себе си, но вече се бе очистил от това, оставяйки глупостите, които вливаше във вените си — хероин, мет, дори бе опитвал берзерк, но само веднъж. Сега, когато имаше способностите да се справи с всичките си неуспехи от миналото, беше решен да се вземе на сериозно. Томи се нуждаеше, не, по-скоро Томи заслужаваше иххара, и с помощта на Майката щеше да я получи.

— Томи, скъпи — каза госпожа Кохран, — защо не сложиш шахматната дъска на кухненската маса и ще поиграем?

— Играеш шах, а си само на осем! — възхити се Хаим, избягвайки патоса и ентусиазма, чрез които децата винаги хващаха фалша. — Какво си ти, някакъв гений?

Той се ухили.

— Запътил съм се натам.

— Той е самороден талант — каза майка му. — Бие ме непрекъснато. — Тя направи жест да върви. — Хайде върви, с Чет ще приключим след минута.

— За мен ли говорите?

Точно така, хлапе.

— Дяволски си прав — каза той. — Обсъждаме промяна на терапията…

Хаим не можеше да прави никакви промени — той беше само помощник, а не рехабилитатор, но Томи нямаше как да знае това. След дълга пауза с изненадващо подозрително изражение детето обърна количката си и се отдалечи.

— Ще се видим утре, Чет — каза той през рамо.

— Разбира се, приятел!

Веднага щом се скри от погледа им, госпожа Кохран се опита да натика епруветката обратно в ръката на Хаим.

— Знам, че имаш добри намерения, но не мога да приема това.

Но той отказа да се примири.

— Трябва, госпожо Кохран. Това е единственият му шанс за нормален живот. Просто ми обещайте нещо: ако действително се подобри, не споменавайте името ми, става ли? Просто кажете, че е чудо, и оставете всичко така.

— Чудесата са дар Божи, Чет. Това не е от Него.

Той беше забелязал разпятието и броеницата й, когато водеше Томи в центъра, и знаеше, че е католичка. Молеща се католичка. В днешно време не се виждаха много такива.

— Ма… Божието дело идва по загадъчни начини, мисис Кохран.

Еха! За малко да спомене Майката. Тогава щеше да го отпрати със сигурност.

Той прекрачи прага на входната врата, продължавайки да я умолява:

— Само една доза, госпожо Кохран. Половин унция. Заради Томи. Това ще му е достатъчно.

Когато излезе, забърза, за да се отдалечи. Първият му поглед назад показа как тя се взира в стъклото в ръката си, вторият — затворената врата. Трябваше да му повярва. Трябваше.