Франсис Пол Уилсън
Панацея (50)

9.

— Намерих я — каза Брадшър.

Нелсън седеше в зоната на „Авианса“ на международно летище „Бенито Хуарес“, очаквайки свързващия полет до Маями. Знаеше, че и Фанинг е на летището, и бе изпратил Брадшър да я потърси. По някаква причина, не можеше да обясни точно каква, искаше да я види от плът и кръв.

— Къде?

— В близост до изхода на „Иберия“. С Хейдън е.

— Искаш да кажеш с Рамиз Хаддад.

Брадшър бе проучил този т.нар. никому неизвестен бивш тюлен и се оказа, че той всъщност изобщо не е бил във флота, а е бивше ченге от град Саусалито, променило името си от Рамиз Хаддад на Рик Хейдън. Той намери известен смисъл в това от гледна точка на факта, че човек с американско име би имал по-голям шанс за развитие в един малък град като Саусалито вместо с арабско такова.

Причината в крайна сметка не беше от значение. Това, което имаше значение, беше, че този Хаддад, който въобще не е тюлен, някак си бе неутрализирал Мигел и Хорхе. Нелсън уведоми офиса на агенцията в Мексико Сити за състоянието и оттам изпратиха екип, който да провери джунглата. Батерията на сателитния телефон на Мигел все още имаше заряд и затова те успяха да уловят сигнала, локализирайки приблизителното му местоположение. Но с това те намериха само телефона на Мигел, не самия него.

Нелсън имаше ужасното предчувствие, че събитията излизат от контрола му. Не че досега успяваше да ги контролира, но сега се появиха туморите, Щелман влезе в картината, Симон изчезна, Мигел и неговият наемник също, а не на последно място — Фанинг отиваше в Израел…

Работа на змията или работа Господна е това?!

Нелсън въздъхна и стана от мястото си.

— Покажи ми.

— Сигурен ли сте?

Брадшър не знаеше за връзката между Фанинг и чичо Джим, и Нелсън избра да остави това по този начин.

— Изпратихме трима души срещу нея и никой не се завърна. Тя е целта, а спътникът й осуетява всеки наш ход. Така че, да, сигурен съм, че искам да видя и двамата.

Брадшър го отведе до мястото, където пътниците чакаха полета си с авиокомпания „Иберия“ за Мадрид. Двамата стояха в близост до павилион за мобилни телефони.

— Ето там, до прозореца.

Оглеждайки с крайчеца на окото си, Нелсън попадна на черната й коса и компактната й фигура. Обля го прилив на гняв, когато я видя как безгрижно разлиства списанието си. Чичо Джим й бе простил, но той не можеше…

— Къде е кучето й пазач?

Брадшър се огледа.

— Беше седнал тук… Ето го, идва.

Висок мъж, държащ по една чаша в двете си ръце, се промъкваше през останалите пътници. Лицето му беше в сянка, но когато седна, се откри. Нелсън се почувства така, сякаш бе ударен в гърдите. Той сграбчи ръката на Брадшър.

— Не!

— Какво има?

— Познавам го!

— Как? Кой е той?

— Един от нашите. Или поне беше.

Присъствието му обясни толкова много неща. Но защо той от всички хора на света? Това беше ужасно. По-лошо от ужасно. Беше абсолютна катастрофа. Защото Нелсън знаеше много добре на какво е способен този човек.