Франсис Пол Уилсън
Панацея (17)

7.

Лора седеше във фоайето на първия етаж, чакайки д-р Склер. Ревматологът работеше с Томи Кохран от години. Именно той установи, че Мариса не страда от младежки ревматоиден артрит, а от левкемия.

Лора си спомни как ужасът и надеждата воюваха в нея след тази новина. Острата лимфоцитна левкемия бе потенциално фатална, но с помощта на най-новите терапии за болните на възрастта на Мариса имаше до 80% шанс за лечение. МРА беше нелечим.

Д-р Склер не повярва в онова, което Лора му каза за аутопсията на Томи, и настоя да се видят лично. Така че тя го извика в моргата, за да му покаже трупа на Томи. След като и двамата сложиха защитните си престилки и ръкавици, Лора разкопча горната половина на чувала, разкривайки повреденото лице на Томи. Д-р Склер приклекна и провери ненарушената страна.

— Той е — каза с бавно поклащане на главата си. — Първо МРА, а сега това. Някои деца никога не получават шанс за почивка. Сигурна ли сте, че е карал велосипед?

— Говорих с униформения служител, отзовал се на мястото на инцидента и снел показанията на шофьора на камиона, който го е ударил. Няма съмнение.

— Това е толкова странно. Нека видя ръцете му, ако може…

Лора разкопча ципа на чувала още повече и повдигна краищата — ръцете на Томи лежаха върху корема му.

— Това… — правейки инспекция на пръстите, гласът на д-р Склер потрепери — не може да бъде… Последния път, когато го видях, той имаше типичните фузифорни отоци.

— Нека ви покажа коляното, което отворих.

Лора дръпна ципа още по-надолу, след което набързо измъкна конците, с които бе затворила прореза върху ставата. После наклони хирургическа лампа така, че той да има по-добра видимост.

Гласът му стихна до шепот.

— Синовиалната мембрана… изглежда непокътната. И хрущялът…

— Гладък като бузата на бебе. Нямам за цел да подлагам компетентността ви под съмнение…

— Не, не съм намеквал подобно нещо… просто, това е… — Той изглеждаше така, сякаш думите му се бяха изчерпали.

Лора закопча ципа.

— Знам. Невъзможно. — Днес тази дума изникваше доста често.

— Но… но дори и болестта по някакъв начин да е била застопорена — ще бъда по-смел и ще използвам определението „излекувана“ — щеше да има следи от нанесените преди това вреди. Ставният хрущял щеше да бъде набразден, синовиалната мембрана щеше да бъде на пихтия… А това… Това изглежда така, сякаш никога не е бил болен. Сякаш е разменил ставите си с друго дете. — Той свали ръкавиците си. — Говорихте ли с майка му?

— Не. Трябва, но мислех, че е добре да й дам поне един ден.

— Колко мило от ваша страна.

— Аз също съм майка.

— Да, да, разбира се. Днес ме потърси за среща, каза, че бил излекуван. Не й повярвах, разбира се. Само ако не бях отложил посещението си…

— Пожелала е аз да направя аутопсията.

Склер се намръщи.

— Това е странно, нали?

— Почти безпрецедентно. Но сега осъзнавам, че тя е наясно, че съм патолог и че съм виждала Томи в инвалидната му количка. Всеки друг на мое място просто ще докладва, че причината за смъртта е травма. Само аз бих обърнала внимание на случилото се с артрита му.

— Да… Да… Това трябва да е. Ще ме уведомите ли, когато разберете повече?

— Разбира се.

Той сложи ръка върху опакованото тяло на Томи.

— Има нещо необикновено тук.

— И още как.

— Трябва да разберете всичко, което можете.

Погледът й се зарея към камерата, в която лежеше тялото на неизвестния втори производител.

— Това възнамерявам да направя.