Франсис Пол Уилсън
Панацея (51)

1.

По времето, когато намериха Ган Йосеф — или онова, което бе останало от него — слънцето лежеше на хоризонта, готово да се плъзне надолу.

Още по-добре. Те се нуждаеха от тъмнина, за да намерят Полярната звезда.

Бяха избрали отново джип, но този път Рик — или би трябвало да мисли за него вече като за Рамиз — шофираше, докато Лора го навигираше на юг в пустинята Негев. Той спря пред разбита порта, която се държеше само на едната си панта и над която висеше знак. Думата отляво беше заличена, оставяйки единствено…

— Това е думата за градина — каза Рик. — Мисля, че пристигнахме.

Отвъд портата, на възвишение, можеха да се видят няколко сгради.

— Добре че поговорих с този човек в Мексико Сити — каза той, протягайки се. — Никога нямаше да намерим това място сами.

Нямаше аргумент против това. Ган Йосеф не беше изобразен на картата.

Бяха прекарали втората половина от понеделника и по-голямата част от днешния ден из летищата и в самолетите. Когато пристигнаха в Тел Авив, купиха най-подробната карта, която успяха да намерят, успоредно на което ровиха и из пътеводители, но щяха да постигнат същия успех с намирането на Ган Йосеф и ако го бяха търсили на Луната или на Юпитер. Затова те приеха съветите на правоверния си приятел и отидоха до Йерусалим, за да посетят израелската поземлена администрация (ИПА). Пътуването им отне по-малко от час и се оказа, че се движат в посоката, в която така или иначе е трябвало да поемат.

На служителката от ИПА не й отне много време, за да ги упъти. Местоположението на Ган Йосеф беше останало в нейните архиви, въпреки че вече не се вписваше в картите, тъй като той беше сред редицата кибуци, разпаднали се преди години.

Тя ги насочи на юг в Негев до точка, намираща се на изток от Рахат и на юг от малък град, наречен Двира. Когато попита защо търсят забравен кибуц, Рик й каза, че това е било родното място на наскоро починал техен приятел. Лора почти се възхити на начина, по който той смеси фактите и лъжата в движение. Жената ги предупреди да внимават, тъй като Ган Йосеф е само на няколко километра от арабските територии на западния бряг.

— Не мога да повярвам — каза Лора, гледайки как Йерусалим се отдалечава в огледалото за обратно виждане. — Минахме през Йерусалим и не видях нищо друго освен вътрешността на правителствената служба.

Рик сви рамене.

— Не си пропуснала кой знае какво. Бил съм тук и преди. Смесица от стари сгради. Повечето от историческите обекти на Израел са само стари сгради. Ще ти хареса, ако си падаш по такива неща. Лично аз ги мразя.

— Шегуваш ли се? Израел е много повече от „стари сгради“.

— Не оспорвам това. Израел е предимно пустиня, както сама ще се убедиш в това през следващите няколко часа.

— Вие, господине, сте филистимец — и аз използвам термина съвсем целенасочено.

— Добър избор, като се има предвид локацията.

— Наясно ли си колко много история се е случила тук? Курсът на западната цивилизация се определя от събития, които са се случили или се смята, че са се случили, точно тук преди няколко хилядолетия. Мислил ли си някога за това?

— Постоянно. Мисля си за нещо извън тук, което е набелязало даден проповедник, разхождал се из района на Йерусалим, и което е наблюдавало как същият този проповедник е бил измъчван и убит, защото е станал твърде популярен, а след като е вече мъртъв и погребан, нещото е започнало да си мисли…

— О, не. Ти не може да…

— Да, това нещо започнало да си мисли „Хей, а какво ще стане, ако върна този човек от мъртвите? Това няма ли да доведе до нещо по-откачено?“. Което, разбира се, е и станало.

— Вероятно бедният проповедник е откачил най-много от всички заради това.

— Точно така. Но това е един перфектен пример за ефекта на хаоса, за който говорихме. Тази изолирана аномалия в Палестина…

— Имаш предвид вяра, не аномалия.

— Имам предвид това, което е оказало огромен ефект върху сложната система на човешката история през последните две хилядолетия.

И така те изминаха десетки мили от пустинята… Рик издърпа портата на кибуца достатъчно, за да прекара джипа, след което подкара покрай рехави маслинови дървета и обрасли горски масиви, докато стигнат до сграда от сгурия и сринат покрив. Той паркира срещу някакъв вид силоз — или цистерна — и Лора понечи да отвори вратата си.

— Изчакай — спря я Рик и направи завой с джипа, така че предницата му да гледа надолу по алеята.

— За какво е това?

— В случай че трябва да се изпарим набързо.

Това не й се хареса.

— Какво искаш да кажеш?

— Само, че обичам да бъда подготвен.

Леко притеснена, тя излезе. Слънцето вече беше залязло. Някъде беше чела, че в пустинята нощта идва бързо. Без майтап. Слънцето сякаш падна като камък в езеро. Освен това можеше да усети как и температурата падна, но краката й оцениха възможността да се поразтъпчат.

С изключен двигател тишината сякаш ги смаза. Тя долови лекото шумолене на вятъра през маслиновите клонки, тиктакането на охлаждащата перка и нищо друго. Усещането за изолация лежеше като дебел юрган върху мрачния терен наоколо. Всичко беше леко зловещо…

— Говорейки за подготвеност — каза тя, — случайно да си получил специална пратка като тази в Четумал?

Той беше изпратил пистолета си обратно в Америка, заявявайки, че дори не би си и помислил да се опита да промъкне оръжие на борда на Ел Ал.

— Иска ми се да бях. Нямаше време. Но и да имаше, е много по-трудно да изпратя оръжие в Израел. Страната е като крепост.

Тя се огледа.

— Чудя се защо ли това място се е провалило.

— Заради дългове, предполагам — каза Рик от другата страна на предния капак. — Липса на воля, провал на икономиката или може би по малко от двете. Кибуц е вид комуна, нали знаеш?

— Като комуните на хипитата през шейсетте?

— Донякъде, но много по-добре уредена.

— Имаш ли идея колко хипи комуни са останали?

Той сви рамене.

— Не знам. Едва ли са много. От това, което съм чел, те са били сформирани най-често заради желанието за свободна любов и наркотици. За местните жители на тези кибуци тук са били от значение земеделието и стопанството и това как да живееш на равни начала, а не да издигаш лидери. Все още има стотици, които са останали тук, за да се грижат за селскостопанския отрасъл на Израел.

Тя се огледа.

— Какво ще правим, докато звездите изгреят? Да огледаме?

— Ще запиша точното ни местоположение, за да не сбъркаме пътя на връщане. Ти се чувствай свободна да поскиташ.

Тя погледна руините наоколо и решителността й се изпари. Не вярваше в призраци, но мястото изглеждаше като обладано, някак заплашително. Може отново да се обади вкъщи. Трябваше да изчака до три следобед, когато бяха в Йерусалим, за да позвъни — едва осем сутринта в Щатите — и Стивън я увери, че всичко е наред, макар че Мариса сякаш вече бе започнала да усеща отсъствието на майка си. Лора обеща да се прибере вкъщи възможно най-скоро. После тя провери гласовата си поща, но нямаше новини от Фил.

Вместо да се скита, това, което наистина й се искаше да направи, бе да застане лице в лице срещу Рик и неговия проблем с идентичността. Но беше здрач, намираха се в средата на нищото и не беше никак подходящо.

А имаше ли изобщо подходящо време и място за това? Вероятно не.

Не че се страхуваше от него. Всъщност въпреки несъответствията в историята на миналото му, тя изпитваше утеха от присъствието му. И не защото той изглеждаше отдаден на нея и безопасността й — било то въпрос на гордост или чувство за дълг. Просто някак не можеше да си представи да е тук сама.

— Мога ли да задам един личен въпрос?

— Не.

Тя пренебрегна това.

— Има ли жена в живота ти?

— Това не е ли личен въпрос?

— Не, просто въпрос от любопитство. Е, има ли?

— Да не би да се кандидатираш за такава?

— Едва ли. Отговорът е…?

— Не, няма жена в живота ми. Удовлетворява ли те това?

— А какво ще кажеш за мъж?

Мек кикот.

— Само Щелман.

— Имало ли е някога жена в живота ти?

— Това вече е лично.

— Добре, защо сега няма такава?

— Също толкова лично, но просто да кажем, че отношенията са надценявани, и приключвам дотук.

Говореше като човек, който не може да намери жена, готова да се примири с него. Опита се да си представи какъв би бил живота с него… и не успя.

Той взе GPS четеца, направи бележките си, след което се пресегна през капака към нея.

— Снимката на татуировката на Хаим под ръка ли ти е?

Тя се пресегна през прозореца на джипа и извади снимката от чантата си.

— Не е ли твърде рано? — попита и погледна към небето, където слънчевите лъчи бяха избледнели, но все още не напълно изчезнали. — Там има една звезда, но не мисля, че е на север.

— Права си наполовина — каза той, оглеждайки снимката. — Не е на север, но не е звезда. Това е Юпитер.

— Как…? А, вярно. Флотът.

— Точно така.

Усещаше отчаяна нужда да го предизвика. Той извади компаса си, взе четеца, постави снимката върху капака на джипа и я напасна под ъгъл.

— Така би трябвало да намерим Поларис, когато се стъмни достатъчно.