Франсис Пол Уилсън
Панацея (45)

4.

— Това е мястото, където растенията растат — каза Иш’Чел.

Беше превела Лора през нивите на селището — отдавна прочистени от джунглата — до открит парцел на юг.

— Къде са те?

— Свършиха. Използвах всичко.

Лора кръстоса пръстите си.

— Ами лекарството?

— Раздадох го.

— Нищо ли не остана?

— Дори и капка.

По дяволите! Щеше да се върне при Щелман без измислената отвара. Лицето на Лора трябва да е издало раздразнението й.

— Има толкова много нуждаещи се — каза Иш’Чел.

Лора беше готова да се обърне и да се прибере у дома, но образът на перфектната коленна става на Томи Кохран профуча през главата й. Имаше въпроси… толкова много въпроси…

— Как го раздавате?

Иш’Чел я изгледа продължително.

— Не мога да кажа. Ще свърша като Мулак.

— Не искам тайните ти, но ще ги пазя. Опитвам се просто да разбера.

Погледът продължи, но накрая последва кимване:

— Ще споделя на жената, държала сърцето на Хаим в ръцете си.

Чак сега Лора стигна до невероятното прозрение: сърце в ръцете й… нещо от огромно значение за маите — без съмнение то бе империрано върху тяхната ДНК.

Все още изглеждаща леко отдръпната, Иш’Чел каза:

— Аз съм доброволец към много от клиниките на Четумал. Майката ме води към най-нуждаещите се и…

— Майката?

— Да, разбира се. Богинята на Земята и всичко, което живее върху нея.

Щелман бе споменал за езическата религия. Това звучеше като някакъв култ към Гея. Само някой като Иш’Чел, който е истински маянец, би могъл да се впусне в тази система от вярвания така, сякаш обува удобна обувка.

— Тя ми разкрива достойните, а аз им давам тайно по доза от иххара.

— Вашето лекарство?

— Да. Майката го нарича така. Това е древна дума.

— Защо го даваш тайно?

— Защото животът ни е в опасност, ако ни хванат. Именно затова се движа от клиника в клиника, за да няма твърде много изцелени на едно и също място.

— Но ако вашата иххара лекува всичко…?

— О, прави го.

— … тогава защо не го разкриете пред света?

— Майката забранява. То отива само при избраните от нея.

— Тя ви говори?

Иш’Чел се усмихна.

— Тя има своите начини за това… Позволява ми да разбера.

Самозаблуда — виновникът да приписва собствения си избор на богинята си.

— И никога не се случва лекът да не подейства?

Усмивката й се разшири.

— Никога.

Невъзможно! Но истинските вярващи могат да се убедят в почти всичко. Малко неща са по-силни от волята да повярваш.

— Но без растения как ще направиш още… иххара?

— Ще ми бъдат доставени семена.

— Как?

Тя се усмихна отново.

— По пощата. Имам пощенска кутия в Четумал.

Лора трябваше да потисне смеха си. Колко земно!

— Откъде пристигат?

— Отвсякъде. Обикновено от различни места в Европа. Уршел е в непрекъснато движение, защото Братството я иска най-много от всичко друго.

— Уршел?

— Вие бихте я нарекли жрица.

— Значи това не е нещо, типично само за маите.

— О, не. Майката е навсякъде.

— Добре. Продължи натам. Семената пристигат и ти ги засаждаш тук…

— Да. Трябва да ги поръся директно от пакета върху земята и да ги покрия с пръст.

— Има ли нещо друго в пакета?

— Малко прах и мръсотия.

Вълшебен прашец и магическа мръсотия?… — млъкни, Лора.

— И после те покълват.

— Когато покълнат, ги отделям, за да им дам място да растат. Когато цъфнат и започнат да образуват семена, е време за събиране на реколтата. Преди да изхвърлят семената си, аз ги изкоренявам и ги поставям в железни съдинки.

— Със самия корен?

Тя кимна.

— Дори и с част от пръстта около него.

— Мръсотията?

— О, да. Личинките и червеите се отстраняват, разбира се, но земята е източникът на целия живот и част от лечението като цяло е свързано с корените. След това добавям вода и ги варя, докато девет десети от водата се изпари. Прецеждам остатъка през три пласта плат. Течността, която премине, е иххара.

Лора поклати глава. Панацеята на Щелман беше филтрирана супа от растения и мръсотия. Гадост.

— Не вярваш — каза Иш’Чел с укор.

— Казах ти. Не се ядосвай. Трудно е ученият в мен да приеме нещо, което може да излекува всичко. И освен това трябва да има нещо, което не ми казваш.

— Всичко, което казвам, е истина. Не спестявам нищо.

Лора си спомни какво й беше казал Щелман.

— Познавам човек, който е отглеждал растенията и се е опитал да направи отварата, но не се е получило нищо.

Тя сви рамене.

— Разбира се, че няма да се получи. Нужна е благословията на Всемогъщата. Без това не може да се надява на успех.

Можеше да види себе си как презентира това пред Щелман: „Имаш всичко без благословията на Всемогъщата“. Да, това щеше да мине.

— Какво казва ученият в теб за Хаим? — попита Иш’Чел. — Когато дойде при Мулак, той беше много болен. И все пак си тръгна изцелен.

— Мулак? Но ти каза…

— Мулак беше много горд да е ахман, курандеро, макар и да не бе Лечител като мен, и не приемаше факта, че сестра му знае повече. Понякога, когато Майката ми казваше, че трябва да излекувам някого от пациентите му, аз се промъквах и прибавях някои от моите иххара в неговите стъкленици. Мисля, че той знаеше това и вярваше, че моята татуировка носи лечебна сила. При едно от пътуванията си до Мексико Сити е срещнал човек като мен.

Лора кимна. И с това подписа собствената си смъртна присъда.

Тя си представи последователността от събития: леченията на Иш’Чел бяха вдигнали репутацията на Мулак, което от своя страна бе привлякло безнадеждно болния Хаим Броуди, който в крайна сметка е сигнализирал на фанатиците от 536. Чакай… Чакай! Всичко това се основаваше само и единствено на приготвената от Иш’Чел иххара, работеща като панацея, и реално няма такова нещо като панацея. Запомни това. Запомни го. И тогава Броуди… Почакай…

— Как Хаим стана Лечител? Откъде се е сдобил с татуировката си?

— Майката го повика и той отговори.

— Но как…?

— Тя го повика. Той отговори. Това е всичко, което мога да кажа.

Изражението й подсказваше, че тя бе осъзнала, че е казала твърде много, и това е мястото, до което щеше да се ограничи.

— Той се завърна с татуировката?

— Точно така.

— Мога ли… мога ли отново да видя твоята?

Този път тя свали напълно ризата си, излагайки на показ своите малки тъмни гърди, и се обърна с гръб.

Лора я изучи, сравнявайки я с това, което си спомняше от татуировката на Хаим. Беше донесла снимка със себе си, но я остави в джипа.

— Линията при Хаим беше наклонена на другата страна. Това означава ли нещо?

— Тя посочва Раната.

— Рана? Каква рана?

— Раната — травмата, оставаща от страданието на Майката, за да ни дари с лека за изцеление.

— Ами опашатата звезда, кометата или метеорита, или каквото и да означава това?

— Кометата символизира раждането на лека за изцеление.

— Кога е било това?

— Не знам. Но е било много, много отдавна.

Лора знаеше, че в древни времена кометите са били разглеждани като предзнаменование — било то добро или лошо в зависимост от културата. Може би около времето, когато за първи път тази отвара е кипнала, е минала комета и затова въпросната се смята за лековита.

— Ами змията? И тя ли е част от изцелението?

— Не. Само растенията.

— Тогава защо тя седи в центъра на татуировката?

— Не знам. Никога не са ми казвали това.

Лора разтърси глава объркано.

— Ужасно трудно ми е да схвана това.

— Ти каза, че искаш да разбереш. — Това не беше въпрос.

— Да, разбира се, че е така.

Иш’Чел поклати глава.

— Но виждаш ли, не всичко може да бъде разбрано. Някои неща не се правят, за да бъдат разбрани. Това е, което се опитвах да ти кажа — в което вярвам.

Говореше като истински фундаменталист. Но за Лора всяко нещо можеше да бъде разбрано, стига да се дадат достатъчно факти. Понякога обаче фактите бяха неуловими.

— Но как… — не искам да те въртя на грил, но какъв е смисълът на тази Рана, щом винаги си в движение?

Тя се усмихна.

— Аха, разбирам. Раната придобива смисъл, когато казвам молитвата — и сякаш очакваща следващия въпрос на Лора, тя продължи бързо натам. — Всяка есен в нощта, когато тъмнината започва да надвива светлината, трябва да се връщам до мястото на своето раждане — което е тук — и да лежа с глава, насочена към Полярната звезда. Тогава благодаря на Майката за страданията й.

„… в нощта, когато мракът започва да надвива светлината…“ — това трябваше да бъде есенното равноденствие.

— Каква е молитвата?

Иш’Чел разстла ризата си на земята и легна върху нея.

— Лежа точно по този начин и изричам… — Тя започна да нарича в диалекта юкатек.

Между дома на падналите богове

и гробницата на падналата звезда,

която уби лятото,

Аурун пада удавен.

Той заспива,

мъченически пленен

и все пак подиграващ се с потисниците си.

Той потъва в Раната

междинно от портата на боговете —

там, където петима бдят

и неговият пазител ще го отведе към нов живот.

Напевът не беше последователен, нито в рима, което предполагаше, че не е съставен от маите. Но докато Иш’Чел лежеше там, Лора забеляза, че трансектичната линия сочи от изток — североизток към запад — югозапад. Раната всъщност е стрелка…

— Какво означава молитвата?

Иш’Чел се изправи и облече ризата си.

— Не знам.

— В нея се споменава нещо за „гробница на падналата звезда“ — като тази зад жезъла и змията. — Знаеш ли…?

— Всичко, което знам, е, че трябва да кажа молитвата в тази нощ.

Идеята започна да се заформя…

— Всички… Как точно се наричате?

— Сулук.

— Това ли е името на твоята… — тя не искаше да използва определението „секта“ — … на твоята религия?

— Ние сме просто Деца… Всички хора са Деца на Майката. Но Децата като мен са известни като Сулук… древна дума, която означава Лечител.

— Добре. И всички Сулук отиват в родното си място в нощта на равноденствието и лягат с глава, насочена към северната звезда?

— Да. Това е наш закон.

— В такъв случай и Хаим трябва да отиде в родината си по време на равноденствие и…

Внезапно Иш’Чел зарида.

— Хаим няма да може…

Лора си представи Хаим, лежащ по корем в Бруклин. Ако положи татуировката на Иш’Чел върху неговата, къде щяха да се пресекат Раните? Травмата, оставаща от страданието на Майката, за да ги дари с лека за изцеление… Може би върху източника на предполагаемия изцеляващ лек?

Ако можеше да намери този източник, щеше да може да вземе доза за Щелман. Не че щеше да му помогне, но поне щеше да завърши своята част от сделката.

Тя посочи земята под краката им.

— Може ли да доведа моя приятел тук, на това място, искам да опитам нещо?

Иш’Чел я погледна скептично.

— Големият човек? Не.

— Можеш да му се довериш.

Тя поклати глава.

— Ще говоря само с теб.

По дяволите!

— Добре. Позволи ми да се върна и да донеса снимка на гърба на Хаим. Искам да ти покажа нещо.

— Не се бави.

Лора се затича към джипа.

— Не отивай никъде. Връщам се веднага.