Франсис Пол Уилсън
Панацея (91)

2.

В момента, в който Рик ги изкара от зоната на „Кенеди“, тя позвъни в педиатричното интензивно отделение. След като се представи като майка на Мариса и изчисти объркването относно различията в последните имена, тя каза:

— Какво е състоянието на комата й?

— Ниво седем — това включва двойка от „отваряне на очи“; единица от „вербален отговор“ и четворка от „моторен отговор“, но там се подхлъзва. Състоянието й се влошава бързо. Наблизо ли сте? Съпругът ви е обезумял.

Лора не си направи труда да добави бивш. Тя мина през онова, което си спомни за класификацията на нивата на кома по скалата на Глазгоу. Единица означаваше никакви словесни отговори; двойка при очите означаваше, че те се отварят само при болка. Не можеше да си спомни обаче много за моторната скала. Твърде дълго стоя далеч от живите пациенти.

— Доктор Лернър, пулмологът, назначи дихателен апарат.

Сърцето й се сви.

— О, не.

— Концентрацията на кислород пада постоянно и той каза, че е време.

Тя приключи разговора и Рик попита:

— Лоши новини?

Ридание блокира гърлото й, после го освободи.

— Ще я загубя!

Той не каза нищо, просто се пресегна и стисна ръката й. Двамата се отправиха към кръстовището на „Астън Вила“ и накрая към магистралата. Ограничението на скоростта беше 80 км/ч, а скоростомерът отчиташе 110 км/ч, когато се втурваха на изток, но на нея й се струваше, че пълзят.

— Не можем ли да се движим по-бързо? — каза тя.

— Натискам толкова, колкото мога. Ако ни спрат, ще загубим много повече време, особено със завързан човек отзад.

А, вярно. Беше забравила за Джеймс. Всичко, за което можеше да мисли, беше Мариса. Дръж се, скъпа! Мама идва.

Трафикът в средата на деня не беше тежък и скоро стигнаха „Норт Стейт Парк“, но им оставаше да извървят още много път.

— Ето — каза Рик.

Тя откъсна поглед от пътя и видя, че той държи три шишенца.

— Какво?

— Панацея. Клотилда ми ги даде, преди да напуснем хотела.

— Но…

— Просто ме изслушай за една шибана минута, окей?

Звучеше ядосан. Досега никога не бе използвал евфемизми като „шибан“. Добре, тя щеше да слуша.

— Давай.

— Знам, че си мислиш, че всичко трябва да бъде научно доказано и че винаги трябва да задаваш въпроси, и т.н., но по този начин ти само отричаш истината. Затворила си си очите за първостепенните доказателства. Познавала си онова дете с артрит, знаела си колко лошо е състоянието му, а при аутопсията не си открила никаква следа от това. После идва Хаим и неговата медицинска история, от която също не си открила и следа при аутопсията. Не можеш да го обясниш, но не можеш да го отречеш, факт е. Така че — приеми го.

— Но…

— Няма „но“! Трябва да оставиш всичко настрана и да дадеш на Мариса доза от сока от червеи.

Сокът от червеи… сериозно?!

— Мога ли да кажа нещо?

— Можеш.

— Моето „но“ в случая целеше да каже, че ако имах доза от чая на Клотилда, щях да я дам на Мариса.

Той премигна.

— Нима?

— Да, по дяволите!

Сок от червеи… Имунната система на Мариса вече беше достатъчно разбита. Да й даде доза от тази супа с бактерии и захар, би било… Спри! Това не е моят живот, а на Мариса.

И така възприемането постепенно беше преминало от допустимо в задължително. Ако състоянието на Мариса беше толкова близо до безнадеждно, колкото описваха от медицинския екип на педиатричното отделение, нищо не можеше да го влоши повече. А ако шансовете иххара да проработи бяха един на милион — дори на милиард — как би могла да не се възползва?

— Отчаяна съм — каза тя. — Мариса няма какво да губи.

— А само да спечели.

Тя взе една от малките стъкленици на Клотилда и я вдигна към светлината.

Колко хора са били убити и изгорени от 536 заради това… Какво? Как да нарече тази мътна консистенция? В главата й се завъртя реплика от „Малтийският сокол“: Задачата на мечтите е да се сбъдват…

— Целият този абсурден и невъобразим шум — заради това. Според Файв неговият Бог ме направляваше, за да стигна до Клотилда — нарече ме Негов човешки огнен стълб. Според Клотилда Майката ме е отвела при нея. А твоите огромни, самоуверени и несимпатични интелекти уредиха участието ми. И всичко се свежда до Лора Фанинг — инструмента.

— Една от гледните точки.

Тя обви пръсти около флакона, забранявайки си да се надява. Надеждата беше капан, празно обещание, капитулация. Не можеше да си позволи да се надява. Дори и малко. Но тя щеше да даде на Мариса сока от червеи.

И тогава една мисъл се удари като куршум в главата й.

— О, мамка му!

Рик подскочи на мястото си и извъртя рязко волана.

— Какво?

— Респираторът! Те ще я интубират!

— Това ще я поддържа жива, нали?

— Но няма да може да преглъща.

— Мамка му! — каза Рик и натисна газта.

Лора сграбчи телефона и отново позвъни на интензивното отделение.

— Мариса интубирана ли е?

— Не, но екипът е на път.

— Не им позволявайте да направят това!

— Съжалявам, доктор Фанинг. Съпругът ви подписа съгласието, а и нивото падна под деветдесет.

О, по дяволите… под деветдесет. И все пак…

— Нека говоря със съпруга си!

Последва пауза:

— Изглежда е излязъл. Може би за да се освежи. Беше тук цяла нощ.

— По дяволите! По дяволите! — Лора приключи разговора и посочи напред. — Ето нашия изход.

Тя насочи Рик към „Никълс Роуд“ и на север към медицинския център. Когато се приближиха до входната бариера, Рик се обърна през рамо.

— Ако те развържа, Джеймс, мога ли да разчитам на теб?

— Малко е късно за каквото и да било друго, нали?

— Така те искам. — Той се обърна към Лора и й подаде две от шишенцата.

— Ще задържа едно за Щелман. Ще му го занеса веднага щом влезеш вътре.

— В момента не симпатизирам на Щелман.

Той може би не беше точно човекът, който блокира достъпа й до реалното състояние на Мариса, но беше човекът, въздържал се да я информира за него.

— И аз. Но бях нает, за да те върна жива и здрава с доза от това нещо за него. Свършил съм работата си само наполовина.

Дълг, оставаше верен на думата си, завършваше поставената му задача. Придобито или присъщо? Подозираше, че е второто.

— И нека си го кажем — добави той. — Без него сега шансовете щяха да са нулеви…

Добро уточнение. Но ако Мариса бъде интубирана, шансовете й отново щяха да са нулеви.

Веднага щом Рик спря пред входа, той скочи от мястото си, за да освободи Джеймс.

— Изчакай секунда.

Но Лора не можеше да чака, докато Мариса лежи някъде зад тези стени.

Когато тя отвори вратата и изскочи, чу Джеймс да казва:

— Задръж за малко и ще те придружа през тази бъркотия.

Лора се впусна навътре. Тя не беше запозната с оформлението на „Стоуни Брук“ и се наложи да поиска указания, за да намери педиатричното интензивно отделение. Когато стигна до него, тя едва не се свлече пред вратите. Не искаше да вижда това.

Рик спря до нея и я прихвана, но не каза нищо.

— Не е нужно да влизаш — каза му тя. — Всъщност бих предпочела да не го направиш.

Изражението му беше мрачно.

— Честно да ти кажа, и аз не искам. Но имам чувството, че ще се нуждаеш от мен.

— Продължаваш да казваш това.

— Ще спра в момента, в който се окаже, че греша.

Когато тя тръгна напред, той стисна рамото й.

— Дай ми сигнал, когато си готова да направиш хода си.

— Какво?

— Тук най-вероятно ще има видеонаблюдение. Ако е така, застани между Мариса и камерата. Ще се погрижа никой да не гледа.

Камери… Изобщо не й беше хрумнало.

С Рик зад себе си тя премина през вратите на пищния мигащ хриптящ пашкул на интензивното отделение. Не трябваше да пита къде е настанена Мариса, защото веднага забеляза синьо-червеното яке на „Рейнджърс“, окачено върху един стол вдясно от легло, в което имаше дете, което едва разпозна. Беше толкова бледа, със затворени очи и тъмни хлътнали клепачи.

Една жена в предпазна престилка се спусна към нея.

— Мога ли да ви помогна?

Лора продължи напред. Тя се опита да отговори, но думите не искаха да излязат.

— Госпожо, не може просто така да влизате тук! — Името й беше: Х. Сайърс, ЛС.

— Аз съм майка на Мариса.

— Доктор Фанинг? Аз говорих с вас. Ние…

— На кое ниво е?

— Шест — спадна с една скала на очния контакт. Толкова се радвам, че успяхте…

— Поглъщащ рефлекс?

— Все още има. — Тя посочи към мъж и жена в помещението зад стаята за медицински сестри. — Екипът за интубация е тук.

Лора замръзна. За пръв път забеляза вентилатора в лявата страна на Мариса, а до леглото от другата страна стоеше Стивън. Ако иска да направи това, трябваше да действа сега.

Тя се огледа за камера и я намери в близост до тавана под ъгъл към леглото — срещу дремещия Стивън. Уловила погледа на Рик, кимна бързо.

Той намигна и се спусна към стаята на медицинския персонал, където започна да отваря чекмеджетата подред.

— Къде са наркотиците? — завика той. — Покажи ми!

Сестра Сайърс се спусна към Рик.

— Господине! Сър! Какво мислите, че правите?

В този момент Лора тръгна в противоположната посока — към леглото, отпушвайки тапата на шишенцето по път.

Гласът на Сайърс се понесе зад гърба й:

— Чакайте! Спрете! Не може да влизате там!

Други протестиращи гласове се присъединиха към нейния.

— Помощ! Извикайте охраната!

— Искам просто една доза! — изкрещя Рик.

Плъзвайки се между тихия вентилатор и леглото, с гръб към камерата, за да блокира видимостта към ръцете си и главата на Мариса, Лора наклони брадичката на дъщеря си назад и раздели челюстта й. После напъха флакона и изсипа съдържанието му в устата на Мариса, след което затвори устните й. Мариса изсумтя, после се изкашля, но не преди да преглътне.

— Лора — каза Стивън, изглеждайки объркан и притеснен, докато се приближаваше към нея. — Ти се върна!

— Най-накрая. Навреме, надявам се.

Тя се обърна и видя, че Рик я наблюдава, успоредно на това борейки се със Сайърс и още две други медицински сестри. Кимна му. Усмихвайки се, той се освободи и се запъти към вратите.

— Не сте никак забавни. Махам се оттук.

Гледайки подире му, тя осъзна, че може би би могла да обича подобен тип мъж.

Стивън се заозърта в опит да схване ситуацията, разиграла се в стаята на сестрите, после се обърна към Лора.

— Имаш да обясняваш много неща.

— Не знаеш и половината от тях.

Сестра Сайърс се затича към нея.

— Познавате ли го?

— Той просто влезе след мен.

Стивън се завъртя в бавен кръг.

— Какво става тук?!

— Само ако знаех… — отвърна Лора.