Франсис Пол Уилсън
Панацея (25)

8.

Всичко стана толкова бързо.

Както обикновено, Лора влезе в алеята и спря пред гаража. Датчикът за движение над вратата се включи, осветявайки района. Ключът за дистанционно вдигане и сваляне беше монтиран на сенника й, но тя не го използваше. Хаосът в гаража отдавна беше изгонил колата й отвън.

Тя събра нещата си и стъпи на асфалта. Тъкмо затваряше вратата, когато тежък удар в гърба я блъсна, притискайки я към колата. Това изтръгна въздуха от дробовете й и тя едва можеше да си поеме нов, да не говорим да извика за помощ.

Почувства как чантата й се изтръгва от рамото й и понечи да я сграбчи. Вкопчена в дръжката й, тя се обърна с лице към слаб мъж с рядка коса и брада, облечен в суитчър с качулка.

— Пусни я, кучко, или ще пострадаш!

Една доста осъзната част от нея знаеше, че трябва да направи точно това — да му позволи да я вземе. Нищо, намиращо се вътре в нея, не беше незаменимо. Но друга, по-примитивна част крещеше: Това е мое! Не можеш да взимаш нещо, което ми принадлежи!

Така че тя я дръпна към себе си.

Той посегна към лицето й. Тя се отдръпна встрани, което отклони удара, но все пак болката прониза челюстта й, шокирайки я. Пръстите й отпуснаха хватката си и дръжката на чантата падна свободно. Отне й секунда-две, за да фокусира зрението си, но той не бягаше. Всъщност той се готвеше да й нанесе втори удар. Но преди да успее да го направи, някой сграбчи ръката му и го извъртя.

Лора наблюдаваше как вторият мъж изтласка първия на разстояние, след което нанесе тежък удар в червата му, последван от друг удар в тила му. Мъжът заедно с чантата на Лора се стовари на земята като чувал с цимент.

Вторият мъж пристъпи към Лора. Носеше тъмносин екип с две по-тъмни ивици от двете страни на краката и ръцете. От джоба на гърдите му висяха слушалки за музика. Тъмна коса и четвъртита челюст.

— Добре ли си?

— Мисля, че да.

Не беше. Не точно. Челюстта й я болеше адски, а тялото й трепереше от прилив на адреналин.

— Тичах наблизо и… — Той поклати глава. — Мислех, че това се случва в други градове, не в Шърли?

— Нали. Искам да кажа, кой изобщо е чувал за Шърли?

Той погледна назад, към мъжа, гърчещ се на земята.

— Поне нямаше оръжие.

Тя внимателно потри челюстта си.

— Няма нужда от такова.

Тя погледна нападателя си. Десният му ръкав се бе вдигнал, разкривайки татуировка в долната част на предмишницата му. От позицията й изглеждаше като DXXXVI.

Непознатият сви рамене.

— Не знаех какво друго да правя.

— Радвам се, че се намеси.

— Само се надявам да не си навлека проблем с това.

— Как можеш да си навлечеш проблем, когато си предотвратил обир?

— Законът често страни от хора като мен. Този мръсник може да ме съди за причинена телесна повреда или нещо подобно.

— Не и докато съм наоколо.

— Искам да кажа, че обаждането и чакането на ченгетата не са точно правилната опция според мен.

— Виж, ти направи нещо добро. Но все пак мисля, че трябва да ги повикам. О, момент… — Тя посочи нападателя си, все още лежащ върху чантата й. — Телефонът ми е под него.

— Аз ще се справя.

Той извади собствения си телефон и набра. След кратко изчакване заговори:

— Здравейте, бих искал да докладвам…

Зад него тя видя как нападателят й скочи на крака.

— Ще избяга!

Вторият мъж се завъртя и тръгна след него, но нападателят имаше добра преднина.

По дяволите! Спасителят й отнесе със себе си и телефона. Но тогава тя забеляза чантата си. Втурна се към нея и зарови вътре в търсене на своя айфон. Къде е? Лора изсипа съдържанието върху капака на колата си, но телефонът й липсваше.

Беше оставил портфейла, но избяга с телефона й… Какво…?

Точно в този момент една кола спря до бордюра. Лора усети това по лампата на фотоклетката. Стивън… нейният бивш. След всичко случило се уикендът му с Мариса бе изтласкан на заден план. Пясъчнорус, висок като върлина, той излезе от колата и преметна през рамо раница.

— Лора. — Тонът му беше приветлив. — Какво правиш навън?

В гърлото й заседна буца, но тя я преглътна.

— Аз… Нападнаха ме.

— Боже мой! — Той се затича към нея. — Сериозно ли?

Тя кимна. Буцата се върна.

— Ранена ли си?

Тя поклати глава. Не можеше да си спомни кога за последно се бе зарадвала така на присъствието му. Протегна ръце. Имаше нужда от прегръдка. Той не се поколеба. Пусна раницата си и я прегърна.

Преди развода всичко, което двамата правеха, бе да влизат в пререкания. Сега, години по-късно, се справяха доста по-добре. Тоест никога нямаше да бъдат отново съпруг и съпруга, но биха могли да бъдат приятелски настроени един към друг родители.

— Обади ли се на ченгетата? — каза той след няколко секунди.

— Той ми взе телефона.

Пускайки я, Стивън извади мобилния от джоба си.

— Нека ги пораздвижим. Ще трябва да уведомиш банката да блокира кредитните ти карти и…

— Оставил е портфейла ми. Взел е единствено телефона.

— Това е странно.

— Може би защото другият мъж не му остави време…

— Чакай. Другият?

— Ще ти кажа, след като повикаш ченгетата.

Другият… Къде беше той? И кой беше?