Франсис Пол Уилсън
Панацея (78)

3.

— Както изглежда, няма да сме сами — отбеляза Рик, докато вървяха към острова.

Хеликоптерът им беше спрял в Тулуза, за да презареди, след което последва координатите, които Рик копира от приложението на „Гугъл“ снощи.

И ето ги, над Раната.

Превозът не беше евтин, но Щелман поемаше разходите. Хеликоптерът се спусна на брега до водата и Рик наду лодката, която бяха взели със себе си. Пилотът се отпусна, запалвайки цигара, когато двамата се отправиха към острова. Лора седеше на предното весло, докато Рик пое това отзад.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Той посочи през рамото си към лодката, привързана към фиданка в близост до няколко стъпала, издълбани в скалата на острова. Още с приземяването си той забеляза няколко груби дървени лодки на брега на езерото, но не и тази.

— Някой е дошъл тук преди нас. Това отпред на кърмата не е ли въдица?

— Така изглежда — каза тя. — Но какви са тези кръстове по сградата? Мислех, че си имаме работа с езичници.

Рик се беше втренчил в лодката. Той вдигна очи и да, това бяха кръстове.

Сградата изглеждаше като едноетажен правоъгълник, изработен от бежови каменни блокове. От този ъгъл той и докторът имаха добър изглед към тесния край, който имаше вид и на предна част на конструкцията. Входът беше кръгла арка с изпъкнал ключов камък, а един прост християнски кръст стоеше издълбан в блоковете над него. Можеха да се видят още три подобни такива арки по протежение на дясната част на сградата, на всяка от които също имаше кръст. От покрива близо до предната част се издигаше тясна кула, отворена на върха. Камбанария?

— Проклет да съм — каза той. — Църква.

Лора поклати глава.

— Кой нормален ще построи църква на този малък остров в средата на езеро насред нищото?

— Защо трябва да е нормален?

— Добър въпрос. Но… почакай. Това изглежда по-скоро като манастир. — Тя го погледна над рамото си. — Братството?

Манастирът имаше повече смисъл. Религиозният ред предвещаваше монасите да се оттеглят в молитва и учение далеч от изкушенията на света. Що се отнася до хората от 536…

— Кой друг, ако не те?

Тя сниши гласа си.

— Но Лечителите ни насочиха тук.

— Докато 536 се опитваше да ни спре. Вече има смисъл.

Тя клатеше глава.

— Не, не. Изобщо няма смисъл. Нищо от това няма смисъл. Ако това е някакво почитано от Лечителите място, защо 536 ще строи манастир на него?

— За да го пречисти и освети? Или може би просто за да замаскира езическия си облик.

Стигнали вече по-близо, той можеше да види, че мястото е обрасло с лозя, а камбанарията е частично срутена отстрани.

— Който и да я е построил, явно не влага много усилия в поддръжката й.

— Изглежда изоставена — каза тя.

Така е. И по-добре.

— Насочи се към лодката — каза той. — Ще се вържем до нея и ще използваме стъпалата.

— Имам важен въпрос относно лодката.

— Нима?

— Например на кого е?

— Има само един начин да разберем. Освен ако не искаш да се върнем обратно. Ти решаваш.

Той знаеше отговора й предварително, но смяташе, че трябва да предложи опцията.

— Шегуваш се, нали?

Той се усмихна. Това момиче няма спирачки.

— Добре. Но първо да направим един бърз оглед.

Беше сигурен, че тя е страшно нетърпелива да стигне до манастира, но настоя преди това да обиколят цялото място. Искаше да сведе до минимум възможността за неприятна изненада в момента, в който напуснат лодката си.

Той ги насочи надясно и Лора загреба с всички сили. Не беше много умела с греблото, но още в самото начало настоява да помага. Харесваше това качество в жените.

Ако трябваше да бъде честен, харесваше доста неща и в нея. Особено факта, че съобщението, което получи снощи, не я принуди да бяга панически. Тя беше просто прекалено умна и уравновесена, за да позволи 536 да си играе с нея. Това, което не му се нравеше обаче, беше фактът, че го е проучвала. Не го очакваше. А би трябвало. Като патолог, тя работеше в областта на правоприлагането, той трябваше да очаква, че би искала да научи повече за мъжа, с когото ще пътува, и ще знае точно как да го направи.

Беше я подценил, но не толкова, колкото 536 с този текст.

Беше шокиран от точността му. Това намекваше, че който и да го е изработил, има дълбоки връзки в правителството и в самата агенция. Гарик Самърс се бе оказал неудобен за ЦРУ, а хората от високите етажи искаха той не само да изчезне, но и да бъде забравен.

Не че ги обвиняваше. След онова, което видя и направи в Германия, той се върна с толкова тежък случай на посттравматично разстройство, колкото нямаха дори и жертвите на драматизма в Ирак и Афганистан. Но се опита да го скрие. Защото, да бъде в предните редици, означаваше, че ще трябва да говори за това. А не можеше да говори за нищо, особено за нощта на пожара.

Когато Файв инсценира случая с изтеклата информация към Израел, Рик знаеше, че времето му е свършило. Файв вероятно е смятал, че по този начин прави услуга на агенцията, но той всъщност направи още по-голяма такава на самия Рик.

Знаейки, че когато си тръгне, наблюдението над Рамиз Хаддад ще бъде прекратено за достатъчно дълго време, в което въпросният да има възможността да постави експлозивите си около подпорите на „Голдън Гейт“, той изпрати тялото му във владенията на Дейви Джоунс и прие идентичността на Рик Хейдън.

Новият персонаж му подейства като психологическа магия. Гарик Самърс претърпя ужасяваща умствена травма и този Гарик Самърс си отиде. Рик Хейдън не беше направил нищо, за което да се срамува. Като Рик Хейдън той успя да спи спокойно за първи път от години.

Беше потресен, когато Лора го попита как да го нарича Гарик или Гар. Нямаше начин. С Гарик Самърс беше свършено и Рик искаше това да си остане така. Всъщност никой не искаше Гарик Самърс да се върне.

От другата страна на острова забелязаха рибар: стар човек с дълга сива коса и мършава бяла брада, който стоеше над водата, ловейки риба. Той ги изгледа изпод широкия ръб на шапката си с цвят на слама, шапка мърлява от пот, а после махна с ръка.

Рик и Лора отвърнаха.

Лора извика:

— Pouvons nous venir à terre?

— Говоря английски — отговори той с висок, но крехък глас. — И това не е моя земя. Така че… да, разбира се.

— Какво го попита? — попита Рик, продължавайки да гребе.

— Дали може да слезем на брега.

Те се привързаха към същата фиданка като другата лодка и Рик ги поведе нагоре по стъпалата.

— Добре дошли — изрече глас от сенките на входа с доловим акцент.

Рик инстинктивно постави тялото си между сградата и Лора. Разполагаше с ловен нож, който бе купил в Париж, но го остави в калъфа на колана си.

— Откъде разбрахте, че ние говорим английски? — извика той.

Старецът пристъпи с въдица, вдигната върху рамото си. Беше прегърбен и носеше овехтял пуловер над избледнели джинси. Кални, незавързани ботуши завършваха изображението. Изглеждаше достатъчно безобиден, но Рик имаше чувството, че не е съвсем прав за това. Не че беше опасен, просто… имаше нещо неправилно.

— Ехото се носи по водата. Чух ви, докато си говорехте по пътя насам.

Определено немски акцент.

— Прави ли сме? — попита Лора, минавайки напред. — Това манастир ли е?

Ясните му сини очи се впериха в нея изпод сянката на шапката му.

— А вие сте…?

— Лора Фанинг… от Америка.

Той се усмихна.

— Познах това по акцента. Аз съм Леандър. — Той погледна към Рик. — Ами вие?

— Рик. — Той скочи директно към въпроса: — Сам ли сте тук?

Последва крива усмивка.

— Преди малко бях.

— За някого, който живее в такъв изолиран район, говорите английски доста добре. — Идиотско изказване, съзнаваше той, но търсеше начин да накара този чешит да се разкрие.

— Говоря и френски, немски и испански. Пътувам много, но винаги се връщам в тази област. Това е моят дом. — Той прокара поглед от Рик към Лора и после обратно. — Не мога да си спомня кога за последно съм виждал друг човек на този остров. Добре е да имаш компания.

— Как е риболовът?

— Малките басчета са чудесни.

Лора погледна Рик, побутвайки го.

— Може ли да поговорим за манастира?

— Да, прави сте — каза Леандър. — Това е манастир.

Рик посочи към лозята по разбитата зидария.

— Прилича повече на „бивш“ манастир.

Той сви рамене.

— Кога манастирът се превръща в „бивш“?

— Когато няма монаси.

Леандър погледна през рамо към сградата.

— Тук по принцип не е имало монаси… Поне не и откакто съм жив. По-правилно е да се нарича абатство. Мъжете идват и го посещават, но никой не остава. — Той се обърна към Лора. — Чух, че споменавате Лечители. Откъде научихте този термин?

— Казаха ни, че се отнася за определена група езичници, които проследяваме. Също така са наричани и „Децата“.

— Езичници… О, тези области са били дом на много езичници, а също и на еретици — последователи на Арий през деня. Но римляните, франките и монасите покръстили всички и убивали онези, които се противят.

— Имаме една поема — каза Лора и извади листа хартия от задния си джоб. — Имате ли нещо против да я погледнете?

Тя изобщо не си губи времето, помисли си Рик.

— Нямам.

— Не ви ли трябват очила? — попита тя и му подаде листа.

— Не и когато светлината е добра. — Той наклони текста към слънчевата светлина и прочете на глас.

Между дома на падналите богове

и гробницата на падналата звезда,

която уби лятото,

Аурун пада удавен.

Той заспива

мъченически пленен

и все пак подиграващ се с потисниците си.

Той потъва в Раната

междинно от портата на боговете,

там, където петима бдят

и неговият пазител ще го отведе към нов живот.

— Чували ли сте това и преди? — попита Лора.

Той й върна стихотворението.

— Разбира се. Тук всеки знае „Песента на Аурун“. Произхожда от тези области отпреди много, много векове, въпреки че това е първият път, когато я виждам на английски език. Оригиналът беше на каталонски, доколкото помня.

— Манастир без монаси — каза Рик, мислейки на глас. Четенето на Леандър бе накарало парчета да започнат да се подреждат. — Мамка му! Това е този „дом на падналите богове“?

Леандър кимна.

— Да… ако старите приказки са верни.

— Но… — Лора се огледа наоколо. — Откъде са паднали? Защо?

— Милост — отвърна Леандър простичко. — Елате?

Той се отдръпна под арката и им даде знак да го последват. Импулсивно ръката на Рик намери дръжката на ножа. Леандър спря пред тъмния правоъгълник на отворената врата и Рик затърси признаци на живот или движение по сенчестия коридор. Всичко беше спокойно. Леандър посочи редица издълбани в камъка над вратата символи.

DXXXVI

Рик се напрегна.

— Е, предполагам, че това обяснява нещата.

— Но защо са го построили тук? — попита Лора.

— Не знаете ли историята?

— Не. Но ще ни я кажете, нали?

— Разбира се. Не е тайна. Препредаваме я от поколение на поколение. — Леандър посочи към каменен блок отдясно на арката. — Там. Нека поседна и да се стопля на слънцето, докато разказвам.

Двамата го последваха и останаха прави, наблюдавайки го как се настанява.

Той ги погледна.

— Кажете ми това, което вече знаете.

— Знаем за кометата, която е накарала небето да гори през 536-та г., и парчето от нея, което се е приземило тук.

Леандър кимна.

— Така наречената „Рана“ от стихотворението. Така я е нарекло семейството на Аурун. То идва от север и се смесва с вестготите, но продължава да се прекланя пред всемогъщата, пред Майката. Да бъдеш езичник, по онова време е било опасно, така че роднините на Аурун са се престрували, че следват ученията на Арий, който проповядва, че Исус не е аспект на Бога в Троицата, а отделно същество, по-нисше от Отеца. Но въпреки че самите ариани са считани за еретици от папата и управниците на църквата в Рим по онова време, те все пак са били възприети за по-добри от езичниците. За които пък църквата не е имала абсолютно никаква стойност. Ето го и предлога. Когато виждат небето да гори, те решават, че християнският Бог атакува Майката.

Лора поклати глава.

— И ние допускаме, че животът тогава е бил прост.

Леандър се усмихна.

— Почти. Представете си колко ужасно трябва да е било онова време: воал покрива небето, затъмнявайки слънцето след огнената стихия, причинила Раната. В деня на лятното слънцестоене пада тежък сняг. Лятото не идва и реколтата загива. Аурун спасява семейството си от глад, като ловува от все по-намаляващия дивеч и яде закърнели, деформирани треви, растящи около ръба на Раната, която бавно се запълва с вода. Той изкоренява устойчивите на студа растения и ги отнася вкъщи. Застигнат от треска заради заразена рана на крака си вследствие на ловен инцидент, той хвърля растенията в гърне с кипяща вода.

— Откъде знаете всичко това? — попита Лора.

— Баща ми ми разказа историята, когато бях дете, точно както му я е разказал неговият баща. Сега аз я разказвам на вас. Аурун не трябва да бъде забравен. На следващата сутрин той нямал треска, а раната му била излекувана. Чудо! Или може би следствие от чая, който си е направил? Аурун бил фермер, научил лечебни техники от своята майка. След като експериментирал, открил, че чаят, приготвен от цялото растение, има много лечебни свойства. Местните жители започнали да го тачат, а репутацията му нараснала.

— Първият Лечител — каза Лора.

— Да. И всичко е било наред, докато не се намесила църквата.

— Ето го — каза Рик. — Братството 536 въздига своята грозна глава.

— Тогава хората от 536 са обикновени монаси от Бенедиктинския орден. Няколко години след сблъсъка от манастира Монте Касино в Италия с мисия да създаде ново абатство в Галия пристига брат Хю. С препоръката на папа Вигилиус групата на Хю има благословията на цар Хлотар, който осигурява военен ескорт, за да гарантира безопасното й преминаване от Тулуза към Аквитания. Всеки бенедиктински манастир по това време е автономен, а Хю и неговите последователи искат да установят по-аскетичен начин на живот от този в Монте Касино.

— Мирише ми на фанатизъм — каза Лора. — Или най-малкото на фундаментализъм.

Рик кимна. Точно това, което си мислеше и той. Беше наблюдавал обкръжаващата ги среда, докато Леандър говори. Така и не успяваше да се отърве от чувството за някаква нередност.

— Може да се каже. Това е била отправната точка, от която църквата, брат Хю и неговите последователи бенедиктинци видели себе си като пионери, осветители на новите пътища за славата Божия. Те избрали Южна Галия, защото решили, че изминалите години на студени лета и глад ще улеснят убеждаването на местните вестготи, предимно последователи на арианството, да приемат вярата в Света Троица и Византийската империя. Освен това било и по-безопасно, отколкото на Изток, където заради превози на зърно от Египет чумата достигнала Константинопол, а оттам се разпространила и по цялото Средиземноморие. Дори император Юстиниан не бил пощаден, въпреки че оцелял от болестта си.

Лора погледна Рик.

— Дювал го нарече юстинианската чума. Началото на Средновековието.

— Да — отвърна Леандър и кимна. — „Тъмните векове“ и мъже като брат Хю спомогнали за тази тъмнина. Малко след пристигането си той чул за местен на име Аурун, който извършвал чудодейни изцеления. Всъщност тукашните ариани го наричали Свети Аурун. Това изобщо не се понравило на брат Хю и той заповядал на придружаващите го войници да му доведат Аурун.

— Предполагам, че останалото не е хубаво — каза Лора. — Не и след частта с „мъченически пленен“ в стихотворението.

Леандър се усмихна.

— Никога ли не сте поставяли под въпрос реда на тези две състояния на съществуване? Искам да кажа факта, че „мъченичеството“ предхожда „пленничеството“ в стихотворението?

— Предположих, че е било за целите на римата или за да се спази последователността на оригиналния текст.

— Ще видим. В опит да докаже своята невинност Аурун обяснява на брат Хю, че не извършва чудеса, нито магия. Че това е просто чай, който приготвя от растенията, растящи по ръба на дупката, която Бог направил, когато от небето завалял огън. Той го води до кратера, пълен вече с вода, където Хю вижда въпросните усукани растения. Отецът му казва, че това не е Божие дело. Че нощта на огъня е дело на Сатаната — змията в днешно време — с цел да разруши Божията света църква. Че след тази нощ змията задушила светлината на Божието слънце, причинявайки години тъмнина, години без лета, глад по цялата империя, а сега и чума. Че тези деформирани растения са наследството на това покушение. И ако Аурун не бил еретик, той е щял да знае това. Хю нарежда той да бъде заловен. Но понеже нямало затвор, той е привързан към едно дърво.

— Добре — каза Лора. — Значи последователността е обърната. Първо е бил пленен.

— Ще видим. През нощта един франкски войник на име Пашал, натоварен с охраната на завързания лечител, показва на затворника проказата, обхванала долната част на крака му. Бил я криел от колегите си войници. Аурун го инструктира как да направи чая. Пашал следва инструкциите точно. Още на следващия ден проказата изчезва, но Пашал е принуден да наблюдава с ужас как Аурун е изгорен жив, а след това изкормен и разчекнат за ерес и магьосничество, както и за това, че се е преструвал на свят човек.

— Пашал — каза Рик. — Сега знаем името на втория Лечител.

Леандър се обърна към него.

— Напълно сте прав. Но сега стигаме до абатството. Брат Хю става игумен на своя нов орден. Строителството е бавно, защото се строи върху възвишението в центъра на кратера. Част от материала можел да се добива от самото възвишение, но останалото трябвало да бъде пренасяно с лодка. Той избрал мястото, защото искал да прочисти и освети белега, останал от делото на Сатана.

— Аха! — каза Рик, побутвайки Лора. Не можеше да се сдържи. — Казах ти.

Тя го погледна.

— Обичаш да излизаш прав, нали?

— Да, да и пак да.

— Защото това е наистина уникално преживяване?

Той се засмя.

— Това беше грубо.

Да, наистина я харесваше.

— Мога ли да продължа? — каза Леандър.

Рик вдигна ръце.

— Да. Ако обичате. Съжалявам.

— Но Хю не успял да изкорени местните езичници и техните изцеления. Именно той започнал да ги нарича Лечители. И всеки път, когато откриел някого и го премахнел, друг се появявал. По време на строителството на абатството брат Хю развива странните теологични основи на своя нов орден далеч от ортодоксалността на Рим. Той приобщава своите монаси — някога бенедиктински, но вече далеч от своя първоначален физически и духовен ред — в новото си тълкуване. Съгласен е с учението на църквата, че въпреки че човек се ражда, за да страда, ние вършим работата Господна, облекчавайки човешкото страдание. Но според него ние трябва да облекчим само определени страдания. Езическата отвара, макар и тя да лекува болестта, е действие на Сатаната, създадено, за да разруши Божието наказание за прегрешенията в Едем. Човекът е изгонен от градината, за да познае смъртта и болестите, глада и отчаянието. Панацеята отменя тази Божия воля. И поради все по-нарастващия си фанатизъм и изгнание, те започват да олицетворяват Сатаната в змията.

— Това е крайно изкривен поглед над Битие — каза Лора.

— Не знам — вметна Рик. — Логически е съвместимо с мита за Рая.

— О, разбира се, че ще решиш така — каза тя. — Защото е съвместимо и с твоя мит, че е зло, понеже идва „отвън“ — където и да е това.

— Сега не е моментът да засягаме тази тема — каза Рик, но думите й го пронизаха като нож.

Беше ли този човек тук част от 536? — това беше въпросът.

— Моля ви! — каза Леандър. — Мога ли да приключа? Хю и монасите му се посвещават на мисията да спрат злото, започнато от Змията през 536-та. Те наричат братството си с тази година, за да не забравят важното никога.

— Това обяснява толкова много — каза Лора. — Тоест те не искат панацеята за себе си, искат да направят така, че никой да не я получи.

— Да. И за тази цел брат Хю решил да унищожи всички растения около кратера. Той призовал един послушник — бивш войник, напуснал армията, за да се присъедини към ордена 536 — и го инструктирал да откъсне всички растения, които Лечителите използват за своята отвара, след което да ги изгори. Не можел да спре езичниците, но смятал, че ако унищожи суровината за тяхната адска отвара, ще ги направи безсилни. Твърди се, че започнал незабавно. Но името на въпросния послушник било Пашал, който, ако си спомняте, бил излекуван от Аурун. Той и другите като него се били превърнали в една пета от монасите. В действителност именно Пашал ръководел добива на каменна суровина, с която било изградено абатството, и казал на своите колеги Лечители да изкоренят колкото могат повече растения и да ги култивират на отдалечено място в планините, където те ще могат да растат на сигурно място.

— И така започва — каза Рик. — Тайната война, продължила хилядолетие и половина. А ние сме в средата й.

— Как така? — попита Леандър.

Лора поклати глава.

— Друга дълга история.

Леандър бавно се изправи.

— Бих искал да я чуя, но мехурът на стареца е пълен. Ще го облекча в далечната страна на абатството. Не си тръгвайте.

— За нищо на света — каза Лора. Тя се обърна към Рик, когато старецът се насочи към лявата страна на абатството. — Е, какво мислиш?

— Мисля, че току-що напипахме златната жилка на науката за панацеята. Старият пич даде отговор на доста въпроси. Но можем ли да му се доверим?

— Какво имаш предвид?

— Има нещо в него. Иска ми се да мога да кажа какво, но… И не ми хареса това, че тръгна сам оттук.

Лора се усмихна.

— Защо не погледнеш зад ъгъла, за да провериш дали наистина се облекчава?

— Не мисли, че не ми е хрумнало.

Но щеше да пропусне. Вместо това той посочи абатството.

— „Домът на падналите богове“ — и езерото. — „Гробницата на падналата звезда“.

— Точно така. Но „Аурун заспива мъченически пленен“ някъде „между“ тях. Къде се предполага, че е това?

Рик вече знаеше стихотворението: „… И все пак подиграващ се с потисниците си./Той потъва в Раната/междинно от портата на боговете,/там, където петима бдят/и неговият пазител ще го отведе към нов живот“.

Огледа се наоколо.

— „Портата на боговете“ може да е входната врата на абатството. Но какво означава „междинно“ от това?

— Наполовина? — предложи Лора.

— Да! На сто и осемдесет градуса.

Той забърза от дясната стена на абатството към задната част — празна каменна ограда с кръст, издълбан в нея. Липсваше дори арка. Надяваше се да намери някаква статуя или паметник — някаква постройка. Но всичко, което намери, беше храсталак.

— Провери земята за капак или нещо подобно — каза той, като раздели храстите.

— Не мислиш, че ще го направят лесно откриваем, нали?

— Или потърси останки от статуи — а именно на „петимата“, които „бдят над него“. Аурун трябва да е долу.

— Няма нищо друго освен мръсотия и камъни — каза Лора.

Да, тя беше права. Мамка му!

Той пристъпи към водата, където бяха видели Леандър да лови риба.

— Почакай… „Аурун пада удавен“. — Той посочи към водата. — Той е там.

— Но няма статуи на петима мъже. Какво ще кажеш, ако са изсечени във виража?

Рик се наведе да погледне.

— Няма нищо друго освен чиста скала.

— „Петима бдят над него“ — каза Лора. — Ами ако се има предвид във височина? Хората не са били по-високи от метър и петдесет по онова време. Възможно ли е да се намира в някаква крипта… на седем метра и половина надолу?

— По дяволите, възможно е. „Мъченически, пленен/и все пак подиграващ се с потисниците си.“ Съвпада. Първият му ученик, Пашал, е отговарял за кариерата. Поставили са го точно под абатството, където ще се намира, образно казано, под носа им за вечността.

— Съвпада, но вярно ли е?

Той започна да сваля якето си.

— Има само един начин да разберем.

— Не мислиш да…

— Ако не се сещаш за нещо по-добро, това е най-доброто, което аз имам.

— Трябваше да донесем някаква екипировка.

— Никой не желае това повече от моя милост. — Свободното гмуркане на седем метра и половина надолу не го притесняваше. Обучението му за тюлен му бе предложило доста по-лоши неща. Проблем можеше да се окаже температурата, защото Рик знаеше, просто знаеше, че водата ще бъде студена. Твърде студена и мускулите му ще се схванат. — Разменям царство за сух водолазен костюм.

— Може би трябва да повикам Леандър…

— Нека изпразни пикочния си мехур спокойно. На старите момчета им отнема повече време.

Докато сваляше памучните си боксерки, той чу въздишката на Лора зад себе си. Гласът й беше дрезгав.

— Има някои неща, които човек не трябва да показва пред публика.

Той се засмя.

— Не ми казвай, че съм се изцапал!

— Просто направи това, което си решил да правиш.

Той извади фенерчето от джоба на якето си. Водата изглеждаше чиста и високото слънце щеше да даде достатъчно светлина близо до повърхността, но седем метра по-надолу щеше да се нуждае от допълнителна такава. Не беше водонепромокаемо, само водоустойчиво, но той смяташе, че ще издържи по-дълго, отколкото въздухът в дробовете му.

Вдигна ловния си нож.

— Очакваш да попаднеш на акули ли? — попита Лора.

— Никога не знаеш. Може би на митично морско чудовище.

Той пусна ножа.

— Внимавай — каза Лора.

Рик погледна назад и забеляза притесненото й изражение. Грижа я е? Добре е да го знае.

— Ще се видим след няколко минути.

После погледна надолу към неподвижната повърхност на водата. Имаше видимост може би на метър и петдесет надолу. Ако изчисленията на Лора бяха верни, щеше да намери нещо на около седем и половина под повърхността.

Той напълни дробовете си до краен капацитет, след което бавно освободи дъха си на четири пъти. Поемайки финален дъх, стисна здраво фенерчето си и се гмурна с главата напред. Психически беше подготвен за студа, но шокът едва не го остави без въздух. Нямаше начин това да е само планински отток. Със сигурност някой студен извор имаше намеса.

Заплува директно надолу, загребвайки с едната си ръка, докато с другата държеше фенерчето насочено. Почти веднага откри отвор: черен квадрат, близо метър на метър, изрязан в скалната маса на възвишението. Определено не беше естествен.

Поколеба се само за секунда, преди да се плъзне навътре с включен фенер. Очакваше да намери ковчег или някакви скелетни останки, но проходът направи рязък завой нагоре. Той го последва. Съмняваше се да има някаква определена граница, при което излизането му щеше да отнеме повече време, отколкото влизането. Ето защо реши да си позволи още три-четири метра, преди да започне да се отдръпва.

Фенерчето примигна — не ме изоставяй сега — и се отрази в нещо отпред. Краят на прохода? Той се замисли за целта си като цяло, когато изведнъж нещо облъхна лицето му.

Въздух?

Да. Светлина нямаше, а въздухът бе застоял и мухлясал. Измъкна се от водата. Не можеше да се каже, че е топло, но температурата беше като балсам за кожата в сравнение с езерото.

Той прекара известно време, за да се отцеди от водата, разтривайки се, за да се затопли. Установи, че се намира точно под абатството. Което го поставяше точно „между дома на падналите богове/и гробницата на падналата звезда,/която уби лятото“.

Рик насочи светлината на фенерчето си наоколо. И така, къде спеше Аурун? Едва бе започнал търсенето си, когато над него се понесе дълбок стържещ звук.