Франсис Пол Уилсън
Панацея (13)

3.

— По дяволите!

Досега Нелсън не беше ходил до комплекса „Уолтър Рийд“ и осъзна, че току-що бе подминал входната врата. Беше се спуснал от Ла Гуардия към Рейгън, а след това се движи по хълмовете на Бетезда. Беше много по-запознат със Северна Вирджиния — Лангли се намираше там в края на краищата, Мериленд беше на второ място.

Той се върна назад. Нищо чудно, че го пропусна. Едва ли някой си представя, че световноизвестен медицински център ще изглежда по този начин. Може би защото част от него беше предопределена за апартаменти за ранени войници. Беше чел, че ако един войник изгуби крайник по време на служба, това е мястото, където той е лекуван и подготвян как да живее с изкуствената си протеза. Помещенията се използваха, за да може пациентът да се аклиматизира към дейностите на ежедневието в реалния свят…

Пазачът на вратата му даде карта за паркинг в зона, близо до неговата дестинация.

Нелсън намери място близо до задната част на лота. Докато вървеше към предния вход на червената тухлена сграда, започна да се моли.

Прости ми, Господи, за това, което ще се случи. Знам, че целта не оправдава средствата, но се заклевам, че искам да защитя Твоя план, и това е единственият начин, по който мога да спазя този си обет.

Униформен служител го пропусна през остъклените врати, провери документите му за самоличност, след което го придружи до петия етаж, където го чакаше Пикънс. Нелсън го беше потърсил снощи с новината, че има две дози панацея. А Пикънс, от своя страна, му върна обаждане, в което го информира, че е уредил тест в Уорд 35, където резултатите могат да бъдат изследвани и докладвани от незаинтересована трета страна.

Заместник-директорът беше дошъл на мястото доста по-рано и сега изразът на лицето му бе смесица от тревога и нетърпение.

— Не мога да повярвам, че ще се замеся в това — каза той тихо. — Колкото повече мисля за него, толкова по-глупаво се чувствам.

Вече ни е обрекъл на провал, помисли си Нелсън. Но той очакваше това. Утре по това време вместо закуска единият щеше да признава грешката си, за себе си Нелсън планираше бъркани яйца.

— Съжалявам, че се чувствате така, сър. Но това е начин да разрешим въпроса веднъж завинаги.

— Уорд 35 също трябва да се чувстват късметлии — додаде Пикънс със съмнителен, груб глас.

Уорд 35 беше запазена за агенти на ЦРУ, ранени на работното си място. Раните им невинаги бяха от остриета или куршуми. Работата, която агентите вършеха, твърде често предизвикваше отмъщение в натура, но от друга страна, улици, пълни с мъртви агенти, не бяха от полза на никого. Ето защо бяха измислени методи за отстраняване, които приличаха на болест или злополука. Простотата на това решение имаше тенденция да нараства пропорционално на статута на вражеската държава.

— Кого избрахте?

— Имахме шест доброволци — каза Пикънс. — Доктор Форман помогна да изберем двамата най-болни. Единият от тях е Джейсън Ким. Занимавал се със севернокорейска група, работеща в Шанхай, когато се заразява с щам на стафилококи, който се оказва устойчив на всякакъв антибиотик. Болестта се разпространява и наблюдаващите го не му дават повече от седмица. Другият е Лео Ашкрофт: остро радиационно отравяне.

— Руснаците?

Пикънс кимна.

— Тестът е положителен за полоний. Руснаците се кълнат, че нямат нищо общо с това, но ФСБ са пристрастени към полония.

Точно така. Нелсън си спомни как те използваха материала, за да убият Александър Литвиненко още през 2006 г.

— Копелета!

— Ашкрофт има далеч по-малко от седмица.

Нелсън не познаваше нито един от двамата, но им съчувстваше.

— Тогава да не губим време, сър. Какво им казахте?

— Експериментално лечение. Не им пука какво е, опитали са всичко. Отчаяни са за всичко, дори и за такова, за което не са сигурни, че ще проработи.

— Ще проработи.

— Мамка му, Файв, ако… О, по дяволите, доктор Форман идва. — Той сниши гласа си, докато мъжът се приближаваше към тях. — Казах същото и на него: експериментално лекарство и толкоз. Нито дума повече за това, Файв. Ако те попита нещо, просто кажи, че нямаш акредитацията да го обсъждаш.

— Добре.

Нелсън така или иначе нямаше намерение да споменава думата панацея. Колкото по-малко хора знаят за нея, толкова по-добре. Той дори пожела да може да избегне тази малка демонстрация, но не знаеше как да убеди Пикънс.

След като се запознаха, д-р Форман погледна Нелсън с твърд поглед.

— Аз съм против това, да сте наясно.

— Разбирам ви — каза Нелсън.

И той наистина го разбираше. Перфектно. Ако беше на негово място, и той самият щеше да изпитва същото.

— Просто нека да се уверя, че съм разбрал правилно — продължи докторът. — Казвате, че разполагате с компонент, който ще третира две напълно различни състояния.

Нелсън кимна.

— Точно така.

— Цялата идея е абсурдна. Единият човек умира от клетъчно увреждане поради остро излагане на радиация, докато другият е заразен с вирулентен щам на бактерии. Затова нека просто кажем в името на аргумента, че имате нещо, което може да поправи генотипните щети от алфа-радиация и същото това нещо ще действа като антибиотик. Това е лудост.

— Ако разполагате с нещо по-добро… — сви рамене Нелсън.

— Наясно сте, че не разполагам. Това е единствената причина да разреша този опит. Това и фактът, че те самите са доброволци. Къде е този компонент?

Нелсън измъкна двата флакона от джоба си.

— Моля, бъдете внимателни с тях. Това е всичко, което имаме.

Д-р Форман взе флаконите и ги вдигна срещу светлината.

— Това? Две дози?

— По една за всеки — каза Нелсън.

— Проклятие — промърмори докторът. — Пълна лудост. Какво има вътре?

Нелсън погледна Пикънс.

— Не мога да ви кажа подробности. Единствено, че са на билкова основа.

— Врели-некипели. — Форман погледна Пикънс. — Знам, че имате собствени лаборатории и проучвания, но честно, очаквах нещо по-научно.

Пикънс сви рамене.

— Така е. — Той погледна часовника си. — Можем ли да продължим напред?

— Дал съм клетва: „На първо място да не се вреди“. Трябва да съм сигурен, че тези неща са безопасни.

— Гарантирам ви го — каза Нелсън.

Пикънс добави:

— Нямаме никакво желание да вредим повече на състоянието на Ашкрофт и Ким.

Докторът ги погледна спокойно.

— Вече чух това.

— Те са пътници, дявол да го вземе — избухна Пикънс. — Сам каза това. Не можем да направим нещо по-лошо от това, което вече е било направено.

Нелсън допълни:

— Но ще трябва да съм свидетел на дозирането.

Форман върна един от флаконите.

— Може да дадете това на Ашкрофт, но Ким е в изолация. Достъпът е единствено до стъклото.

Форман ги поведе по лабиринт от коридори към частните помещения в недрата на Уорд 35. На вратата Пикънс се запъна.

— Той нали е…?

— Радиоактивен? — Д-р Форман поклати глава. — Полоният отделя алфа-частици. Няма никакъв начин да проникне през кожата.

— Тогава как…?

— Заключихме, че е приел десет микрограма с бирата, която е изпил.

— Десет микрограма? — Числото изненада Нелсън. Беше чувал за хора, отровени с полоний 210, но… — Та това е почти нищо.

— Това е двойно по-смъртоносно, когато попадне директно в червата ти.

Когато влязоха, той ги представи на Лео Ашкрофт — блед болнав мъж в болнична престилка, прикован за леглото от жици и монитори. Изглеждаше напълно плешив — дори веждите му бяха изчезнали.

— Знаеш ли защо сме тук, Лео? — попита Пикънс.

Ашкрофт кимна и това сякаш изсмука по-голямата част от енергията му.

Нелсън вдигна единия от флаконите.

— Трябва да изпиеш това. Една доза, това е всичко.

— Ще помогне ли? — Гласът му беше слаб.

Нелсън и Пикънс отговориха едновременно.

Нелсън: „Да“.

Пикънс: „Надяваме се“.

Ашкрофт вдигна трепереща ръка.

— Дайте ми го.

— Ще ти кажа какво ще направим — каза Нелсън, внезапно уплашил се, че мъжът може да изпусне флакона. — Нека аз го излея в устата ти. Не разполагаме с резервна доза.

Ашкрофт отвори уста и Нелсън издърпа гумената запушалка, след което изсипа течността върху езика му, наблюдавайки го как я поглъща. Очите на Ашкрофт се впиха в Нелсън с озадачен поглед, после се отместиха. Нелсън усети придърпване върху ръката си: доктор Форман. И го последва в залата.

— Ким е следващият. Нека свършим с тази шарада.

Тогава Пикънс протегна ръка:

— Флакона. Дай ми го.

— Но…

— Веднага!

Нелсън нямаше друг избор освен да се подчини.

След това последваха Форман по друг лабиринт от коридори до отделението за изолация. През стъклото зад стаята на сестрите Нелсън видя азиатец, лежащ на болничното легло, покрит до гърдите си с чаршаф. Тялото му беше голо, с изключение на петна от жълто оцветена марля, прилепнала тук-там по ръцете и торса му. Зоните без марля бяха покрити от набъбнали отоци с големината на топки за голф, някои от които бяха яркочервени, а други сълзяха. Около него сновеше облечена в престилка медицинска сестра с маска и ръкавици. Ръчно написаната табела на стената до вратата гласеше „Дж. Ким“.

Джейсън Ким и неговият супер резистентен стафилокок.

Доктор Форман каза нещо на сестрата зад бюрото и тя му подаде малка пластмасова медицинска чаша, в която той изпразни втория флакон с панацея. Сестрата я взе, след което я постави на табла, вградена в слот в стената. Тогава тя натисна един бутон и тавата се плъзна през слота, отнасяйки със себе си и чашата. Медицинската сестра вътре очевидно очакваше това, защото взе чашата и изсипа съдържанието й между устните на Ким. Той преглътна, после затвори очи. Сълзи се плъзнаха изпод клепачите му, докато гърдите му се повдигнаха в тежки въздишки.

— Доктор Форман — каза Пикънс, — дайте ми флакона, моля.

Форман го направи и Нелсън видя как Пикънс го прибра в джоба си. Защо ги събира?

— Никога няма да ти простя за това — каза Пикънс през стиснати зъби, навеждайки се към него.

Нелсън беше по-загрижен за Висшето опрощение, но скръбта в тона на началника му го стресна.

— Не разбирам. Аз…

— Ти даваш надежда там, където няма място за нея.

Той разбра, че бе загубил всякакво доверие от страна на този човек. Но това скоро щеше да се промени.

— Нека изчакаме до утре, става ли?

Утре според Божията воля той щеше да стане свидетел на пълна промяна на отношението на заместник-директора.