Франсис Пол Уилсън
Панацея (32)

7.

— Ако реша да отида — каза Лора, заемайки същата седалка във вана на Щелман от тази сутрин, — ще трябва да установим някои основни правила.

Към края на следобеда, след дълъг разговор със Стивън и много мислене, тя реши. Набра номера от визитната картичка, която Щелман й даде, и микробусът се появи пред къщата й точно четиресет минути по-късно. Както и преди, шофьорът седеше зад волана отпред, а Хейдън, потънал в тишина, заемаше седалката отзад.

— Разбира се — кимна Щелман. Както и преди, зелена канюла обгръщаше главата му, изпомпвайки кислород в носа му. — Не бих го направил по друг начин. Какво предлагате?

— Ами като за начало, това не може да бъде просто отворено пътуване. Трябва да определим срок.

Щелман кимна отново.

— Това е разумно. Предложете срок?

— Две седмици. — Тя зачака реакцията му.

Той на свой ред потърка брадичката си.

— Как успяхте да стигнете до това заключение?

— Тъй като бившият ми съпруг каза, че може да вземе само две седмици отпуск от компанията, в която работи, без да предизвиква хаос. Той ще се премести тук, докато отсъствам. Ако се появят трудности по време на работа, ще може да се справи с тях онлайн или по телефона.

Стивън я бе насърчил да отиде. Той съзнаваше какво биха означавали обещаните милиони за бъдещето на Мариса и искаше това за нея. Ако беше и на половината толкова добър съпруг, колкото беше като баща, то двамата все още щяха да бъдат женени…

Самото пътуване не я плашеше. Тя не отиваше на непознато място — била е из цяла Мезоамерика. Крайбрежието беше свръхразвито, но вътрешността на джунглата… е, ами теренът там не се бе променил много, откакто Кортес изкла ацтеките. Реалната пречка беше Мариса. Но сега, знаейки, че детето ще има вниманието на баща си 24 часа, 7 дни в седмицата, Лора беше свободна да реши.

— Не мога да отсъствам по-дълго от това — добави тя. — Ще дам всичко от себе си, докато съм там, но когато срокът изтече, ще се върна у дома.

— Добре. Две седмици. Какво друго?

— Искам парите да бъдат депозирани в специална сметка и да бъдат изплатени веднага след завръщането ми. Или, ако не се завърна, да бъдат изплатени под формата на фонд на името на дъщеря ми.

Щелман се намръщи.

— Знам, че пътуването не е съвсем без риск, но най-опасната част вероятно ще бъде полетът оттук дотам.

— Сигурно — отвърна тя, принуждавайки се да се усмихне.

Само че Мексико се бе променил, откакто за последно беше там — и то се бе променил към по-лошо. Картелите изглежда държаха доста обширна част от държавата по северната граница. Тя отиваше на юг, но все пак… Не искаше да заравя главата си в пясъка за възможностите. И ако нещо се случеше — нещо, дори и по-малко вероятно от самолетна катастрофа — не искаше тези пари да се върнат към Щелман. Искаше те да отидат при Мариса.

— Не е проблем да уредим това — каза Щелман.

— Ами разходите?

— Не искам да се притеснявате за това. Ще ви оторизирам да използвате свободно една от кредитните ми карти. Нещо друго?

— Сигурна съм, че има, но това беше най-належащото.

— Тогава е уредено — каза той, удряйки бедрата си. — Една малка подробност, след което можем да си стиснем ръцете.

А-ха…

— Каква е тази малка подробност?

— Трябва да тръгнете утре.

Това я стресна.

— Утре? Не бих могла…

— Налага се. Нямаме време за губене. 536 със сигурност ще последва Броуди, ако не са го направили вече. Ние трябва да стигнем до там първи. Ще ви изпратя името на Курандеро и местоположението на селото му довечера. Утре по това време трябва да се срещнете лице в лице.

Утре? Трябваше да се обади на Хенигер веднага, за да й каже, че е възникнало нещо извънредно. Разполагаше с дни за отпуск — това не бе проблем — но шефът й не харесваше графикът по заместване да бъде разместван в последния момент.

Изглеждаше глупаво да се притеснява за работа, при положение че я очакваха милиони. Но парите все още не бяха в ръцете й, така че трябваше да търпи началника си още малко.

Тя въздъхна.

— Добре. Това означава доста лудо жонглиране от моя страна, но ще се справя.

— Отлично — протегна ръката си той. — Тогава имаме сделка?

Тя я прие. Кожата му имаше консистенцията на целофан, който сякаш щеше да се разпадне, така че се ограничи до съвсем лек натиск. Често срещан ефект от дългосрочен прием на преднизон.

— Има сделка.

Тогава Щелман вдигна телефона от таблата на инвалидната си количка.

— Ще уредя банката да оправи сметката веднага и…

— Но сега е събота след обяд. Как…? О, няма значение.

Той се усмихна.

— Една от ползите на това, да бъдеш богат. Когато се обадя на хората, те отговарят.

Тя издърпа колана на Хаим от чантата си и го остави да се размотае от ръката й.

— Това е коланът на Броуди. Написаното върху него трябва да е някакъв код. Дали някой от вас има представа какво може да казва той?

Хейдън и Щелман се вторачиха в редицата от букви и цифри. Щелман поклати глава.

— Мога да го дам на екип от криптографи.

— Щом ще се движа по стъпките му, мисля, че трябва да го взема със себе си.

— Добре… Джеймс, моля те, направи снимка на това — извика той през рамо, при което шофьорът се извъртя от мястото си и засне няколко кадъра със смартфона си.

Когато Лора прибра колана обратно, пое дълбоко дъх:

— Още едно условие, ако може.

Не го беше включила в основния пакет, тъй като й беше леко неудобно от Хейдън, но нямаше друг избор.

Щелман тъкмо беше на път да позвъни до банката си, но спусна телефона:

— Да?

— Искам сама да уредя охраната си за пътуването.

— Имаш проблем с мистър Хейдън ли?

Да, имаше, но не можеше да определи точно какъв е той. Просто чувство.

Тя не погледна нито за миг към Хейдън.

— Не е нищо конкретно, просто не знам нищо за него.

— Давам гаранциите си за него.

— Оценявам това, но все пак…

— Друг път наемали ли сте си охрана?

— Не. Обикновено пътувах с малък екип. Работодателите ми се грижеха за сигурността.

— Имате ли някого, когото предпочитате?

— Дали имам име? Не, но…

— Проблемът ви е със самия господин Хейдън, нали?

Ето. Щелман улучи десетката. Но Лора замълча.

— Разбирам ви. — Той отправи крива усмивка към въпросния мъж. — Господин Хейдън не е много отзивчив. Не натрапва присъствието си освен когато не реши това. Не е интригуваща личност. Не е много сговорчив. Обърках ли нещо, господин Хейдън?

— Забравихте да споменете, че не харесвам кучета, котки, деца и зрелищни спортове.

— Не знаех това — каза Щелман, усмихвайки се. После кимна. — Но като се замисля, аз и не съм те виждал в компанията на дете или домашен любимец.

— Или брюкселско зеле.

Лора не считаше това за забавно. Тя разпери ръце.

— Добре, разбрах — каза тя. — Просто ти не си човекът, с когото бих искала да прекарам времето си през тези две седмици.

Щелман отново погледна към нея.

— От друга страна, след като веднъж попаднете на правилната тема, гарантирам ви дълга поредица от дискусии. Но той няма да бъде там с вас, за да действа като ваш приятел, доверен човек или сродна душа. Той ще бъде там, за да гарантира вашето безопасно завръщане. Искате да се завърнете, нали, доктор Фанинг?

— Разбира се, но…

— Вие искате да се завърнете, аз искам да се завърнете, сигурен съм, че и дъщеря ви иска това. Смея да кажа, че дори и бившият ви съпруг иска да се завърнете. Така че най-добрият начин да се уверя, че резултатът ще е този, е, като назнача мистър Хейдън да бъде до вас по време на пътуването ви.

— Но…

— Няма „но“, доктор Фанинг. Мисля, че се разбрахме. На път съм да създам сметка, която да бъде вашата гаранция. Аз също имам нужда от гаранция. Инвестирам във вас, а господин Хейдън е моята застрахователна полица. Това не е болка за умиране.

Болка за умиране — терминът я разтърси.

Трябваше някак да настрои съзнанието си, че пътуването й щеше да подсигури Мариса за цял живот, и тя не трябваше да рискува всичко това само защото имаше предчувствие за Рик Хейдън. Щелман сякаш силно вярваше в този човек. Не можеше ли и тя да го направи?

Да… Би могла. Трябваше или по-добре изобщо да не тръгва.

— Добре тогава. — Тя се обърна към Хейдън. — Изглежда, че ще бъдем спътници.

Той завъртя пръста си във въздуха, без да се усмихва:

— Юпии…

Лора въздъхна. Предстоящите две седмици щяха да се окажат дълги.