Франсис Пол Уилсън
Панацея (61)

1.

По дяволите! По дяволите!

Стивън хвърли поглед към радиочасовника до леглото на Мариса: 1:08. Шест часа плюс и това означаваше, че е седем сутринта в Париж. Три часа по-рано Лора се бе приземила и той я бе изпуснал.

Мариса отново се изкашля и Стивън положи ръка на челото й. Нямаше нужда от термометър, за да разбере, че изгаря, но той го грабна и го притисна до кожата: 39,11° по Целзий.

Боже! Беше й дал тиленол около час по-рано, но той не бе потиснал треската. Добре. Вече не можеше да се справя с това. Медицински център „Брукхевън“ им беше по път. Щеше да закара Мариса в спешното за преглед. Не знаеше как Лора щеше да реагира на това излагане сред други болни хора и всичко останало, но не виждаше друг вариант. Сестра Грейс беше казала, че прилича на обикновен вирус, и може би бе така, но тази кашлица го смущаваше — тя и температурата, която не спадаше.

Ами ако бе пневмония? Ами ако температурата продължеше да се покачва? През целия живот на Мариса беше оставял всички медицински въпроси и решения на плещите на Лора — беше толкова утешително, че има експерт на разположение по всяко време — но сега този експерт бе на хиляди километри и няколко часови зони далеч оттук в пълна изолация. Чувстваше се напълно не в свои води, без земя под краката си, дори без видимост на шамандура. Имаше нужда от помощ веднага.

Той извади телефона си и набра номера на Лора от списъка с бързи повиквания.

Здравейте, тук е Лора. Ще кажа очевидното: не мога да отговоря в момента, така че оставете съобщение и аз ще ви се обадя при първа възможност.

След звуковия сигнал той каза:

— Лора, аз съм. Сутрин е, а Мариса изгаря. Не мога да направя нищо, затова ще я отведа в „Брукхевън“ за преглед. Знам, че няма да получиш това, докато не пристигнеш. Надявам се, че дотогава всичко ще бъде наред и ще се приберем у дома. Обади ми се при първа възможност. До скоро.

Знаеше, че тя чака резултатите от кръвните тестове на Мариса, затова не се съмняваше, че ще провери съобщенията и гласовата си поща, веднага щом се приземи.

Мариса се размърда, когато я уви в одеялото, за да я пренесе долу. Тя отвори безжизнените си очи:

— Мамо?

— Не, татко е, скъпа.

Но само как му се искаше на татко мама да беше тук…