Франсис Пол Уилсън
Панацея (88)

6.

— Винаги съм искал да опитам хагис — каза Рик.

Лора го погледна над върха на менюто си.

— Наистина ли? Защо?

— Защото звучи ужасно и искам да казвам, че съм го ял.

— От това, което разбрах, не звучи така, сякаш си водил живот, лишен от неща, за които да се хвалиш.

— Работата е там, че… не мога да говоря за тях. Но нищо не може да ме спре да се хваля, че съм ял хагис.

— Ако оцелееш след него.

— Е, и това е така, нали?

Отне им известно време, за да се ориентират в мъглата. После забелязаха ферибот, който се насочи на запад, и те решиха, че съдбата им предоставя Къркуъл като крайна дестинация.

През по-голямата част от пътуването им тя беше забила поглед в своя андроид, също като онези обсебени от смартфоните си същества, които я дразнеха толкова много в реалния й свят. Веднага щом се сдоби с обхват, тя се опита да позвъни, но все така мрежата я изхвърли. Ето защо продиктува съобщение, че утре ще се прибере и допълнително ще съобщи за точния час на пристигане, след като си резервира полет. Почти веднага получи обратно съобщения от Стивън, че Мариса няма търпение да я види.

В момента, в който уредиха плащането на катера, Лора си пожела да се отправят към летището и обратно към „Хийтроу“. Но Клотилда все още беше немощна от дозата отрова и се нуждаеше от почивка. Нямаше как да я изостави — все пак именно тя стовари проблемите пред вратата на старата жена. Дължеше й едва ли не живота си.

О, както и да е, тя щеше да си е у дома утре, една идея по-късно, отколкото се надяваше. С Рик вече имаха стаи в „Айре“, така че взеха една и за Клотилда. И докато старата жена се отдаде на почивка, Рик и Лора се отбиха в пъба, за да хапнат. Лора не беше слагала нищо в устата си от снощи. Храната беше последното нещо, за което се сети през деня, но сега, след като приключението им приключи, тя осъзна, че е гладна.

— Знаеш ли — каза тя, затваряйки менюто, — достатъчно съм гладна, че да поръчам порция хагис и за себе си.

— Ще посмееш ли?

— Ти го направи. Щом ти го можеш, мога го и аз.

Рик се опита да поръча по чаша шампанско, но го продаваха само на бутилка. Затова поръча бутилка. Не бяха чували за „Шампан“, а в пъба нямаха от това, което искаха, затова се споразумяха за „Моет“.

— За завръщането вкъщи с доза панацея — каза той, повдигайки чашата си, и я протегна към нея.

Не знаеше дали да пие за това. И между другото…

— Мислех, че си поддръжник на идеята тя да бъде запазена в тайна…

— Такъв съм. Но това е само една доза, така че всичко си е по местата.

— Какво ще кажеш да пием за това, да занесем у дома онова, за което сме дошли?

Той се усмихна.

— Подозрителна символика. Но достатъчно безпристрастна.

Те чукнаха чашите си.

— Все още отказваш да признаеш панацеята за реална, а? — каза той, след като изпразни половината от чашата си в една глътка.

— Виждала съм изцеления — или това, което прилича на изцеление — които не мога да обясня, но що се отнася до съществуването на панацея… — Тя поклати глава. — Все още не мога да го възприема.

— Тогава какво ще отнесеш на Щелман?

— Точно това, за което ме изпрати.

Те допиха шампанското — Рик го подели поравно между двамата — преди да дойдат порциите с хагис, така че Рик поръча „Бургундско“, което да върви с вечерята. Той го нарече френското „Пино Ноар“, казвайки че „Пино Ноар“ отива на всичко, дори и на хагис. И се оказа прав.

Самият хагис изглеждаше ужасно, но тя откри, че е годен за консумация, ако продължава да пие „Бургундско“ с него, без да се замисля за съставките.

Те ядоха и разговаряха за това къде ще отидат и какво ще направят, щом се приберат у дома. Рик имаше чувството, че Щелман ще го задържи като охранител или най-малкото ще му предложи хонорар, за да бди над Лора, която щеше да продължи да бъде заместник-патолог, както и над внезапно забогатялата й дъщеря.

Рик приключи пръв с вечерята си, естествено, и й помогна да омете своята, след като тя заяви, че е близо до пръсване.

— Имаме почти половин бутилка — каза той. — Можем да я довършим горе.

Сериозно? Какво беше това?

Тя си спомни целувката по челото й отпреди няколко часа. Просто бързо клъвване, но то предполагаше близост, която тя не споделяше. Или напротив?

Чувстваше се добре с Рик. И защо не? Двамата преминаха през много. И въпреки всичките му тайни и всичките неща от миналото му, за които не можеше или не искаше да говори, тя знаеше, че той е зад гърба й. За колко други хора можеше да каже това? Тя не можеше да назове нито един. О, заместник Лоусън би могъл да й пази гърба, но само доколкото законът позволява. Рик, от друга страна, държеше закона в ръцете си.

Той сякаш долови колебанието й.

— Спокойно, няма да правя опит да скоча в гащите ти. Трябва да си го разбрала досега.

Това не би било толкова лошо, каза тя някъде вътре в себе си. Не, не, не. Не отивай в тази посока.

— Предполагам, че съм. В моята стая. Да вървим.