Франсис Пол Уилсън
Панацея (62)

2.

Брадшър включи телефона си веднага, щом колелата на самолета изскърцаха по пистата „Шарл де Гол“. Нелсън погледна часовника си. Беше го настроил на парижко време веднага след излитането: 09:03 — бяха пристигнали две минути по-рано.

Дълъг полет. Агенцията успя да им резервира две места в първа класа на последния самолет „Алиталия“ от „Бен Гурион“. Това включваше двучасов престой в Рим, но все пак се приземиха един час преди Фанинг.

Нелсън искаше да пристигне първи и ето, направи го.

Брадър се приведе към него и прошепна:

— Мониторингът показва, че съпругът на доктора й е оставил гласово съобщение. Треската на детето се влошила и я отвежда в спешното.

Това не е добре, помисли си Нелсън. Но и нищо, което да не може да бъде отстранено. Беше накарал техниците да оставят гласовата поща на Фанинг само наполовина блокирана — хората можеха да оставят съобщения, но тя нямаше достъп до тях. Когато провереше, тя щеше да чуе „няма нови съобщения“.

Входящите обаждания към телефона на нейния съпруг също се наблюдаваха. Всяко обаждане, идващо от Франция или от която и да е европейска страна, би се трансформирало като неприето повикване. Всички обаждания до телефона й от САЩ биха получили същото съобщение. Текстовите съобщения ще бъдат блокирани и в двете посоки и съответно ще бъдат пренаписани.

— Изтрий го — каза Нелсън.

— Ще го направя. Искате ли да го заместим с друго?

Нелсън знаеше, че разполагат с технология, с която да дублират перфектно всеки глас, но нюансите на речта и интонацията бяха нещо съвсем друго. Един ерзац може да мине между познати, но не и между съпрузи. Фанинг и съпругът й може да са разведени, но те се познаваха твърде добре, за да може Нелсън да се довери на синтезираната реч.

— Не. Просто я накарай да дойде тук. Ако детето е добре и се прибере у дома, ще отблокираме всичко и те ще припишат липсващото съобщение на технически бъг. Не искам да се разсейва. Искам да се съсредоточи.

— Разбрах.

Той наблюдаваше как палците на Брадшър летят по клавиатурата, докато издаваха нареждането.

— Какво следва? — попита Нелсън, когато той свърши.

— Ще ни посрещне кола. Ще тръгнем на юг до място, наречено Балланвилие. Това е горе-долу на около час път в зависимост от трафика. Имаме чифлик там.

Нелсън знаеше всичко за чифлика. Компанията го беше натъпкала с апаратура, за да може да следи различни радикални ислямистки групи във и около Париж, както и няколко френски офицери. Това не беше достатъчно, за да спре Чарли Хебдо и последвалите кланета, но щеше да позволи на Нелсън да наблюдава движенията на Фанинг.

— Какво ще кажеш за помещенията в жилищната зона?

— Използваме хотел „Роял де Шартр“ на границата на Балланвилие и съседния квартал Соле-Шартр. Имаме резервация. Ако искате, първо да спрем там…

— Да, бих искал. Имаме час, преди Фанинг да се приземи. Иска ми се да се уверя, че ще го направи.

Нелсън позволи на Брадшър да поеме водещата роля при преминаването през митницата, а след това и през летищната зона, където ги чакаше черен мерцедес. Щом се настаниха по местата си и шофьорът потегли, Нелсън извади от чантичката си лист хартия с написана върху него парола. Той го подаде на Брадшър.

В отговор на въпросителния поглед на агента той отвърна:

— Кучето пазач.

Брадшър изглеждаше озадачен за миг, после очите му се разшириха.

— Имам достъп?

— Мисля, че отговорът на това е очевиден, нали?

— Да, да, разбира се.

— Но поизчакай още малко с четенето.

Пикънс все още не беше одобрил Брадшър, но Нелсън не се съмняваше, че ще го направи. Агенцията бе решила, че информацията е смущаваща — и с основателна причина — затова бе ограничила достъпа. Но съвсем скоро Брадшър щеше да има директен сблъсък с човека, затова заслужаваше да знае срещу какво се изправя.

Но Брадшър нямаше да е единственият в това начинание. Нелсън работеше върху план, чрез който да информира Фанинг за истинската самоличност на пазача й. Първоначално обмисляше да постави информацията в ръцете на заместник-шерифа от Съфолк, който да й я предаде. Но с блокираните телефонни обаждания и съобщения това нямаше как да се случи. Това не го безпокоеше, щеше да измисли начин.

Докато пътуваха през Париж, Нелсън бегло осъзна смесицата от познато и непознато — имаше нещо, наречено „Флънч“, последвано от „Макдоналдс“, а след това и „Ке Еф Си“, после „Пом де Пейн“… Започна да се чувства странно. Гадеше му се. По принцип никога не му прилошаваше от пътувания с кола, но това можеше да се очаква.

В крайна сметка те стигнаха до нискоетажна сграда на хотел, скрита зад висок жив плет, и той позна червената облицовка на покрива на „Роял де Шартр“. Зрението му по периферията започна да се замъглява и той побърза да намери стаята си. Брадшър му каза нещо, преди да затвори вратата, но то сякаш идваше от някакъв далечен коридор. Искрящи светлини заслепиха очите му. Чувстваше как тялото му трепери като фиданка в буря, а после светът избухна.