Франсис Пол Уилсън
Панацея (20)

3.

След като прочете статията във вестника, на Нелсън му идеше да изкрещи.

Преди да напусне окръг Колумбия, той направи консултация с хирурга във Форест Хил, който в продължение на десетилетия извършваше нелегална работа на свободна практика за агенцията. Тя вече беше пенсионерка, но обичаше да държи ръцете си заети. Каза й, че има нужда просто да провери бенка на врата му, за да знае дали има причина за тревога.

Форест Хил се намираше на кратко разстояние от Ла Гуардия и той пристигна малко по-рано. За да запълни времето си в празната чакалня, бе взел брой на „Нюз Дей“, който видя да стои на страничната масичка. Радваше се, че го направи, но и в същото време съжали за това.

Нищо изненадващо в първите няколко страници: полицията разследваше подозрително самоубийство на местна жена на име Кристи Пикъринг, автор на някакъв нов бестселър, наречен „Ритник“, който беше представен в библиотека „Масапекуа“ и тем подобни, докато не видя снимката…

Този никому неизвестен окръжен заместник, патоанатом — Лора Фанинг — беше предоставил снимка на втория мъртъв Лечител. Мъжът на снимката изглеждаше по-слаб и крехък от Броуди, който бе видял в мобилната къща, но без съмнение този измършавял задник беше един и същи човек. Нямаше идея откъде се е взела тази снимка, при положение че бараката му бе станала на пепел.

Но това беше лошо. Нелсън не знаеше колко от колегите му Лечители го познаваха по физиономия, но ако има такива, то те несъмнено щяха да минат в нелегалност. Единственото по-лошо нещо от това би било да пуснат снимка на татуировката на гърба му. Дори и Лечителите, които никога не са чували за Броуди, щяха да познаят татуировката. Резултатът можеше да бъде дълъг период на затишие, преди Нелсън да проследи друг производител на панацея.

В края на тясната чакалня се отвори врата и през нея влезе възрастна жена. Тя кимна към него:

— Ела.

Той влезе в кабинет, където безгласно беше упътен да седне на маса със странна форма в центъра.

— Къде е тази бенка? — попита тя с френския си акцент.

Д-р Аделе Моро беше на седемдесет, болезнено слаба, с много къса рижа коса.

— На врата ми. — Той беше отстранил вратовръзката си и сега подръпна яката си. — Ето тук.

Тя нагласи светлината и се загледа.

— Свали си ризата.

— Не я ли виждаш? Точно там е.

— Необходима е биопсия. Искаш кръв по яката си ли?

— Биопсия? Наистина ли? — Той свали ризата и тениската си. — Ще направите манипулацията в момента ли?

— Просто пункционна биопсия. Ще взема съвсем малко парче, което ще изпратя за анализ.

— Наистина ли мислиш, че има нужда?

— Mais oui. — В тона й усети пълна липса на противоречие.

Зад гърба си чу тропане на инструменти. Беше ужасяващо.

— Няма ли да се пошегуваш с името ми?

— Моля?

— Доктор Моро — всички си правят шеги.

— Извинявам се. Не знам за какво говориш.

— „Островът на доктор Моро“ — известен роман.

— Не чета художествена литература. Измислени хора, измислени събития. Загуба на време.

Тя изцъка.

— Quel dommage.

Нека се придържаме към мен, помисли си той.

— Какво…?

— Замълчи, нека дезинфектирам мястото.

Той усети нещо студено и мокро на врата си.

— Не мърдай! — каза тя и думите й бяха последвани от остра, пронизваща болка.

— Мамка му! — извика той, опитвайки се да не скочи от мястото си. — Какво направи?

— Казах ти: биопсия.

— Да си чувала някога за местна упойка?

— Това е за бебета.

Той се обърна и я видя да слага малко кърваво парче плът в стерилно бурканче, наполовина пълно с прозрачен разтвор.

— Какво мислиш, че е?

— Няма значение какво мисля аз, а какво ще каже микроскопът, n’est-ce pas?

Тя залепи марля над мястото на биопсията, след което опипа шията му. Когато кокалестите й пръсти се задържаха на едно място, тя цъкна с език.

— Какво?

— Пипни тук…

Той се протегна и натисна мястото.

— Не…

Тогава тя раздвижи пръста му.

— Малка бучка, нали?

Почувства я… колкото семката на лимон, точно под кожата.

— Какво…?

— Лимфен възел — разширен лимфен възел. Облечи се.

Пръстите му се задържаха върху бучицата, след което той нахлузи тениската си обратно през главата.

— Но ако трябва да предполагаш, може ли това да се окаже… как го наричате… злокачествен меланом?

— Ако не е така, ще променя името си на Анке и ще говоря немски до края на живота си.

Нелсън почувства ледени тръпки да пълзят нагоре по стомаха му. Злокачествено заболяване…

— Не, сериозен съм.

— И аз. — Тя започна да пише в рецептурника си. — Ето защо те изпращам на рентген на гръдния кош.

— Защо?

— Ще искаш да знаеш дали има разсейки.

Той отбеляза „ти“, не „аз“ или „ние“. Това не е неин проблем…

— Защо гърдите? Дори не си ми прегледала гърдите.

— Разпространява се предимно в белите дробове.

— Туморът?

— Разбира се, че туморът. За какво друго говорим?

— Сигурна ли си?

— Белите дробове са като ривиера за меланома. Лесно пътуване, което можеш да предприемеш винаги. — Тя откъсна бележката и му я подаде. — Можеш да отидеш във всяка болница или център за образна диагностика. Няма значение. Ще направят това и без направление.

— Ами ако не се е разпространило?

— Ще бъде добре. Широка ексцизия на врата ти може да го излекува.

— Но…

Тя пъхна бурканчето с биопсията в ръцете му.

— Дай това в лабораторията на ЦРУ. Ще стане много по-бързо от комерсиалните лаборатории.

— Но…

Тя вдигна ръка.

— Не мога да ти кажа повече, защото не знам повече. Приключихме.

Тя го придружи до чакалнята и затвори вратата зад него. Йозеф Менгеле вероятно е имал по-добри обноски…

Нелсън стоеше в затвореното празно пространство, вдишвайки дълбоко въздух, за да се съвземе. Добре. Ако бенката се окажеше злокачествена, той ще се справи с нея. Щеше да направи „широката ексцизия“, която му спомена, въпреки че проклет да е, ако я остави да го докосне отново! А ако се беше разпространило… ами… в днешно време противораковите медикаменти вършеха чудеса…

Когато се насочи към външната врата, погледът му падна върху броя на „Нюз Дей“. Той го грабна и го пъхна под мишница. Време беше да се фокусира върху това, което наистина бе важно.

Тази Лора Фанинг… бе събрала твърде много доказателства, които трябваше да бъдат неутрализирани. И защо името й му звучеше толкова познато?

Веднага, щом излезе, той позвъни на Брадшър.