Франсис Пол Уилсън
Панацея (93)

2.

Останалата част от неделята се превърна в парад за необясними неща.

Вторият рентгенов тест на Мариса за деня не показа наличие на пневмония, нито дори следа от такава. Нивото на бели кръвни телца се беше нормализирало. Всичките й лабораторни изследвания бяха в норма. Това предизвика шествие от специалисти и помощник-специалисти, следили състоянието й, които искаха да видят с очите си чудото в педиатричното отделение. Мариса беше в разцвета на здравето си за първи път от много време насам.

Лора седеше облегната назад, наблюдавайки изражението на лицата им, докато слушаха дробовете на Мариса, търсейки отговори. Повечето от тях я бяха посещавали в даден момент през последните тридесет и шест часа и никой не изглеждаше в състояние да припознае в това жизнерадостно малко момиченце с ярък поглед полумъртвото дете от по-рано.

Лора дори чу някой да шепти, че това е номер — „Това трябва да е близнак или нещо подобно — няма начин да е същото дете“.

Колко човешко — когато няма обяснение за това, което се вижда, то бива отхвърлено.

Докато Мариса се намираше под светлината на прожекторите, а Стивън отиде до вкъщи, за да вземе душ, Лора имаше възможност да огледа другите пациенти в отделението. Момченце с пясъчноруса коса на възрастта на Мариса улови погледа й. Той имаше обичайния за мястото асортимент от тръби, излизащи и влизащи в него, както и ужасен цвят.

Тя го приближи.

— Здравей.

Детето вдигна очи.

— Здравей. — Звучеше задъхано. Очевидна липса на въздух въпреки кислородната канюла в носа му.

— Аз съм майката на това популярно момиче там. Теб какво те води тук?

— Сърцето (всмукване на въздух) ми е болно.

Сестра Сайърс се приближи и добави:

— Кори има кардиомиопатия.

— Вирална? — попита Лора.

— Така смятат. Подготвяме го за трансфер в презвитерианската болница за трансплантация.

Лора кимна.

— Това е добро място. — „Колумбия Прес“ имаше реномиран трансплантационен център. — Има ли донор?

Сайърс поклати глава.

— Все още не. Всички се надяваме.

Когато медицинската сестра се отдръпна, една идея — една луда идея — се появи в главата на Лора.

— Кори? Жаден ли си?

Той кимна.

— Какъв сок би искал? — За да спечели точка тя реши да не споменава вода.

— Ябълков.

— Имаш го.

Опитвайки се да изглежда небрежно, Лора се приближи до сестра Сайърс в стаята на персонала.

— Кори казва, че е жаден. Да ви се намира ябълков сок? Нали не е на флуидна диета?

— На такава е, но може да си позволи глътка.

— Аз ще му дам.

Сестрата погледна Лора озадачено.

— Сигурна ли сте?

— В майчинско настроение съм, а като гледам, дъщеря ми не се нуждае от грижите ми в момента.

Сайърс погледна към Мариса и псевдопресконференцията и се усмихна.

— Когато бях тук вчера, общото мнение беше, че няма никаква надежда. Вижте я сега. Това е чудо.

— Със сигурност.

— Е, тя може да прекара остатъка от неделята на етажа на отделението, в самостоятелна стая, разбира се.

Очевидно все още смятаха, че имунната й система е крехка.

— Прехвърляте ли я?

— Да. Нуждаем се от леглото, а Мариса вече няма нужда от интензивна грижа.

Сайърс измери четири грама сок в една пластмасова чаша, вписа нещо в компютъра и я подаде на Лора.

— Уведомете ме, ако не изпие всичко, за да мога да редактирам данните.

— Разбира се.

Лора се отдръпна до леглото на Мариса и извади третия флакон от чантата си. Очите на Кори бяха затворени, така че тя се обърна с гръб към камерата за видеонаблюдение и бързо го изпразни в сока, разклащайки чашата.

— Ей, ти — каза тя и го потупа по рамото. — Нося ти сок.

Той отвори очи и взе чашата, без да казва нищо.

— Сестрата иска да изпиеш всичко.

Момчето кимна и вдигна чашата. Смръщи се, когато преглътна.

— Вкусът (всмукване на въздух) е странен.

— Защото е фреш. Което е по-полезно за теб.

Той върна чашата.

— Благодаря. Бях много (всмукване на въздух) жаден. — Той погледна встрани от нея. — Ето я (всмукване на въздух) мама.

Лора кимна на изтощената, обезсърчена жена, която се приближи до леглото, и се върна назад към Мариса.