Франсис Пол Уилсън
Панацея (95)

1.

— Добре ли е да си бъдеш у дома? — попита Лора, когато преведе дъщеря си през гаражната врата в преддверието.

Мариса тръгна към кухнята и отиде направо до хладилника.

— Супер! Имаме ли нещо за ядене?

По настояване на Мариса по пътя към дома те бяха спрели в „Бъргър Кинг“.

— Току-що изяде цял бургер и пържени картофи.

Храна, необичайна за менюто на детето, но случаят беше специален.

— Да, но все още съм гладна.

След по-малко от ден в редовното отделение на педиатрията Мариса беше напът да полудее. Тя все още беше отпаднала от последиците на инфекцията и от приемането на флуиди вместо храната, но Лора реши, че не се нуждае от повече болнична грижа. Имаше нужда да си бъде у дома.

Д-р Лернър отказваше да я освободи, въпреки че кръвната й картина се върна към нормалното. Тя дори чу един от лекарите да казва, че не само че детето не е имало инфекция, но и никога не е било подлагано на трансплантация на стволови клетки.

Лора си спомни думите на Клотилда: Тя възстановява здравето ти до максимум.

Лернър настоя Мариса да остане под наблюдение за още ден-два, но Лора не се съгласи и подписа декларация. Знаеше какво означава това „наблюдение“ — още повече човъркане и тестове в опит докторът и екипът му да намерят обяснение за чудото. Те нямаше да намерят такова и тя отказа да позволи дъщеря й да бъде лабораторен плъх.

Разбира се, второто чудо, случило се в педиатричното интензивно отделение, също помогна — възстановилият се за една нощ от тежка кардиомиопатия Кори Николай — за отклоняване вниманието от Мариса. Лора насочи вниманието на доктор Лернър към него. Макар че не беше кардиолог, Лернър изследва белодробната функция на Кори и остана изумен, че екстрахиращата фракция на момчето е скочила от катастрофалните 16 процента до напълно нормалните 70 за през нощта.

— Какво правят в това отделение? — каза той.

Лора сви рамене.

— Трябва да е нещо във водата.

Тя последва Мариса в кухнята. Защо пък да не похапнат? Беше забелязала сладолед във фризера, когато се прибра вкъщи да се изкъпе вчера. Мариса се нуждаеше от калории, за да си възвърне загубеното. И освен това, онова, което минаваше за сладолед в тази къща, беше всъщност замразено кисело мляко.

— Какво ще кажеш за сладолед?

— Да!

Лора постави пред себе си три лъжички, после седна зад кухненския компютър. Влезе в „Гугъл“ и започна да търси домове за настаняване на възрастни хора в Ийст Мидоу. Възнамеряваше да открие Джеймс Файв и да го посети, да види дали може да направи нещо за него. Имената едва започнаха да се появяват на екрана, когато звънецът на вратата иззвъня. Първата й мисъл беше 536, но оттам не бяха от типа „звънящи на звънеца“. И все пак…

С Мариса бяха сами в къщата. Стивън се беше върнал на работа — през последните дни бе неотлъчно до Мариса — и понеделник изглеждаше като идеалното време за рестартиране на нормалния график.

Тя приближи на пръсти вратата и с облекчение видя през шпионката познато лице — и в това време не чак толкова познато. И тогава дойде гневът.

Тя отвори вратата.

— Не мисля, че имаме какво да си кажем, господин Щелман.

Той стоеше там, изглеждайки разкаян… и в чудесно здраве. Позата му беше изправена, лицето му розовишкаво и нямаше кислороден резервоар.

— Извинявам се за безсърдечието си. Бях отчаян.

— Знаели сте, че дъщеря ми умира, и…

— Но тя не умря. И единствената причина, поради която е жива, е, че не се върнахте преждевременно у дома, за да бъдете с нея. Ако го бяхте сторили, щяхте да пристигнете в болницата с празни ръце. Вместо да празнувате, сега щяхте да планирате погребение.

Тя разпозна иронията: Мариса беше жива поради сложната мрежа от фалшиви съобщения на Файв и мълчанието на Щелман. Лъжите и измамата се бяха оказали от неочаквана полза за това малко момиченце… и за Лора.

Тя си позволи неохотно кимване.

— Жесток начин да изкажете плюсовете, но… туше.

— Отбих се, за да ви благодаря лично и да ви уведомя, че съм добавил още петнадесет милиона към сметката ви.

Сумата я разтърси.

— Петнадесет? Мислех, че се разбрахме за пет…

— Удвоих ги, не помните ли?

Тя предположи, че не е взела това на сериозно. Двайсет милиона долара… трябваше й време, за да го осмисли. Избута тази мисъл настрани.

— Изглеждате добре, което означава, че Рик ви е доставил дозата.

— Да. Добър човек, макар че не успях да оценя това навреме. — Той се намръщи. — Виждали ли сте го оттогава?

Лора поклати глава.

— Нямам никакъв контакт с него.

Беше се запитала за това. Двамата прекараха седмица в почти постоянен контакт и след това… нищо. Избута и това.

— Както казах, добър човек… но странен.

— Меко казано.

Липсваха й тази негова странност и странните им разговори.

— Вероятно. Но има и друга причина, поради която се отбих. Имам предложение.

— Не се обиждайте — каза тя, — но предпочитам да наваксам пропуснатото време с дъщеря си. — Тя понечи да затвори вратата. — Довиждане, господин…

Той протегна ръка, за да я спре.

— Изчакайте. Просто ме изслушайте. Това всъщност не е предложение. Просто една идея. Можем да я официализираме по-късно.

Вече любопитна, тя каза:

— Бъдете бърз.

— Знаете теорията на Рик, че панацеята идва отвън, нали?

— Може и да я е споменал.

Доста сдържано изказване, разбира се.

— Е, започвам да мисля, че има известен смисъл в това.

Ако не беше имала изживяното с Мариса и Кори през последните два дни, тя щеше да затвори вратата точно в този момент.

— Ще задържа коментара за себе си. Продължете.

— Ами, какво би било, ако има и други подобни митични неща, места и хора в света? Искам да кажа, какво би било, ако те не се основават на фантазия, а на факти — както панацеята? Ако са там, искам да ги намеря.

— Късмет с това. Но какво общо има то с мен?

— Всичко. Ще държа ушите си нащрек за истории, които могат да сочат към нещо такова. И когато то прозвучи обещаващо, ще изпратя вас и Рик да го разследвате.

Нямаше начин това да се случи, но все пак трябваше да попита…

— Защо аз?

— Защото сте куражлия и…

— „Куражлия“? Току-що „куражлия“ ли ме нарекохте?

Той се ухили.

— Харесвам това определение. И ви приляга. Куражлия сте и имате дух на учен. Рик има умението да прави така, че нещата да се получават. Двамата сте страхотен отбор — доказахте го. И ако нещо, което донесете, се окаже икономически изгодно от търговска гледна точка, всички ще си поделим облагата.

Тя поклати глава.

— Веднъж бизнесмен, винаги бизнесмен.

— Предпочитам думата „предприемач“. Разбира се, ако е толкова устойчиво и не се поддава на анализ като панацеята…

— Какво имате предвид?

— Изпратих остатъка от флакона в търговска лаборатория за анализ. Не се е поддал на абсолютно никакъв тест, който са му приложили.

— Хубав ден, господин Щелман — и този път затвори вратата.

През вратата се чу:

— Ще се обадя, ако имам нещо.

— Не ни звънете вие, ние ще ви се обадим — промърмори тя, когато се отправи към Мариса. Куражлия… сериозно?