Франсис Пол Уилсън
Панацея (27)

2.

Сутрешното слънце прозираше през дърветата, когато Лора задърпа куфара си на колела към колата, нарушавайки тишината на уикенда. Не можеше да не се огледа наоколо, за да се увери, че никой не се крие в сенките. Докато затваряше багажника, тя усети движение зад себе си.

Огромен, лъскав черен ван с размери, близки до тези на туристически микробус, се вмъкна до бордюра пред къщата й, блокирайки пътя. Сериозно?! Как този идиот си мисли, че ще излезе? Докато се приближаваше към него с намерението да попита точно това, една от страничните врати се плъзна и от нея излезе мъж, който й напомни малко за Нейтън Флийън, но с по-тънък врат.

Тя го разпозна.

Спасителят й от снощи.

— Ти! Къде отиде снощи? Притесних се за теб.

Той сви рамене с лека усмивка, която обаче не стигна до очите му. Не че очите му бяха студени. По-скоро студът се криеше някъде зад тях. Какво означава това, така или иначе? Ако някой я помоли да обясни какво точно усеща в този момент, тя не би могла да отговори. Но имаше нещо. Или може би не. При всички положения не се чувстваше комфортно. Той изглеждаше дистанциран. Различен.

— Няма нужда да се притесняваш за мен. Опитах се да го хвана, но той беше прекалено бърз и…

— Е, все пак, искам да изкажа благодарността си, че се намеси.

Той се наклони наляво, взирайки се в подутата й челюст.

— Жалко, че не се намесих по-рано. Негодник! — Той протегна ръката си. — Рик Хейдън, като планетариума.

Тя се здрависа. Голяма ръка.

— Лора Фанинг. Сериозно ли използваш „планетариума“ за запознанство? В наши дни трябва да използваш по-скоро „като в Панети“.

— Не. Ако хората не знаят планетариума, по-добре е да не ги познавам. Но както и да е, няма нужда от благодарност. Всичко е част от работата.

Лора премигна. Наистина ли го каза…?

— Работата?!

— Бях нает да те пазя.

Нещо в гърдите на Лора прескочи неспокойно.

— Кой, за бога, би…?

— Името му е Клейтън Щелман. — Той посочи с палец над рамото си. — Вътре е. Иска да се срещне с теб.

— Вътре?

— Така се придвижва.

Тя погледна към тъмния отвор в черния страничен панел на микробуса.

— Не знам…

— Той не е много мобилен. Дори и дъщеря ти да не е изложена на риск от инфекция, къщата ви не е достъпна за човек в неговото състояние.

— Неговото състояние? Какво, хей, откъде знаеш за дъщеря ми?

— Ще останеш изненадана какво знае. И би желал да обсъди това с теб лично. Можеше да те посети на работното ти място, но подозира, че вече се подслушва.

— Подслушва?

— Моля те. — Той посочи към вратата. — Аз съм само помощник. Той може да обясни нещата по-добре от мен.

Този Рик Хейдън или какъвто и да е там, се отнасяше към всичко това с такава небрежност. Тя никога не бе чувала за Клейтън Щелман, но очевидно той разполагаше с ресурси за обратното. Можеше само да гадае колко стотици хиляди струва неговият микробус. И беше наел този мъж да я „пази“? Тъкмо това предвещаваше, че играта няма да бъде съвсем честна. Защо? И дали изобщо снощната атака беше случаен акт?

Изглежда единственият начин да получи отговори на тези въпроси беше да влезе вътре и да поговори с този Клейтън Щелман.

Тя си пое дъх.

— Добре. Но първо влез ти.

По принцип не беше подозрителна, но не искаше този едър мъж да я избута в гръб и микробусът да потегли с нея. Да, снощи я спаси, но сега можеше да се случи всичко. Параноя? Може би. Но тук ставаше нещо странно.

Усмивката му беше почти подигравателна, но той се качи пръв през вратата, а после се обърна и протегна ръка, за да й помогне да се изкачи по стъпалото.

— Мога да се справя — каза тя.

Тя намери парапет, надигна се на него и се спря на стъпалото, за да огледа. Интериорът изглеждаше като салон на луксозен самолет.

— Здравейте — каза слаб глас отдясно. Един по-възрастен мъж й се усмихваше от инвалидната си количка. Зелена кислородна канюла стоеше прикрепена под носа му. — Доктор Фанинг, предполагам.

Добре. Това изглеждаше на ниво. И беше всичко друго, но не и заплашително.

— Да — каза тя и изкатери останалата част от пътя. — А вие сте…?

— Клейтън Щелман. — Той й подаде визитна картичка с релефно изписаното си име и телефонен номер, а след това посочи един от диваните, монтирани до стените. — Моля, седнете.

Лора се подчини, подпъхвайки картичката в страничния джоб на чантата си. После направи бърза оценка на Щелман: непрекъснат достъп до кислород, лунно лице, плитък гръден кош. Вероятна белодробна фиброза. Беше трудно да се определи възрастта му. Плетена шапка покриваше скалпа и върховете на ушите му; отоци от дългосрочно лечение със стероиди бяха заличили всякакви бръчки, които в нормална ситуация би имал, от лицето му.

— Желаете ли кафе? — Той наклони глава към шофьора в предната част на микробуса. — Ще накарам Джеймс да…

— Не, благодаря. Това, което бих искала, са няколко отговора. Като например на въпроса защо съм тук.

Той кимна.

— Напълно разбираемо. Откъде да започна?

Тя посочи към Хейдън, който стоеше приведен, твърде висок за интериора на микробуса.

— Наречете ме параноик, но никога не съм намирала „някой, който да ме пази“ за особено привлекателна песен. За какво е това?

Хейдън се свлече на седалката в задната част на микробуса. Изглеждаше отегчен.

— Най-простият и най-директен отговор на това е „защото му платих“. Той е бивш морски пехотинец и е много способен. Но що се отнася до причината, поради която му възложих тази задача, ще трябва да започна от по-далеч.

Лора се облегна назад и кръстоса краката си.

— Така или иначе този уикенд е пропуснат. Имам предостатъчно време. Слушам ви.

— Първо, за мен: роден съм в края на Втората световна война, бях хипи през 60-те години, медалист на „Ем Би Ей“ през седемдесетте и се оттеглих с десетки хиляди долари през деветдесетте, преди Дот-ком балонът да се спука. Преди няколко години установиха, че проблемите с дишането, които съм изпитвал, се дължат на нещо, наречено белодробна фиброза.

Лора кимна, доволна от точността на диагнозата си.

— Вие сте на високи дози преднизон, както разбирам.

— Плюс имуносупресивни лекарства. Аз съм почти толкова податлив на инфекция, колкото и дъщеря ви, доктор Фанинг.

Лора се вцепени.

— Не се чувствам комфортно от факта, че знаете…

— Моля ви — прекъсна я той, повдигайки кокалестата си ръка, — изглеждате като рационална жена, стъпила здраво на краката си. Осъзнавате, че е налудничаво да се придържате към заблудата, че такова нещо като неприкосновеност на личния живот съществува.

Лора въздъхна.

— Предполагам, че е така.

— Имам пари, доктор Фанинг. Тонове пари. Никога няма да мога да похарча всичко. Дори не мога да изразходвам лихвите и дивидентите, които получавам на всяко тримесечие, така че доходът ми продължава да расте. Накратко, мога да си купя всичко, което поискам. А едно от най-лесните неща за купуване е информацията.

Той говореше без перчене, така, сякаш се чувстваше напълно комфортно с богатството си. Прилягаше му. Стоеше му като любим стар пуловер.

Усмихна й се.

— Знам какво си мислите: „Парите не могат да ти купят здраве“.

— Нещо такова. Но поне имате по-малко притеснения от повечето хронично болни хора.

— Казахте „по-малко“ вместо „нищожни“. Благодаря. Едва ли някой се интересува от граматиката вече, но това настрана, имам деца и внуци. При средна продължителност на живота бих могъл да очаквам десет или петнадесет години с тях. Но сега, предвид обстоятелствата, имам две или три, ако съм късметлия. Ето защо възнамерявам да си купя или по-скоро да се опитам да си върна здравето.

Лора се приведе напред.

— Надявам се, че никой не ви е казал, че белодробната фиброза е лечима.

— Знам, че не е. Дадох милиони за изследвания, но ми казаха, че ако някога има лек, то той няма да бъде открит, докато съм жив. Единствено нещо извън основния поток може да ме излекува.

Аха…

— Предложено ви е да се лекувате с някаква алтернативна медицина?

— Не вярвам в алтернативната медицина. Когато съпоставите „алтернатива“ с „медицина“, само по себе си разбирате, че първото не е доказано, че работи. След като успеете да докажете, че работи обаче, то вече не е „алтернатива“ и се присъединява към основния поток. Така ли е?

Лора кимна.

— Твърде добре го обяснихте. Но ако това, което преследвате, е извън основното и все пак не е алтернатива, за какво говорим?

Погледът му потъна в нея.

— Чували сте за легендарната панацея, предполагам?

Лора поклати глава. Правилно ли чу? Панацея? Могат ли дълго приеманите високи дози медикаменти да предизвикат психоза? Възможно ли е неговият преднизон да го е тласнал към заблуда?

Той започна да се смее.

— О, иска ми се да можех да снимам изражението ви. Безценно е. Точно, каквото…

Смехът му се разми в кашлица и лицето му пламна, докато се бореше да си поеме въздух. Накрая той все пак успя да се окопити и вдиша дълбоко през носа си, засмуквайки кислородния поток през канюлата.

— Не трябваше да се смея — каза той след известно време. — Но знаех каква ще бъде реакцията ви. Мислите, че съм загубил ума си, нали?

Лора преметна каишката на чантата си през рамо и се изправи. За разлика от Хейдън тя можеше да стои изправена в цял ръст в микробуса. Това просто я извади от равновесие. Но все пак дължеше на болния старец шанс да получи обяснение, преди да си тръгне.

— Господин Щелман, „легендарната панацея“ е точно това — легенда. Подобно излекуване е невъзможно. Не съществува буламач, способен да излекува всичко. Процесите на заболявания са твърде различни, причините за които са… безбройни, а курсовете им на лечение са строго индивидуални при всеки човек. Това, което стопира клетъчните деления на рака, не може да спре прогресивното възпаление на алвеолите в белите дробове. Разбирате това, нали?

Щелман я наблюдаваше — усмивка разцъфна върху устните му.

— Мога ли да предположа в този ред на мисли, че то също така не може да промени и ефектите от ювенилния ревматоиден артрит?

Лора можеше само да се взира в него.

— Какво…?

— Младият Томас Кохран получи доза панацея в сряда сутринта.

— Томи?

— Говорите така, сякаш го познавате.

— Така е…

— Чакай. — Хейдън се изправи на мястото си. — Познаваш момчето?

— Да.

— Как?

— Първоначално диагностицираха Мариса погрешно и…

— Значи реално си срещала момчето, преди то да се появи на масата ти за аутопсия?

— Мисля, че точно това казах. Защо е толкова важно?

Хейдън погледна към Щелман.

— Странното стечение на обстоятелствата.

Лора стрелна поглед между тях.

— Не разбирам.

— Господин Хейдън има някои неортодоксални идеи за живота, свободата и стремежа към съвпадение. Откакто работи за мен, двамата водим оживена дискусия, но не е необходимо идеите му да бъдат засягани в момента. Казвах, че младият Томас Кохран получи доза панацея в сряда… от Хаим Броуди.

— Това не е възможно. Такова нещо не съществува.

— Обяснете тогава случая „Кохран“.

— Не мога.

— Това е пропуск в знанията ви, но все пак отказвате да запълните тази празнина с идеята за панацея.

— Предпочитам да бъда честна и да кажа, че не знам, отколкото да подкрепя мита.

Щелман отмести поглед от нея и кимна на Хейдън.

— Не ти ли казах?

— Не му ли казахте какво? — попита Лора.

— Че имам предчувствие за вас. На база това, с което се занимавате, предположих, че имате научен ум и интелектуална честност — две незаменими неща за тази работа.

— Какво върши един патоанатом? — попита Хейдън.

Тя го погледна бързо.

— Най-вече наблюдава как се изцъклят очите на този, който е задал въпроса, когато му отговори — после се взря отново в Щелман: — Работа? Каква работа?

— Наемам ви да намерите панацея.

— Да намеря панацея? — Тя поклати глава. — Защо просто не отидете и не си купите някакво хомеопатично лекарство?!

— Не разбирам.

— И двете са еднакво фалшиви.

— Леле. Отношението ви към пациентите има нужда от усъвършенстване.

— Моите пациенти нямат нищо против.

— Това е така, защото всички те са мъртви — каза Хейдън.

— Точно такива ги предпочитам. Което ме навежда на мисълта, господин Щелман: вече имам работа.

— Дават ли ви пет милиона само за опит? И същата сума като бонус при успех?

Лора усети как челюстта й увисва.