Франсис Пол Уилсън
Панацея (26)

1.

— Главозамайващо! — извика Мариса, когато баща й постави пред нея чинията.

— Приготви го, както трябва, нали? — попита Лора.

Устата на Стивън се изкриви.

— Обработено отвсякъде. На „ти“ съм с програмата, нали знаеш.

Разбира се, че е.

— Съжалявам, че те засегнах.

С имунната система на Мариса и нейното несигурно състояние след трансплантацията на стволови клетки Лора не поемаше никакви рискове. Всички продукти трябваше да бъдат свежи, приборите — добре почистени, дъските за рязане се сменяха периодично и всичко трябваше да бъде задушено на пара или да е вряло най-малко на 160 градуса.

Беше купила биологични яйца, но все пак се тревожеше от заразяване със салмонела, ако не са приготвени добре. Далечен изстрел, съзнаваше тя, но в тази къща нищо не ставаше по лесния начин все пак.

Стивън подхлъзна един омлет от три яйца в чинията й.

— Ето и за теб.

Тя не беше гладна, все още не се бе съвзела от случилото й се снощи. Искаше й се да спести на Мариса страшната история, но с ченгетата наоколо, дошли да й вземат показания, трябваше да й каже. Отокът на челюстта й беше грозно напомняне за това. Такава беше и болката.

Зарадва се на омлета. Болеше я, като дъвче.

— Изглежда страхотно. Веднага, щом приключа с него, излизам.

Стивън се усмихна.

— Не те притискам.

— Няма да отнемам от времето ти с Мариса.

Лора пъхна в устата си една хапка — беше вкусно — и се огледа. Мариса приготвяше сандвич, комбинация от своя омлет и тост, а Стивън, все още при печката, разбиваше друг омлет за себе си. Не помнеше последния път, когато тримата бяха закусили заедно. Обичайната им рутина не включваше това.

Друго, което беше против рутината, бе оставането на Лора в къщата снощи. Беше прекалено стресирана, за да пътува до Манхатън, а и не искаше да остава сама. Стивън не се възпротиви. Дори я изпрати до вратата й, питайки я дали има нужда от компания. Знаеше какво означава това и го прекъсна в зародиш. Да, би могла да се утеши с мъж, но не и със Стивън. Тази птичка отлетя отдавна…