Франсис Пол Уилсън
Панацея (65)

5.

Нелсън се събуди от неистово тропане по вратата. От другата страна се чуваше гласът на Брадшър.

— Сър? Сър, добре ли сте?

Нещо притискаше бузата му. Той отвори очи и видя килим. Подът! Беше с лице на пода. Какво правя на пода?!… Бавно, болезнено, той се претърколи. Какво стана? Чувстваше влажност и погледна надолу към тъмното петно, разпространило се около слабините му. Да не би да се е… Да! Подмокрил се е!

— Сър! Всичко наред ли е?

Не можеше да позволи на Брадшър да го види така.

— Аз… — наложи се да прочисти гърлото си. — Добре съм. Просто съм заспал.

— Имаме съобщение, с което трябва да се справим, сър.

— Дай ми няколко минути. Трябва да взема душ… да се освежа.

— Добре. Аз съм в 211. Повикайте ме, когато сте готов.

— 211. Добре.

— Между другото, прочетох досието му.

Досие? Чие досие? Мислите на Нелсън бяха прекалено разпръснати и объркани, за да си спомни или да го е грижа за това в момента, но не можеше да допусне Брадшър да разбере.

— Нещо интересно?

— Бих казал, че е малко обезпокояващо.

— Ще говорим по-късно.

Използвайки леглото за опора, той се изправи на колене. Стаята се разлюля, но не твърде фатално. По-лошо беше чувството за замъгленост. Трябваше да се съвземе, преди да се изправи пред Брадшър. Беше нужно да взима решения… фини решения, а това беше трудно в сегашното му състояние.

Той се изправи на крака и застана, олюлявайки се, докато асимилира състоянието си: замъглено виждане, последвано от период на безсъзнание, придружено от загуба на самоконтрол върху пикочния мехур. Знаеше обяснението. Беше имал припадък.

Направи бърза проверка на крайниците и ребрата си. Нормална чувствителност. Не беше нарушил нищо. После прокара език през зъбите си — не го бе прехапал. Не беше и дезориентиран — знаеше, че е сряда следобед и че се намира в хотел, южно от Париж.

Незначителен припадък, предположи той. Но достатъчен, че да му коства загубата на контрол върху пикочния мехур въпреки липсата на други сериозни наранявания. Първата му съквартирантка в Пенсилвания беше епилептичка. Контролираше състоянието си успешно с медикаменти, но Нелсън изпусна остатъка от последвали събития. Двамата не се разбраха и се разделиха в края на годината. Нелсън се радваше, че никога не бе ставал свидетел на подобен припадък. А сега имаше такъв…

Трите тумора в мозъка му бяха единственото обяснение. Доктор Форман дори спомена за гърчове като едно предполагаемо усложнение, в случай че Нелсън ги остави без лечение. Но нямаше друг избор. Вече наистина не можеше да спре, за да се подложи на радиация и химиотерапия. Проклети да са тези тумори! Но независимо от тях той трябваше да стигне до края на това.

По някакво чудо сакото и ризата му бяха останали сухи, но това нямаше значение. Той беше избрал за пътуването в самолета един от своите костюми от вълнен габардин, който сега щеше да се нуждае от химическо чистене. Добре че беше един от по-евтините му костюми. Може би щеше да успее да използва сакото отново, но щеше да се наложи да се откаже от панталоните. За щастие, разполага с резервен…

Беше споменал, че ще си вземе душ като забавяща тактика пред Брадшър, но сега това му се стори чудесна идея. Би му помогнало да прочисти главата си, а, боже, той наистина се нуждаеше от такова.