Франсис Пол Уилсън
Панацея (15)

5.

Заместник Лоусън се появи в моргата, за да събере информация за втората жертва — това се превръщаше в навик напоследък. Облечен в престилка, той пристигна с картонена папка в ръка точно когато Лора привършваше с аутопсията.

— Отново съм тук — каза той, нагласяйки найлоновата шапка върху главата си. — Силно заинтересуван съм от този човек.

Да. Фил. Отново. Надяваше се, че той няма интерес към нея, защото в противен случай щеше да се разочарова. Просто не е неин тип. Откъдето и да го погледнеш. Пукането на врата му допълнително влошаваше този факт. Нямаше никакво намерение да прекара остатъка от живота си, слушайки това тъпо изпукване на всеки няколко минути…

— Е, намери ли…?

— Не питай.

— О, не.

— Да, по-здрав не може да бъде.

Тя усети разочарованието му, защото то отразяваше нейното собствено такова. Току-що бе приключила с диктуването на констатациите си и софтуерът за запис вече беше транскрибирал думите в компютъра й. Щеше да ги редактира по-късно.

— Но той е отглеждал марихуана, бил е наркоман. Би трябвало да…

— Някога е бил — каза Лора. — При това е бил тежък случай.

— Колко тежък?

— Много. Има цял тон маркери за стари следи и виж това.

Тя взе сонда и я заби в лявата ноздра на трупа. Тръбичката излезе от дясната.

Фил се изсмя неловко.

— Схванах. — Той изпука врата си.

— Бил е потребител с главно „П“, но акцентът е върху „бил“. Всички белези са стари. Взехме проба от урината му и я изследвахме за наркотични вещества. Няма и следа от каквито и да било субстанции. Но това не е истинският проблем. Това, което ме озадачи, е, че най-пристрастените потребители разрушават вените си, но той не показва признаци на склероза. И те неизбежно получават различни инфекции като хепатит B, C, ХИВ, които, от своя страна, увреждат органите, особено черния дроб. Черният дроб на този човек е като на бебе. Все още не съм изследвала слайдовете, но се обзалагам, че ще бъдат чисти.

Заместникът придоби израз на страдащ от морска болест.

— А останалата част от него?

— Също като при предишния. Няма ясна причина за смъртта отвъд сърдечен арест с неизвестна етиология.

— Не смяташ ли, че е малко странно?

Лора не можеше да не се засмее.

— Малко?! Намирам го за много странно. Никога не съм виждала пълнолетно тяло с перфектни вътрешни органи. Винаги има нещо нередно. Но да попадна на двама възрастни мъже, производители на наркотици, с девствени органи…? — Тя поклати глава. — Ъъъъ. Това е… това е почти научна фантастика. Добре дошъл на територията на „Досиетата X“.

Преувеличава, надяваше се той.

— А тези татуировки…?

— Да. Имам нещо относно тях. — Тя преметна чаршафа обратно върху трупа. — В моя офис.

След като свалиха защитното си облекло, тя го заведе на горния етаж. На стената до вратата на кабинета й имаше табела с ръчно изписан надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ В ДЖУНГЛАТА. Стара шега, която тя остави, защото беше напълно уместна.

— Уау — каза Фил, втренчен в тропическите растения, когато влезе. Никога досега не го бе канила тук. — Надписът не е шега.

Половин дузина буйни папрати с различна големина — т.нар. кожена папрат, диксониа и други видове — изпълваха кабинета от стена до стена. Прозорецът беше обърнат на изток, което позволяваше на растенията да пируват под утринното слънце и да се къпят във филтрирана светлина през останалата част от деня. Д-р Хенигер, нейният пряк ръководител в катедрата, харесваше отделът да бъде топъл през цялата година, така че всичко, което трябваше да прави Лора, бе да полива редовно растенията и те избуяваха като луди.

— Всички са от Мезоамерика — каза тя, придвижвайки се към бюрото си в очакване на неизбежния въпрос.

— Къде е това?

Знаех си!

— Приблизително в Централно Мексико, до Коста Рика.

Тя посочи към стола от другата страна на бюрото си. Когато Фил свали своята шапка и седна, тя размърда мишката, за да събуди компютъра си.

— Един от асистентите тук е графичен дизайнер и работи със снимки, обработва ги по всякакъв начин. Дадох му няколко висококачествени изображения на гърба на първата жертва, за да види дали може да ги почисти, така че да придобием представа за татуировката. — Тя отвори една от папките на екрана и кликна върху първия файл. — Това е най-доброто, което е успял да направи.

Появи се правоъгълник от изгоряла кожа с татуировка, която се виждаше смътно. Тя кликна върху стрелката NEXT и се появи същото изображение, само че с татуировката, оцветена в жълто, показвайки по този начин змията, жезъла и кометата. Освен тях имаше и хоризонтална линия през средата. След тази снимка тя отвори снимка на гърба на втората жертва. Тук ретуш на изображението не бе необходим: татуираните елементи бяха същите, с изключение на това, че линията минаваше под друг ъгъл — от четири към десет часа.

— Ами… — каза Фил и се наведе напред, за да погледне по-отблизо, — това ги свързва, нали?

— Определено има връзка — каза Лора. — Но остава да видим каква е тя.

Изпукване на врата.

— Значи и убийствата… са свързани.

— Предпочитам засега да ги определяме като „смъртни случаи“. Но не мисля, че има каквото и да е съмнение за връзка. Какво обаче означават тези татуировки? И защо линиите са под различни ъгли?

— Кой знае? Може би това са отличителни знаци.

Лора се съмняваше в това — татуировките не се променяха лесно — но имаше известен смисъл.

— Банда, която си татуира вариант на Кадуцей? Не залитат ли повече към кървави кинжали и черепи с пламъци, излизащи от очните им дъна?

— Е, да. Обикновено.

— Символиката на Кадуцей означава изцеление и… О, боже! — Една мисъл я удари като юмрук.

— Какво?

— Кадуцей… изцеление… и най-здравите трупове, които някога съм виждала. Това е една наистина луда симетрия.

— Не следя мисълта ти…

И по-добре… твърде налудничава е.

— Говоря несвързано. Не ми обръщай внимание. — Тя изкара на екрана още една снимка, тази от лявата длан на жертвата — същата, върху която имаше изписан номерът 536. — Означава ли 536 нещо в бандитските среди?

— Не, доколкото знам. — Той се наведе по-близо. — Татуировка?

— Не. Написано е с флумастер. Малко преди смъртта му от това, което успях да разбера.

Той поклати глава.

— Не ми говори нищо. Но мога да се поразровя. Междувременно, имам подарък за теб.

Той отвори картонената папка, която бе донесъл със себе си, и й подаде цветна снимка, размер 8/10, на мъж с голи гърди и ниска тъмна жена, стоящи пред стена от гъста тучна зеленина.

— Откъде взе това?

— Вярваш или не, жертвата я е прибрала в огнеупорна кутия. Пожарникарите са я намерили сред останките от спалнята. Оригиналът е изпратен за сваляне на отпечатъци. Ако нашият човек е в системата, можем да го идентифицираме.

— Само това? Нямал ли е застрахователна полица или акт за раждане?

Лоусън поклати глава.

— Никакъв документ за самоличност.

Тя отново погледна снимката.

— Трябва да е била много важна за него.

— Ще кажа само, поправи ме, ако греша, но това изглежда като снимка на нашата жертва номер две в едни по-добри за него времена.

Лора кимна. Приликата на лицето беше забележителна, но…

— Не бих се изразила точно така. Тук изглежда болен и отпаднал. Като човек със СПИН… защото тези петна по гърдите му ми приличат на Сарком на Капоши.

— Имах предвид, че е бил жив — отбеляза Фил.

Лора се втренчи в снимката и усети, че дланите й леко се изпотяват. Без съмнение това беше жертва номер две. На снимката изглеждаше така, сякаш умира от СПИН. Но мъжът в камерата долу беше здрав и не носеше стигмата на болестта. Беше излекуван… изцелен. И татуировката му намекваше за това.

Какво става?

— Знаеш ли какво? — попита Фил, като се огледа. — Растенията на снимката изглеждат като тези.

Лора се изтръгна от унеса си и отмести поглед от мъжа към зеленината на заден план.

— Добро око — каза тя. — Няколко от тях наистина са същите.

— Просто ми се иска да можем да идентифицираме жената, с която е. Двамата изглеждат доста близки. Обзалагам се, че би могла да ни каже доста.

Лора я изучи с поглед.

— Тя е потомка на маите.

— Наистина ли? Искаш да кажеш като древните мексикански маи? Посетих една от техните пирамиди, когато бях в Канкун. Откъде разбра?

Защото съм наполовина такава.

— Просто знам. Повярвай ми. — Тя не искаше да влиза в подробности.

— Не мислех, че са останали такива.

— Никога не са изчезвали.

— Все още живеят в Мексико?

— Не Мексико, а в Мезоамерика.

— Странно е как нещата продължават да съвпадат.

— Повече от странно. Откровено казано — зловещо.

Почукване на вратата й я накара да вдигне поглед. Шейсетгодишна жена стоеше на прага с папка в ръка. Нейната коса беше подрязана в строга къса прическа, а лицето й бе преждевременно остаряло заради прекалено излагане на слънце. Тя имаше физика на бегач с тънки изпити ръце, стърчащи от блуза без ръкави.

Доктор Сюзън Хенигер, главен медицински експерт за окръг Съфолк.

— Съжалявам, че ви прекъсвам.

Като истински джентълмен, заместник Лоусън скочи на крака. Той познаваше главния медицински експерт — всъщност той познаваше всички — затова двамата размениха няколко любезности.

— Тук съм за информация относно двамата мъртви производители на марихуана — каза той и изпука врата си.

Хенигер трепна. Очевидно никога не бе ставала свидетел на това.

— О, да… Да. — Тя се обърна към Лора. — Успя ли да установиш причината за смъртта на втория?

— Положението е същото, както при първия, страхувам се. Изглежда изключително здрав и няма следи от травми.

Обичайно безизразното изражение на шефа на катедрата сега стана намусено.

— Това е неприемливо.

— Напълно разбирам това. Надявам се, че миокардните слайдове ще хвърлят някаква светлина.

— Да, да се надяваме.

Черна точка, помисли си Лора. Тя иска отговори, а аз нямам такива.

— Междувременно имаме новопристигнал. Знам, че предпочиташ да не работиш върху деца, но няма кой друг да го направи.

Аутопсията на деца винаги е натъжавала Лора и тя предпочиташе да не я прави.

— На колко години е?

— Осем. Автомобилна катастрофа.

Тя потръпна съвсем леко, когато взе папката. Беше на годините на Мариса. Поне беше жертва на автомобилен инцидент, което означаваше, че няма да има неясноти. Черепна или висцерална травма. Бърз удар и край.

Хенигер добави:

— И освен това майката попита за теб.

— Какво? Наистина ли? Защо?

— Нямам ни най-малка представа. Но ако не друго, поне определянето на причината за смъртта на този няма да те затрудни — каза Хенигер многозначително, после се обърна и излезе.

Лора надникна в папката. Томи Кохран? Защо това име й звучи познато?

— Наистина е мила — каза Фил, след като Хенигер напусна стаята.

— Има си основание. Това не е лесна работа. Всички искат точна причина за смъртта на човека от вчера.

— Или на този от онзи ден — каза Фил. — Трябва да тръгвам. Знаеш ли какво? Направи ми услуга: сканирай тази снимка и виж дали можеш да определиш локацията на растенията.

Лора вече знаеше, че са от полуостров Юкатан, но не каза нищо. Принтерът й беше три-в-едно, затова тя сканира снимката и я върна на Лоусън.

— Страхотно — каза той. — Ще кропна момичето, да видим дали ще излезе нещо. Може някой да я разпознае. И мога ли да получа копия от тези снимки? Както и тази с номера 536 на дланта му? И малко обобщение на случая, ако имаш такова. Ще ги покажа на хора от контингента. Може би някой е виждал подобна някъде.

— Разбира се. Ще ги изпратя с имейл.

Когато той си отиде, Лора се върна на папката с жертвата на автомобилна катастрофа и отново прочете името. Томи Кохран… Бавно спомените й се възвърнаха. Тя познаваше Томи Кохран. Провери адреса — Мастик. Да, това е.

Когато диагностицираха Мариса за първи път, първоначалната й диагноза сочеше младежки ревматоиден артрит. Скоро се оказа, че това е неправилно, но не и преди Лора да срещне Томи и майка му пред ревматологията. МРА на Томи беше прясно установен.

Тя прочете по-нататък.

„… ударен от камион, докато карал велосипед…“

Карал велосипед?! Томи Кохран, когото познаваше, дори не можеше да ходи.