Франсис Пол Уилсън
Панацея (55)

5.

Лора не можеше да стои на едно място. Тя се разхождаше в малката зала за разпит, докато Рик седеше зад белязаната дървена маса, облегнат назад в стола си със сгънати на гърдите ръце. Изглеждаше така, сякаш спи с отворени очи.

Тя се опита да не поглежда към огледалото, докато крачеше. На първо място, в отражението изглеждаше стара и измършавяла заради тази сурова светлина. По дяволите — чувстваше се стара и измършавяла. Второ, тя беше деветдесет и девет процента сигурна, че стъклото е еднопосочно, каквото е във всяка зала за разпити, която някога е виждала.

— Защо ни държат? Ние сме американци. Ние сме съюзници с Израел, възможно най-добрите им приятели в света.

Рик се размърда и каза:

— Не ни малтретират.

— Не, но ако ще ни задържат, биха могли да ни настанят на място, различно от тази миризлива малка стая. Ние бяхме жертвите там.

— Бяхме задържани от Ямас и имат четирима мъртви палестинци, които трябва да обяснят. Те са се задълбочили в тези неща.

Тя спря да крачи.

— Хамас?

— Опа! Уау! Казах Ямас с „я“. Хамас е друго нещо — те са атентатори самоубийци.

— Добре, кои са в Ямас и откъде знаеш тези неща?

— Не знам със сигурност кои са в Ямас, но табелите по пътя показваха, че това е станция Шин Бет — израелското ФБР — а Ямас е тяхната гранична дивизия. Така че това е доста добро предположение. И за да отговоря на въпроса ти, от време на време имам работа с тях.

— С израелското ФБР?

— Знаеш, че слушат всяка наша дума, нали?

— Предположих това.

— Ами, те не биха искали да говоря за това.

Добре, тя разбра достатъчно.

— Кой си ти, дявол да те вземе! Защото знам…

Той вдигна ръка.

— Това, което знаеш или мислиш, че знаеш, е грешно. Което е още по-основателна причина да го запазиш за себе си. Моля те.

Моля те… Никога не го бе чувала да го изрича. Нито веднъж. И това я изненада.

Добре. Нямаше да каже нищо. Сега. Но по-късно…

Вратата зад нея се отвори и тя видя как Рик се приведе леко напред, гледайки покрай нея. Когато се обърна, се натъкна на нисък, към петдесетгодишен мъж с буйна пепелява коса. Той носеше сив костюм, бяла риза и никаква вратовръзка. Мъжът кимна на Лора и посочи стола до Рик.

— Аз съм Ноам Чайат — каза той на английски с лек британски акцент. — Моля, седнете.

Лора се подчини, но трябваше да попита:

— Защо ни държат тук? Жертвите бяхме ние.

Той се усмихна, отпускайки се на един от столовете на отсрещната страна на масата.

— Забавна сте.

— Приемате това за смешно?

Тя усети ръката на Рик върху бедрото си, оказваща й лек натиск. Какво й казваше? Да отстъпи?

— Не — отвърна Чайат, — но трябва да разберете, че намерихме четирима въоръжени мъже, доста ефективно застреляни, а убийците им твърдят, че са жертви.

— Но…

Друг лек натиск от Рик.

— Той знае.

Чайат кимна.

— Да, да. Четиримата, които ви нападнаха, са членове на една от бригадите на Из Ад-Дин Ал-Касам.

— Хамас — каза Рик.

Чайат кимна отново.

— Бяха под наше наблюдение. Открихме експлозиви зад една от сградите. Сигурен съм, че са били малко по-изненадани да се натъкнат на вас, отколкото сте били вие.

— Не съвсем — каза Лора.

— Надявахме се да ги заловим живи. Имаме въпроси, те имат отговорите. И тези отговори умряха с тях.

— Съжалявам — каза Рик. — Доктор Фанинг нямаше нищо общо със стрелбата. Можете да проверите ръцете й за барут. Чисти са.

— Да. Досетих се за това. — Той измъкна от джоба си американски паспорт и го отвори. — Ричард Хейдън. Кой сте вие, господин Хейдън?

Точно това искам да знам и аз, помисли си Лора. И не се нуждаеше от стискане на бедрото, за да разбере, че не трябва да го изразява гласно.

— Занимавам се с частни разследвания и охрана в Щатите.

— Частен детектив, който изпраща на оня свят четирима опитни членове на терористична организация с едно от техните собствени оръжия. Трябва да кажа, че съм впечатлен.

— Имах късмет.

Какво?, помисли Лора. Нямаше да спомене, че е бивш тюлен? А после тя почти подскочи на мястото си. Мили боже, ако Фил е бил прав и истинското име на Рик бе Рамиз Хаддад — какво щеше да стане, ако Чайат откриеше, че е арабин? Ами ако вече знаеше?

— Да. Голям късметлия сте. Защо сте в Израел?

— Доктор Фанинг и аз сме тук, за да отдадем уважението си към родното място на наш общ приятел — Хаим Броуди. Изказахме съболезнованията си към приятелката му в Мексико и дойдохме тук, за да посетим родното му място. Стария кибуц Ган Йосеф.

Лора кимна. Сценарият на Рик да се вместят в маршрута, описан в паспортите им, беше добър, колкото и всяка друга история.

Чайат отвори още един паспорт — нейния. Тя се втренчи в него, устоявайки на изкушението да се пресегне през масата и да го грабне от пръстите му. Не би могла да отиде никъде без него — не можеше да се качи на самолет, дори не можеше да наеме хотелска стая. Беше изгубена, особено в Израел. Искаше си го обратно.

— Вие сте лекар, госпожице Фанинг?

— Да.

— Екскурзията, която сте предприели, е доста странна, но не съм аз този, който да ви съди за това. Срещам обаче трудности с начина, по който пристигането ви в изоставен кибуц съвпадна напълно с това на терористична групировка. Почти като планирано.

— Мога да ви уверя — каза Лора, — че всичко е просто стечение на обстоятелствата.

— Никой от нас няма връзка с арабски групировки — каза Рик. — Или израелски групировки в случая. Най-малкото не и аз. — Той я погледна. — Лора?

Тя поклати глава.

— Нито пък аз. Просто една ужасна история за това, да попаднеш на неподходящото място в неподходящото време.

— Предполагам, че ще трябва да приема това — каза Чайат с очевидно нежелание. — Направих проверка на маршрута на двама ви от момента на вашето пристигане — включително и спирането ви в ИПА — не открих нищо, всичко е толкова чисто и директно. Просто…

Лора го изчака да продължи, но той остави изречението си висящо. Нещо за промяната на името на Рик…?

— Какво? — попита тя.

— Просто по ръцете на четиримата терористи има странни белези.

Рик стисна бедрото й. Лора поддържаше завидно спокойствие. А думите й бяха толкова небрежни…

— О? В какъв смисъл странни?

— Нищо. Забравете.

— Разпалихте любопитството ми — каза тя. Сега започна да импровизира. — Някои тийнейджъри в САЩ правят разрези в кожата на ръцете си. В началото всичко започна с няколко деца с нарушена психика, но след известно време стана масова практика. Те редят разрезите като нашивка. За това ли става дума?

Той поклати глава.

— Не, това тук изглежда като поредица от римски цифри. — Той измъкна от джоба си лист хартия и го избута по масата. — Виждали ли сте нещо подобно?

Ръката на Рик се затвори като менгеме около бедрото й, когато тя се втренчи в написаното.

DXXXVI

— Не — успя да изрече. — Не мога да кажа, че ми е познато.

— Върху ръцете и на четиримата — каза Рик, като отпусна сцеплението си.

Чайат кимна.

— И на четиримата.

— Почакайте — каза Рик. — Доколкото си спомням римските цифри, това означава 536. Не беше ли Мохамед роден през шести век? Може ли да е рождената му година?

— Приетата година на раждането му е 570-а.

Рик се облегна назад.

— Е, това убива тази теория.

Лора искаше да ръкопляска. Брилянтно отклонение.

— Дори и да е рождената година на Мохамед — добави тя, качвайки се на борда, — защо ислямски терористи ще я изписват с римски цифри? Искам да кажа, враговете на кръстоносците ще използват ли римски цифри? Откъде дори ще знаят какво означават?

Чайат сви рамене.

— Този въпрос си задавам и аз. Това е нелепо и объркващо. Но не засяга нито един от вас. — Той прибра листчето си и подаде на Лора паспорта й. — Свободна сте, доктор Фанинг.

Тя го сграбчи и го притисна до гърдите си. Безценното ми! Сега знаеше как се е чувствал Амгъл. Но забеляза със загриженост, че Чайат държи паспорта на Рик. Тя стана и зачака.

— Може да си вървите, доктор Фанинг — повтори той.

— Ами господин Хейдън?

— Има някои неща, които трябва да обсъдя с господин Хейдън.

— Защо?

Арабската връзка…?

Той я погледна.

— Може да изчакате във фоайето.

Те сблъскаха погледите си за няколко удара на сърцето. Той нямаше да отстъпи, а спорът щеше само да забави заминаването им — ако наистина им беше позволено да напуснат страната. Освен това той държеше всички карти.

Тя се отдръпна и тръгна към вратата.

— Не се бавете — каза наперено, макар и да не се чувстваше така. — Искам да се качим на самолета възможно най-скоро.

Тя затвори вратата зад себе си, закрачи по краткия коридор и влезе в малко помещение, в което мъж в зелена униформа седеше зад бюро. Без да казва нищо, тя седна и зачака. Шокът от новината, че нападателите им носеха татуировката DXXXVI на ръцете си, се надпреварваше с образа на Рик, излизащ с белезници от онази стая. Светът й сякаш се бе обърнал с главата надолу.

Какво щеше да прави, ако арестуваха Рик? Щеше да позвъни в американското посолство? По дяволите, дори не знаеше в кой град се намира. Тел Авив? Йерусалим?

Реши да се тревожи за това, ако и когато му дойде времето.

С ъгъла на окото си погледна към граничния полицай. Дали и той има на ръката си маркирани цифрите DXXXVI?