Франсис Пол Уилсън
Панацея (29)

4.

Пет милиона ли каза? — Отне й известно време, за да преодолее шока.

— Не говориш сериозно! — каза Лора накрая.

— Напълно сериозен съм. Не е ли така, господин Хейдън?

— Повярвай му — каза Хейдън с мек тон. — Той не се шегува.

— Но пет милиона?

— Това е нещо незначително за него.

Тя погледна Щелман.

— Не мога да направя това.

— Защо не?

— Защото, дори и… това да е нещо незначително за вас, не мога да бъда замесена в измама.

— Какво искате да кажете с това? — засегна се той. — Предложението е съвсем реално.

— Не говоря за предложението, а за търсенето. Търсенето ще бъде измама. Няма никаква надежда за успех. Не мога да бъда страна в това.

Той се усмихна.

— Харесвате ми, доктор Фанинг. Възхищавам се на вашата почтеност, наистина.

— Ами това е добре. Също толкова успешно може да се възхищавате и на гърба ми, докато излизам. Ще трябва да си намерите някого другиго.

Той поклати глава.

— Няма друг с вашата уникална квалификация.

Това събуди любопитството й.

— Като например?

— Имате медицинска степен…

— Много хора наоколо имат такава.

— … плюс опит в екзотичната ботаника.

Той като че ли знаеше ужасно много неща за нея.

— И?

— И панацеята е базирана именно на такива растения.

— Знаете ли кои?

Щелман кимна към Хейдън.

— Господин Хейдън, ще бъдете ли така добър?

— Разбира се. — Хейдън грабна една малка керамична саксия от перваза и я подаде на Лора. — Ето. — Когато тя се поколеба, добави: — Не хапе. Не е като Трифида или нещо подобно.

Щелман каза:

— Вашите двама мъртви цветари култивираха точно това растение преди преждевременната си смърт.

Саксията съдържаше едно-единствено стръкче зеленина, покрито с по пет фини листенца около пъпка.

Лора никога не беше виждала този вид преди, но рискува с предположение.

— Семейство Чемширови?

— Изглежда така, но е генетично доста по-различно. Никой не знае къде принадлежи.

— Добре, ако вашата панацея е направена от това, просто разсадете още и си пригответе отварата.

— За съжаление, не е толкова просто. В имението си в окръг Дъчис имам цял акър от това растение. Назначих изследователски екип, който работеше върху него в продължение на години без никаква полза. Нищо не става. Липсва някаква съставка.

Това, което липсва, помисли си Лора, докато поставяше саксията с растението на седалката до себе си, са мозъчни клетки в главата ти.

— В такъв случай не виждам какво повече очаквате от мен.

— Хаим Броуди е бил много болен човек, преди да напусне Ню Йорк. Видях медицинския му картон от безплатната клиника, в която се е лекувал от ХИВ. Знам точно колко зле е бил. Не му е оставало много време. И все пак година по-късно се появява напълно здрав, със семена от същото растение, което току-що разгледахте. Разсажда ги и някак използва реколтата си, за да създаде панацея, доза, от която бива дадено на Томас Кохран.

Фантастично, помисли си тя. Наистина фантастично.

— Добре, дори и да повярвам, че тази панацея съществува — а аз не вярвам — какво очаквате да направя?

— За пет милиона долара очаквам да последвате стъпките на Хаим Броуди и да научите какво се е случило. Бил е неизлечимо болен от СПИН, лимфома, саркома, а имунната му система е била толкова слаба, че е нямал шанс да оцелее дори при обикновена настинка. И все пак се оказва излекуван. Аз също съм изключително болен. Аз също искам да бъда излекуван. Както казах, вие сте идеално квалифицирана за тази работа.

— Имате си господин Хейдън. Защо не може той да…?

— Господин Хейдън е изключително опитен в сигурността и защитата, но той няма медицинска степен и не може да различи лале от нарцис. Работили сте като етноботаник в района на Мексико, където Хаим Броуди е получил своето лечение. Можете да спечелите доверието на местните жители там, защото майка ви и нейните предци са говорили техния език.

Тя говореше един от многото диалекти на маите — юкатек по-специално. Но…

— Откога ровите в миналото ми?

— Откакто бяхте повикана на местопрестъплението на смъртта на господин Ханрахан и…

— Ханрахан?

— Обгорелият труп. Корнелиус Алоисий Ханрахан.

Името от лизинговия договор за къщата. Ако това е вярно, значи вече имат име на първия мъртъв плантатор. Но…

— И научихте всичко за мен от сряда сутринта?

— Знаех деветдесет процента от това до сряда по обяд. — Той се наведе напред. — Вие и тази задача си подхождате напълно.

— Аз също бих казал това — каза Хейдън, наблюдавайки я. — Даже нещо по-добро: това е Божествено творение.

В какво се е забъркал?

— Доктор Фанинг — привлече вниманието й Щелман, — аз не само ви моля, умолявам ви. Вие сте последната ми надежда. Ще умра без този лек.

Сърцето й се късаше заради това, но…

— Мразя да попарвам илюзии, но няма такова нещо като панацея.

— Кажете го на Хаим Броуди и на Томас Кохран!

Е, това беше така… От Юкатан беше дошло нещо. Но какво? Тя си спомни д-р Склер, поставил ръка върху опакованото тяло на Томи: Нещо необикновено се е случило тук…

— Трябва да мисля за дъщеря си. Не мога да рискувам да отида в джунглата.

— Животът е риск — както се убедихте снощи, слизайки от колата си.

— Аз вече взех своя дял рискове…

Хейдън изсумтя.

— Нима? Като например?

Той наистина я изнервяше…

— Например скачане с парашут?

Той сви рамене.

— Това е минимален риск. Скачал съм стотици пъти.

Наистина ли искаше да започват тази игра? Тя не бе играч.

— Какво ще кажеш за бургерите в „Белият замък“?

Той се втренчи в нея, след което устните му се разтегнаха в усмивка и от тях се чу подсвирване.

— Добре. „Белият замък“… това наистина е ужасно. С това не мога да се меря.

Опитваше се да я обезоръжи? И почти успя.

— Може ли да се върнем на въпроса? — прекъсна ги Щелман.

— Въпросът е приключен. Аз съм майка…

— На дъщеря, която няма да се нуждае от трансплантация на стволови клетки, ако панацеята е на разположение.

Лора се приведе напред.

— Тя е излекувана. Оздравя благодарение на истинската медицина. Но все още е малко момиченце, малък човек, който се нуждае от мен.

— Да, малък човек, който разполага с грижовен баща, медицинска сестра и учител. Давам ви милиони само за да отидете и да погледнете. Гарантирам ви пет дори и в случай на провал. Помислете какво означава това за бъдещето на дъщеря ви. Няма да ви се налага повече да се занимавате с изискванията на началника ви в Катедрата по патология.

Боже, имаше ли нещо, което този човек да не знае за нея?

Той натисна още повече.

— Не го правете за мен. Направете го за своята дъщеря, направете го за себе си, направете го за човечеството, но го направете. И ако успеете… Представете си само, ако успеете. Името ви ще бъде редом до това на Кюри, Флеминг и Солк.

Перспективата за слава не я поблазни, защото, що се отнасяше до намирането на панацея, успехът не беше на нейна страна. Но може би щеше да успее да се върне с нещо друго — ако не съществено за Клейтън Щелман, то поне за някого другиго.

И петте милиона… след разплащането на данъците тя можеше да вложи остатъка в спестовна сметка. Дори и със съвсем консервативно управление пет процента годишна лихва би могла да гарантира на Мариса доход за цял живот. Може би щеше да има нужда. Доста голям процент от оцелелите от рак в детска възраст са изправени пред физически и емоционални изпитания на по-късен етап в живота си.

Изкушаващо… мнооого изкушаващо.

Но тя имаше усещането, че нещо все пак липсва. И тогава осъзна, че всъщност липсват много неща.

— Момент! Вие ли подпалихте тази къща и ремаркето на Броуди?

Той поклати глава бавно.

— Категорично не.

— Тогава има и друг замесен. И двете места бяха изгорени, а мъжете в тях — убити по начин, който все още не мога да установя.

Щелман разпери ръце.

— Бих дал всичко, за да мога да поговоря и с двамата.

— Не намирам никаква логика в това. Нека предположим, че Хаим Броуди се е върнал от Мексико с панацея. Защо не го е обявил пред света? Той щеше да бъде…

— Обявен за Бог?

— Да! За Бог. Би могъл да се прочуе. Въпреки това той дава дозата на Томи Кохран и моли майка му да не споменава името му. Какво печели?

— Единствената причина, за която се сещам, е, че може би култът, пред който се прекланя Броуди, иска нещата да се случват по този начин. По един лек в даден момент.

— Култ или не, не можеш да задържиш нещо като панацея в тайна. Поне не за дълго. Какво гласи поговорката? Трима могат да пазят тайна, ако двама са мъртви. Говорите за нещо наистина огромно, което е пазено в тайна от хилядолетия.

— Не чак толкова, но поне от около петстотин години. Някъде от Средновековието.

— Това не променя смисъла на казаното от мен.

— Ами думата „панацея“ идва от Древна Гърция и концепцията за нея плава наоколо постоянно. Една малка общност от истински вярващи може да задържи нещо като панацея в тайна, ако е дала обет за мълчание и действа дискретно.

— Даваш на сериозно болен човек нещо за пиене и на следващия ден той е излекуван. Кой ще си мълчи за това?!

— Този, който не знае, че е получил панацея. Ако го е приел чрез храната или напитката си, той ще е наясно само с това, че е излекуван. Ще го припише на своя лекар, на своя Бог или просто на обрат в съдбата си.

— Броуди не е бил съвсем дискретен.

— Смятам, че той е нарушил протокола, защото не е успял да намери начин да даде дозата на детето по друг начин, а наистина е искал да го направи.

Лора допусна тази теория, спомняйки си колко отдадена в грижите си бе неговата майка и как не го оставяше само и за миг. Вероятно тя самата е такава, призна пред себе си.

— Казахте „култ“ — какъв култ?

Той сви рамене.

— Ако имат име, то аз не го знам. Със сигурност са езичници, много ниско ниво, напълно извън мрежата и под радара. Знам, че са древно общество, останки от желязната епоха. Може да са издънка на галските друиди, които по някакъв начин са успели да оцелеят по време на римското потисничество, но това не ни е в помощ, тъй като не знаем нищо за друидите като цяло.

— Друидите не са ли „хората на дъба“, противопоставящи се на християнството?

Той махна пренебрежително с ръка.

— Всичко това са измислици. Те не са оставили никакви писмени доказателства, така че всичко, което се знае за тях, е измислица, скалъпена от разказвачи на приказки, векове след като са били изтрити от лицето на Земята.

Лора поклати глава невярващо.

— Значи наистина смятате, че тази панацея е под контрола на един безименен езически култ, останал от времето на желязната епоха?

— Нещо повече — знам това. Раздават я от времето на „тъмните векове“. Открих, че за удобство ги наричат Лечители.

— Тогава кой изгаря растенията и домовете им?

— Друго сектантско общество.

Лора не се сдържа да не извърти очи.

— Друго сектантско общество?

Започваше да звучи все по-нелепо.

— Общо взето. Тези хора по-скоро се позовават на християнството, но не съм съвсем сигурен.

— Имат ли си име?

— Може би, но аз съм ги нарекъл по свой начин: 536.

Петстотин тридесет и шест… защо това й звучеше познато? Тогава си спомни.

— Броуди! Номерът беше изписан на дланта му!

Щелман се усмихна и кимна:

— Точно така. Знаел е, че са го открили. Мисля, че така е изпратил послание на своите братя, Лечителите.

— Петстотин тридесет и шест — повтори тя. — Какво означава?

— Това е важно число за враговете на Лечителите — достатъчно важно, за да го татуират върху ръцете си.

Лора се вцепени.

— Нападателят ми от снощи… Имаше нещо от вътрешната страна на предмишницата му.

— Римски числа?

— Да! D следвано от три хикса, мисля.

— D-X-X-X-V-I, предполагам?

— Да! Мисля, че беше точно това. Но не се сещам какво означаваше D.

— Според римските цифри това е петстотин.

— Значи… — отне й само секунда, за да свърже нещата. Реалността я потресе. — Петстотин тридесет и шест. Бил е един от тях.

— Какво мислиш, че е целял? — попита Хейдън.

— Взе телефона ми. — Тя придърпа дръжката на чантата си. — Остави портфейла ми, но взе телефона.

— Какво има на него?

— Нищо специално. Не съм обсебена от телефона си, както повечето хора. Имам номера, няколко приложения, няколко снимки…

— На какво? — попита Щелман. — На Ханрахан и Броди?

— Не. Използвах един от фотоапаратите на Катедрата, за да ги снимам.

— Но 536 няма откъде да знае това — каза Хейдън, като погледна Щелман.

— Не, няма откъде…

— Това, което снимах, бяха странните им татуировки с Кадуцей.

— Това на гърба им не е Кадуцей. При него има две змии и крила, символизиращи Меркурий или Хермес. Това, което те имат, е жезълът на гръцкия бог на изцелението Асклепий.

Какво? — прошепнаха устните на Лора беззвучно.

— Това е нещо ново за мен… — разтърси тя главата си.

— Защото в общественото съзнание жезълът на Асклепий е бил заменен от този на Кадуцей, който в митологията няма нищо общо с изцелението. Гръцкият бог на изцелението е имал няколко дъщери, една от които на име Панацея.

Не беше точно в стил „Еврика!“, но все пак научи нещо ново.

— Интересно…

— От практиката да изгарят къщи, растения и тела става ясно, че 536 не обича да оставя след себе си доказателства. Запазеното тяло на Броуди обаче се оказа наистина лош късмет за тях. И тъй като подозирах, че 536 ще пожелае да унищожи всички улики, които събрахте, наех господин Хейдън да ви наблюдава.

— Но всичко е на служебния ми компютър.

— Не бъдете толкова сигурна — каза Хейдън. — Бас държа, че ако го провериш, ще откриеш, че всички доказателства са изтрити.

— Но как?

Щелман отговори:

— Хората от 536 действат на наистина високо технологично ниво — точно на противоположния полюс на Лечителите. Това, с което сте разполагали, не е важно в дългосрочен план. Не е нищо, за което вече да не знам.

— Тогава защо…?

— Боях се, че могат да ви навредят.

Лора преглътна. Не беше съвсем сигурна как да отговори на това.

— Защо биха искали да ми навредят?

— Не го осъзнават, но те са се доказали като безмилостни в преследването си на Лечителите. Ако препречите пътя им, те ще ви смажат.

— Успокояващо. И всичко това, за да контролират панацеята?

Щелман сви рамене.

— Кой не би искал това? Тя е безценна.

— Което поражда въпроса кой ги финансира. Представете си какво би дала една фармацевтична компания, за да може да продава панацея.

Усмивката на Хейдън беше мрачна.

— Това означава ли, че ще се включиш?

— Не, господин Хейдън, не означава — отвърна тя с доста леден глас, повече, отколкото възнамеряваше. Но нещо в него наистина я дразнеше. — Но ако една компания е убедена в съществуването на такова нещо…

— Ще направи всичко, за да поеме контрола върху него.

Лора се втренчи в него:

— Това ли възнамерявате да направите? Да поемете контрола?

— Преди да се разболея, може би щях да искам това. Но времето, прекарано в оковите на неизлечима болест, причинява сериозно разтърсване на приоритетите. Болестта идва и ви завладява дотолкова, че ви се иска да консумирате всичко, което може да ви помогне да оздравеете. Не ви моля да се върнете с тайната за панацея. Просто искам да се върнете с една доза. Една доза — това е всичко, което искам.

Тя отново се изправи.

— Ще трябва да си помисля.

— Какво има да се мисли? — изражението му стана разтревожено. — Няма време за губене.

— Говорим за това, да оставя дъщеря си, за да се скитам из Мезоамерика в търсене на нещо, което според мен не съществува. Това е доста сериозна тема за обмисляне.

— Ще удвоя предложението си!

— Аз… не се опитвам да вдигна цената си, господин Щелман.

— Знам, че е така. Просто се опитвам да ви направя оферта, на която не можете да откажете.

Почти беше успял, но тя не му го каза. Това беше решение, което не можеше да вземе сама. Стивън трябваше да участва, както и Мариса.

Той добави:

— И няма да се „скитате“. Знам за местен Курандеро, който извършва предполагаеми чудодейни изцеления.

Тя направи крачка към вратата.

— Ще се срещнем отново, за да обсъдим това, господин Щелман.

— Кога? Наистина е спешно.

— По-късно днес. — Тя слезе и понечи да дръпне вратата.

— Номерът ми е на тази карта, докторе. Моля, не се бавете.

Когато стъпи на тротоара, тя погледна назад и видя, че Хейдън я следва. Той затвори вратата зад себе си.

— Помисли си, преди да приемеш, докторе.

Предупреждението я изненада.

— Мислех, че работиш за него.

— Така е. Но относно някои неща е твърде повърхностен.

— Подозирах това. Дай ми пример.

— 536. Не знам много за хората зад този номер, но те са на лов за Лечители…

Тя си спомни жлъчния му коментар.

— Подценени ли са?

— Запазвам преценката за себе си. Но нещо се случва. И от практична гледна точка трябва да се замислиш относно хората, които вярват, че това нещо е истинско, и се борят отчаяно, за да го придобият.

— Значи ме предупреждаваш?

— Просто искам да се увериш, че си наясно с всички рискове. Радарът на 536 вече те е засякъл. Ако тръгнеш по следите на панацеята, те могат да решат, че си им конкуренция. Спомни си Ханрахан и Броуди.

Лора усети, че мускулите в задната част на тила й се стягат. Добра обосновка.

— От това, което чух, оставам с впечатлението, че смяташ, че трябва да си наема бодигард, ако тръгна.

Той издаде звук, нещо средно между смях и въздишка.

— Няма нужда да си наемаш. Щелман ти го каза ясно: ако ти тръгнеш, тръгвам и аз.

Да пътешества из джунглата на Месопотамия с този човек?!

— Не мисля така.

— Не решаваш ти. Не решавам и аз. Щелман го прави. А той иска да защитя инвестицията му.

— Сигурна съм, че има много други…

Той поклати глава.

— Аз съм най-добрият.

— О, нима?

— Да!

Този човек определено не страдаше от ниско самочувствие…

— Искаш да кажеш, защото си бивш тюлен и т.н.

— И т.н. Той ще иска да имаш най-високите шансове за успех. В края на краищата, ти си съвършеният кандидат за тази задача.

Нещо в тона му…

— Казваш това, сякаш е нещо лошо.

— Когато си напълно съвършен, може и да е.

— Как така?

— Невъзможно е просто. Като нагласено е.

Не можеше да не му се обиди.

— Не и от мен. Уверявам те, че за първи път тази сутрин чух някой да споменава за съществуването на панацея.

— О, вярвам ти. Но това не означава, че събитията не са като подредени. Странно стечение на обстоятелствата, помниш ли?

— Ти каза това и преди. Искаш да кажеш, че това е заради връзката между мен и Томи Кохран — защото го познавам?

— Точно. Как е възможно това?

— Просто е. Той почина в окръг Съфолк. Разполагаме с един главен медицински патолог и три заместник-шерифи — шанс едно на четири е да стигне до мен. Не е като да е невъзможно. Освен това майка му ме е пожелала.

— Помолила е за същия съдебен експерт, който по случайност е направил аутопсията и на човека, дал на сина й… какво му беше дал? Какви са шансовете за това?

Лора все още не беше впечатлена.

— Няма за какво да се оправдавам. Какво имаш предвид? Кой ще направи това подреждане? Щелман?

— Не. Не той. Но ако проявяваш интерес, може да се поогледаме за това, при положение че решиш да тръгнеш. Ако не, всичко е очевидно. — Той я погледна сериозно. — Изглеждаш ми добър човек. Каквито и да са очакванията ти за онова, което ще вършиш в Мексико, трябва да си наясно, че реалността ще е доста по-лоша. Помисли си доста добре, докторе.

Той й помаха и се качи в микробуса.

Макар да изглеждаше така, сякаш е загрижен за нея, нещо у него я смущаваше. Имаше нещо нередно. Да, не й се понрави да чуе, че реалността ще е по-лоша от очакванията й. Но какво знаеше той за очакванията й? Нещо друго обаче, нещо, което й каза, я притесняваше повече от това.

Твърде перфектно е… Подредено…

Можеше ли да е вярно?

Беше възнамерявала този уикенд да се отдаде на пълен мързел. Сега тя имаше неудържимото желание да отиде в кабинета си.

И се отправи към автомобила си.