Франсис Пол Уилсън
Панацея (92)

1.

00:16 ч.

— Все още не разбирам това с телефоните и съобщенията — каза Стивън.

Беше прекарала остатъка от съботата следобед и голяма част от вечерта в опит да обясни всичко възможно най-добре. Защо просто не я остави на мира?

Полунощ дойде и отмина, а в неделя сутринта те седяха от двете страни на леглото на Мариса, всеки държейки я за ръка. Дейността в отделението беше замряла. Някак Лора убеди твърде неохотния доктор Лернър да отложи вентилатора с още известно време. Не беше лесно. Сърцето й се сви, когато й показаха рентгеновите снимки. Цитомегаловирусната пневмония превземаше дробовете на Мариса скорострелно. Повечето възрастни бяха имунизирани срещу вируса, така че шансът за зараза беше нисък. Но Мариса никога не е била изложена на влиянието му и той бе поразил имунната й система, запушвайки дихателните пътища. Дори и на назален кислород пулсът й имаше стойности едва 89/90 процента. Доктор Лернър й беше казал, че когато — Лора забеляза, че не използва „ако“ — насищането й с кислород падне на 88 процента, ще бъде задължен да я интубира и да започне инхалация с вентилатора.

— Самата аз едва разбирам това — каза тя на Стивън, — но сега не е времето, нито мястото да го обсъждаме.

Той поклати глава, приемайки факта, но очевидно това не му се нравеше. Наистина ли, Стивън? Дъщеря ни си отива пред очите ни, а ти искаш да говорим за телефони?

— Да разбирам, че не си открила това, за което беше изпратена.

— А ти как мислиш?

Не можеше да му каже, че е дозирала дъщеря си със — как го нарече Рик? — сок от червеи. Точно така. Само това й остава.

Сестра дойде и провери пулсовия оксиметър на показалеца на Мариса. Тя го свали, погледна го, намръщи се, после го върна обратно.

— Нещо нередно ли има?

— Просто проверявам.

Това не беше смръщване тип „просто проверявам“. Лора я наблюдаваше как се връща на бюрото си, как се навежда към един от мониторите и отново се мръщи. Трябваше да отиде и да провери.

— Какво става? — попита, когато стигна до бюрото. Надяваше се, че дипломата й все още й носи някаква тежест.

— О, доктор Фанинг. — Името на сестрата според табелката й беше: Дж. Филипс, ЛС. — Аз… Просто се чудя на резултатите на оксиметрията.

— Има ли проблем?

— Нивата й на кислород като че ли се повишават.

Лора се вкопчи в тезгяха, тъй като стаята около нея изведнъж се залюля.

— Какво е нивото?

— Деветдесет и две.

Добре. Не е някакъв драматичен скок. Само два или три пункта от мястото, на което беше, когато пристигна. Лора не би си позволила да влезе в тази пропаст, наречена надежда.

Тя забеляза кламер върху плота на бюрото и го сграбчи, преди да се върне до леглото на Мариса.

— Какво става? — попита Стивън.

Тя се замисли върху отговора си и реши, че ще бъде жестоко да го обнадеждава.

— Държи се. Все още няма нужда от вентилатор.

— Все още — каза той с кисело изражение. — Все още…

И да беше имал някаква надежда в изминалите часове, то тя се беше просмукала измежду пръстите му като спестявания през пръстите на комарджия.

Лора изправи ъгъла на кламера и изчака момента, в който никой не я наблюдава. Взирайки се в очите на Мариса, тя прокара ръба в зоната между палеца и показалеца й. Ръката на детето се отдръпна — все още на четвърто ниво според моторната скала — но очите останаха затворени.

Няма промяна. Да, най-добре да не се надяваме.

 

 

01:07 ч.

За четвърти път в последния близо един час Лора се приближи до стаята на сестрите.

— Някаква промяна?

— А, да — отвърна сестра Филипс с несигурно изражение. — Пулсът й скочи на деветдесет и четири.

Още два процента нагоре. И то само с кислорода, влизащ през носа й. Не беше голям напредък, но все пак… това означаваше, че червените й кръвни телца носят повече кислород към нейните тъкани.

— Това не би трябвало да се случва — измърмори сестрата.

— Доктор Лернър каза…

— Да. Той каза и на мен.

Самата Лора не можеше да повярва. Страхуваше се, че ще избухне в истеричен смях. Защото това беше лудост. И все пак се случваше. Надеждата стана настоятелна, упорита като самия дявол.

— Време ли е? — попита Стивън, когато се върна до леглото.

Тя поклати глава. Трябваше да му каже.

— Насищането с кислород всъщност се подобрява.

Очите му се разшириха.

— Възможно ли е…?

— Не се хващай за сламка, Стивън. Все още не.

Когато се отпусна на стола си от другата страна на леглото, Лора отново извади кламера и го бодна в ръката на Мариса. Тя я отдръпна, простена и примигна.

— О, боже мой! — каза Стивън. — Видя ли това? О, боже мой! Сестра! Сестра!

Мариса току-що се беше изкачила от шест до осем в скалата на комата. Излизаше ли от нея… Наистина ли излиза от нея?

 

 

02:37 ч.

Мариса стана обект на внимание на цялото педиатрично интензивно отделение. Третата смяна беше много по-къса от първата, но всяка дежурна медицинска сестра продължи да се отбива, за да проверява състоянието на малкото момиченце, което се противопоставяше на всички страшни очаквания. „Тя е истински боец, нали така?“, каза старшата медицинска сестра, изучавайки я от подножието на леглото.

— И то какъв! — каза Стивън.

Какво можеше да отговори? Мариса наистина беше боец. Беше се борила с болките и страничните ефекти на всички терапии заради левкемията, без да има и намек за желание да се откаже. Но това беше различно. Цитомегаловирусът завършваше със смърт. Върна я нещо друго.

С целия този наплив около леглото й Лора нямаше възможност да проверява реакциите й с кламера.

— Кажете името й — каза медицинската сестра.

Лора се приведе над нея.

— Мариса? Мама е. Можеш ли да ме чуеш? Мариса?

Тя отвори очи.

Лора сви юмруци. Това я изкачваше с още една точка в скалата.

Сестра Филипс застана до леглото.

— Пулсът е деветдесет и шест. — Тя звучеше така, сякаш беше тичала около сградата. — Позвъних на доктор Лернър. Назначи снимка на гръдния кош. Идва насам.

 

 

03:12 ч.

Лора стоеше зад гърба на д-р Лернър в стаята на медицинските сестри, взирайки се над рамото му в монитора.

— Това е невъзможно — каза той. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— Невъзможното е просто опция — измърмори Лора.

Лернър се обърна към сестра Филипс.

— Сигурна ли сте, че не е станала грешка със снимките?

— Не, вижте — каза Лора, сочейки към тубуса, който се виждаше в малките й гърди. — Централната линия е точно на същото място, както при последната снимка.

Д-р Лернър постави снимката от предишното изследване до настоящата за сравнение. Лора не беше радиолог или пулмолог, но новата снимка определено изглеждаше по-добре.

— Тя има петдесет процента изясняване за по-малко от двадесет и четири часа. Това е невъзможно, нали сте наясно? Дори бактериална пневмония, чувствителна към антибиотик, няма да направи нещо подобно. А това е вирусно. Трябва да има грешка.

— Пулсът се покачи на деветдесет и осем — отбеляза сестра Филипс.

— Съвпада с резултатите. — Лернър поклати глава. — Аз просто… просто… — Той отново поклати глава.

Просто не го разбираш, помисли си Лора. Е, и аз. Но го приемам. Аз…

— Тя говори! — извика Стивън от леглото. — Несвързано, но мамка му, тя говори!

Лора се втурна. Очите на Мариса бяха отворени, вторачени в тавана, докато нареждаше с дрезгав глас: „… майонеза, супа, компютър, суров, табела, училище, петна, светлини, нощ…“.

— „Словесна салата“ — каза Лора.

— Добре — заяви Лернър и пристъпи към нея. — Това означава, че менингитът също отслабва. Това е невероятно. Просто невероятно.

 

 

04:19 ч.

Показателите за насищане с кислород на Мариса бяха преминали 100 процента. Тя изпадна в безсъзнание, а после се събуди и избълва още една „словесна салата“.

Лора установи, че надеждата вече не й е необходима: малкото й момиче се подобряваше с всеки изминал час. Стивън беше заспал на стола си и Лора усети как се плъзва в сладък унес, когато чу смислените думи на Мариса:

— Къде е Наташа? Време е за математика. Вече трябваше да е тук.

Главата й вече беше подпряна на възглавница, но все така неподвижна. Само очите й се движеха. Изглеждаше дезориентирана, но в съзнание.

— Дали „Метс“ ще играе довечера? Не, декември е. Говоря глупости.

После отново затвори очи.

Лора не можеше повече да се противопоставя на случващото се. Иххара… или каквото и да беше това, но действаше. Все още не можеше да възприеме идеята за Майката или враждебните интелекти на Рик, но се налагаше да приеме иххара — тя беше истинска и работеше!

 

 

По изгрев-слънце

— Мамо? Мамо! — Гласът сякаш идваше отдалеч… от другия край на тунела. — Мамо, събуди се!

Лора се принуди да отвори очи… и се озова лице в лице с Мариса. Тя седеше в леглото. Изглеждаше объркана, но напълно будна.

— Мариса? Скъпата ми!

— Какво стана? Как се озовах тук?

— Беше болна.

— Бях?

— Да. Много.

— Но сега съм добре. Можем ли да се приберем вкъщи?

Лора не успя да отговори. Плачеше прекалено силно.