Франсис Пол Уилсън
Панацея (80)

5.

— Къде е приятелят ти?

Лора подскочи от гласа на Леандър. Беше толкова притеснена, че наблюдаваше повърхността на езерото за завръщането на Рик, забравяйки за всичко останало.

Тя посочи към водата.

— Търси гробницата на Аурун.

Гласът на стареца скочи с една октава.

— В езерото?

— Ами, решихме, че това е мястото според думите „междинно от портата на боговете“, така че отиде да провери.

— Но водата е толкова студена. Що за импулсивно поведение? Първо трябваше да говорите с мен.

— Там няма нищо, така ли?

Леандър пристъпи към ръба и погали брадата си, гледайки към водата.

— От колко време е там?

Лора пожела да беше погледнала часовника си, преди той да се гмурне.

— Две минути… може би?

— Е, тогава да се надяваме, че е намерил прохода.

Лора го сграбчи за ръката — тънка и кокалеста дори през тъканта на пуловера му.

— Да е намерил кое?

— Прохода до гробницата на Аурун.

— За какво говорите?

Той се обърна и й даде знак да го последва.

— Ела. И по-добре вземи дрехите му. Ако е жив, ще бъде премръзнал.

— Ако е жив? — промърмори тя. — Какво имате предвид?

Лора вдигна дрехите на Рик и забърза след Леандър към предната част на абатството.

— Чакайте… Почакайте ме! Какво искате да кажете с това?!

— Водата е леденостудена, а проходът е тесен. Той твоят любим ли е?

— Не. В никакъв случай. Просто ми помага в търсенето.

— Грижа те е за него. — Това не беше въпрос.

Лора се замисли. Предположи, че я е грижа за него. Иначе защо щеше да изпитва тази тревога в гърдите си? В началото беше сдържан и досаден, но впоследствие той се оказа надежден и добър въпреки странното възприемане за света.

— Това е чисто професионална връзка, но той се превърна в мой… приятел.

— Добър плувец ли е?

— Не знам. — Тя не можеше да устои. — Казва, че плува като тюлен.

— „Като тюлен“, странен избор на определение. Повечето хора биха казали „като риба“.

— Не. Той е като тюлен. — Молеше се да й бе казал истината за това.

Тя последва Леандър през входната врата на абатството. Точно под прага той спря и вдигна една доста модерна маслена лампа.

— Подготвен сте — отбеляза тя.

— Много пъти съм изследвал това място.

Той опря малка запалка до лампата и светлината избухна. Тогава Лора се замисли над ситуацията си — намираше се насред тъмно изоставено абатство в средата на езеро, беше сама със странен старец, който просто чакаше на брега, когато пристигна тук. В някой фантастичен филм той щеше да се окаже не кой да е, а самият Аурун, възкресен от богинята Панацея. В някой трилър щеше да бъде лидер на 536 и да я нападне, хвърляйки я в тъмница…

Тя огледа костеливите крайници на Леандър и неговия прегърбен гръбнак и осъзна, че може да се справи с него. А и това не беше филм.

И все пак по-добре да внимава и да не го оставя да се озове зад нея.

После я осени друга мисъл.

— Мога ли да видя гърба ти?

— Смятам, че в момента точно него гледаш.

— Не, имах предвид кожата на гърба ти.

Той я погледна.

— Мислиш ли, че нося татуировка на Лечител?

— Точно в момента не съм сигурна какво мисля.

— Татуировката… По нея ли намерихте абатството?

— Търсихме Раната. Може ли да видя?

Той се обърна.

— Щом искаш.

Лора вдигна края на пуловера му, за да разкрие чиста кожа, толкова гладка и бяла, колкото на бебе.

— Доволна ли си? — попита Леандър.

— Доволна съм, що се отнася до това, че не си Лечител. Може ли да си вдигнеш ръкавите?

Той се подчини: без татуировки.

Но от кои е, ако изобщо принадлежи към нещо? Действаше като екскурзовод. Изглеждаше като местен жител, чудак, обичащ да ловува и да разказва истории за частната забележителност на района, и може би това беше всичко… Само че Рик беше усетил нещо „нередно“ в него и Лора също чувстваше, че може би имаше нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Което означаваше, че започваше да мисли като Рик, а това май не бе особено хубаво нещо.

Което я накара просто да остави Леандър да я преведе по централния коридор на абатството с неговите отворени врати и такива, които отдавна бяха изчезнали, водещи към малки помещения — малки кабинки в действителност. Всяка от тях имаше единично прозорче, гледащо към десния или левия край на сградата. Дневната светлина от тези кабинки осветяваше коридора, но той все пак си оставаше мрачен.

— Тук — каза Леандър, спирайки пред единствената затворена врата. — Силна ли си?

— Предполагам… относително.

Тренираше в местната фитнес зала, когато успяваше да стигне дотам. Нямаше отчетливи мускули, но онова, което имаше, беше добре тренирано.

— Добре — каза той. — Защото аз не съм.

Вратата водеше към тясно каменно стълбище. Той държеше лампата високо с едната си ръка и се придържаше към стената с другата. Парапети липсваха.

— Къде отиваме?

— Долу. Да намерим приятеля ти.

Стъпалата завършваха в малко помещение с каменни стени.

— Това е било техният килер — каза той. — Охлажда се целогодишно.

— Но…

— Виждаш ли този килнат камък? — каза той, като пристъпи към ъгъла. — Трябва да го повдигнем.

Квадратният камък беше с дебелина от около шейсет сантиметра и лежеше под лек ъгъл. Единият ръб се намираше на близо сантиметър над линията на пода. Леандър остави лампата до него и коленичи.

— Помогни ми. Не мога да го направя сам.

— Къде е моят приятел?

— Ако всичко е наред, той ще чака долу, под избата.

Това беше достатъчно за Лора. Тя пусна дрехите на Рик, коленичи до Леандър и подпъхна пръстите си под ръба. Заедно те дръпнаха нагоре. Камъкът се раздвижи, остъргвайки се в този под себе си. За съжаление, беше тежък и Лора се уплаши, че губи опората си, когато камъкът изведнъж започна да се издига сам.

— Надявам се, че сте тези, за които си мисля — каза познат глас отдолу.

Гърлото на Лора се стегна. О, я стига! Нормално бе да се притеснява.

— Рик! Ти си добре!

Той помогна да поместят камъка през останалата част от пътя му встрани, после вдигна глава в светлината.

— Надявам се също така, че сте донесли дрехите ми.

— Донесох ги. — Тя ги пусна през отвора. — Какво има там?

— Нямах време да огледам. — Той погледна към Леандър. — Можеше да включиш тази дупка в пода в разказа си.

— Не ми дадохте шанс. И освен това не ми казахте, че търсите Аурун.

— Да, ами… нека облека нещо сухо и ще ви помогна да слезете, госпожо Фанинг. Можем да използваме фенера. — По-малко от минута по-късно той се върна. — Така е по-добре. Кой иска да бъде пръв?

— Ще ви помогна — каза Лора на Леандър.

Той поклати глава.

— Бил съм там достатъчно пъти като млад. Не мисля…

— Ъъъ, не… — каза Рик. — Няма да ви оставя там горе с този камък. Без да се обиждате на недоверието ми, но…

Лора можеше да каже, че камъкът е твърде тежък за стареца, но пък и той би могъл само да се преструва на слаб. Старецът въздъхна.

— Много добре. Не е останало много доверие в този свят, нали така?

Лора му помогна да се плъзне през отвора.

— Лек сте като перце — чу след малко Рик отдолу.

Добре, може би той беше толкова слаб, колкото изглеждаше.

Лора подаде лампата, после провря краката си през дупката и започна да се спуска. Ръцете на Рик се вкопчиха в бедрата й и я придърпаха надолу. Това й хареса. Прекалено дълго време си без мъж, Лора!

— Тук е — каза Леандър, след като всички бяха на позиция.

Той вдигна лампата и ги поведе по очукания, неравен скалист бряг. Светлината не успяваше да пробие мрака.

— От това, което ни разказахте — каза Рик, — не е останало много.

— Плътта му е била изгорена, а скелетът му — разчленен, но всички части са били налице. Приятелите и семейството му са ги събрали и погребали.

— Как са стигнали тук?

— Дело на Пашал. Намерил е тази кухина в камъка на възвишението и решил да изиграе номер на монасите. Когато строителството на абатството завършило, те ексхумирали останките на Аурун и ги промъкнали през този проход, който използвахте и вие. И именно затова е и странната последователност в стихотворението: „мъченик“ преди „пленник“. — Той вдигна лампата нагоре. — Пристигнахме.

Лора пристъпи напред и погледна към скелета. Беше положен на издигната каменна плоча. Тя не очакваше никаква плът и не намери такава. Всъщност не намери нищо освен кости. Очевидно останките на бедния човек бяха положени по анатомичен ред… с изключение на единия от краката му.

— Къде е дясната му бедрена кост?

— Бедрена кост? — Леандър отстъпи от главата към далечната страна на тялото. — Преместена е тук.

Лора го последва, но спря зашеметена. Бедрената кост стоеше изправена в ниша в скалата. Изглеждаше точно като жезъл…

— Татуировката! — и после си спомни какво беше обвито около този жезъл в същата тази татуировка — именно бедрена кост. — Има ли… има ли змии тук?

Мразеше змии, но и не би скочила — както повечето момичета — в ръцете на Рик.

— Змии? — попита Леандър. — Не. Защо да има? Тук няма светлина. Няма храна.

— Тогава защо в татуировките на Лечителите има змия?

— Казахте ми, че сте използвали татуировката, за да намерите това място. Не сте ли попитали защо?

— Щеше да бъде хубаво да го направим — каза Рик, — но тези, с които сме се срещали, изключвам последния, не биха могли да ни кажат нищо повече от това, което ще ни каже и вашият приятел Аурун тук.

Лора си спомни, че зададе този въпрос на Иш’Чел, но тя нямаше представа.

Леандър изглеждаше озадачен.

— Какво? Аз не… О, разбирам. Това е много лошо. Работа на Братството, предполагам?

— Предполагате правилно.

Лора все още не можеше да събере всички части на татуировката в едно последователно цяло.

— Добре, схващам, че костта е жезълът им — символът на тяхното мъченичество. Очевидно е какво символизира звездата. Но змията?

Рик каза:

— Щелман не спомена ли, че змиите вървят с Аспарагус — или каквото беше там името му, бога на изцелението, и всичко онова?

— Асклепий — да. Но това е от друга култура. Може да е Асклепий, но ми се струва някак сглобено.

— Може би е символ на нещо друго — каза Леандър.

— Е, какво друго ни остана? — изръмжа Рик. — Имаме татуировки и имаме стихотворение. Нещо липсва. Нуждаем се от още едно парче или засядаме тук. Бас ловя, че в тази дупка няма да намерим доза панацея.

— Това ли е, което търсите? — попита Леандър. — Панацея?

— Само една доза.

— Вярвате ли в такова нещо?

Отговорът на Рик избледня, когато Лора напрегна мозъка си. Още едно парче, Рик беше прав… Едно последно парче и пъзелът щеше да бъде пълен. Усещаше го, толкова бе близо…

— Аз съм такъв идиот! — Тя докосна кръста си. — Коланът, коланът на Хаим! — след като го издърпа от гайките, го задържа под светлината на лампата. — Означава ли това нещо за вас? Каквото и да било?

Старецът се наведе напред и се взря в поредицата от символи. Накрая поклати глава.

— Нищо, което виждам тук, няма смисъл.

Рик го взе от нея.

— Може ли да е Скитала?

— Италия?

— Не, Скитала. — Той спелува думата за нея. — Сещаш се, като в онази наука за кодиране, а Скиталата е ключът към разкодирането и закодирането на шифъра. И преди да кажеш нещо, да, взимал съм уроци. Древните гърци са използвали този метод. Увиваш парче плат около цилиндър и пишеш съобщението по дължината на цилиндъра. Когато развиеш плата от цилиндъра, текстът става безсмислен.

Лора се развълнува.

— Какъвто е и тук.

— За да се разкодира, трябва да навиеш плата обратно около цилиндъра. Но ако не използваш същия размер, посланието ще си остане все така безсмислено. — Той погледна към нея. — И мисля, че знам точно кой цилиндър трябва да използваме.

Лора проследи погледа му… до бедрената кост. Разбира се. Имаше смисъл. Ето защо змията беше навита около нея. Както бе казал Леандър, може би това е символ на нещо друго. И после си спомни последната строфа на стихотворението:

— „И неговият пазител ще го отведе към нов живот.“ Виж го как стои, сякаш е нащрек. Това трябва да е смисълът на последния ред.

Рик погледна Леандър и посочи към костта.

— Имате ли нещо против?

Леандър сви рамене.

— Не е мое. Обаче принадлежи на местната история, така че, моля, бъдете внимателни.

Рик приклекна до костта, отстрани я от нишата и започна да обгръща колана на Хаим около нея.

— Погледнете начина, по който се подреждат. Носиш ли любимия си бележник, док? Ще трябва да запишем това.

Лора извади бележника и химикал от чантата, преметната през рамо, и коленичи до него. Леандър пристъпи и вдигна лампата над тях.

— Това L изглежда като начало. Препиши този ред.

Тогава Лора записа първите три букви…

Рик обърна костта и Лора преписа буквите, които се показаха. След това третия ред, съдържащ само една буква, а после четвъртия, петия и шестия.

— Добре — каза Рик. — Какво имаме?

— Римски цифри.

— Чудесно. L-I-X е…

— Петдесет и девет. — Лора записа дешифрираните римски цифри в бележника си и показа резултата на Рик. — Това е, което се казва. Запазих линиите над числата, макар да не знам какво означават.

— Това е един наистина много стар начин за указване на десетична запетая — каза Леандър.

— Наистина ли? — Лора бързо преработи написаното. — Проклета да съм.

59.03

А

2.44

О

Рик се засмя.

— Това са координати. Но се нуждаят от изток, запад, север и юг, за да имат смисъл.

— Ако случаят е такъв и ако си спомням добре латински, „a“ отговаря на „aquilo“, което означава север, а „o“ е съкратено от „occasus“ — запад.

— Два градуса и половина на запад — каза Рик и примижа. — Това е някъде в Англия.

Тя отново записа: 59,03 N; 2,44 W. Заля я вълна от възторг.

— Не знаехме накъде да продължим. Сега вече знаем. Следваща спирка: Англия.

Рик вдигна ръка.

— Чакай малко… Почакай. Това не идва от времето на Аурун.

— Какво имаш предвид?

— Друго нещо, което изучавахме, бяха картите. Искам да кажа, че към всяка карта изучавахме и история. Тези координати са географска ширина и дължина. Едно от нещата, които научихме, беше, че макар географската ширина да е била изчислена по времето преди Христа, никой не е засичал дали тя съвпада с настоящата. Тези координати са съвременни — имам предвид относително казано.

— Така че това трябва да са съвременните координати на… кое?

Рик затвори очи.

— Добре… Два градуса и половина не са достатъчно на запад, за да бъде Ирландия, така че трябва да е Великобритания. Шестдесет градуса на север е доста нагоре. Значи, бас ловя, че говорим за Шотландия.

— О, не. И ти ли мислиш като мен?

Той отвори очи.

— Не Лох Нес. Моля, нека не бъде Лох Нес. Би било прекалено банално. Би било направо една голяма шега.

— Е, не е ли съвместимо с мнението ти за всичко това — че всичко е една космическа шега?

— Панацеята е шега. Но тези координати са поставени от човешки същества, от хората, които търсим.

Лора я осени ужасна мисъл.

— Ами ако всичко това е заблуда?

— Тогава сме прее… прецакани. И сме глупаци.

Зад тях Леандър се обади:

— Сигурен съм, че това е интересен разговор, но студът тук кара пикочния ми мехур да алармира. И тъй като не искам да обиждам обитаващия, облекчавайки се в гроба му, бих искал да ми помогнете да стигна повърхността.

— Разбира се — каза Лора. Тя погледна Рик. — Мисля, че имаме всичко, за да излезем от това място. Съгласен?

Той кимна и започна да развива колана от бедрената кост.

— Работата ни тук приключи, простете за клишето.

Докато той поставяше костта обратно в нишата, тя нави колана около кръста си. После тръгнаха обратно към дупката в покрива на подземието. Десет минути по-късно двамата стояха под обедното слънце, наблюдавайки Леандър, намиращ се в далечната страна на абатството.

— О, човече — каза Рик, като разпери ръце, за да хване лъчите. Косата му все още беше мокра от плуването. — Това чувство е страхотно!

— Шотландия… — каза Лора. — Леандър каза, че поклонниците на Майката идват от север и се смесват с вестготите. Шотландия отговаря на тази информация.

Тя погледна часовника си. Все още нямаше един. Мариса и Стивън най-вероятно спяха. Но дори и да беше по-късно, знаеше, че шансът да намери обхват тук е съвсем малък.

— О, я виж ти — каза Рик, сочейки нагоре.

Лора се вгледа, но не видя нищо.

— Какво?

— Следвай хоризонта точно до върховете на дърветата. Имаме си компания.

И тогава тя го видя — тъмно тяло със странна форма, плъзгащо се във въздуха.

— Какво е?

— Дрон. И мога да се обзаложа, че е снабден с камера, позиционирана върху нас.

— 536?

— Щелман каза, че имат високотехнологични устройства. Но това… — Той поклати глава. — Трябва да имат здрави връзки, за да направят това.

— Какво имаш предвид?

— Помисли. Като включим и САЩ, през последната седмица бяхме в четири държави на три континента, също както и те. Човек би решил, че са наели някого от старите ми другари да ни следи.

— Аге…?

Ръката му се вдигна.

— Шшшшт. Ехото се носи, забрави ли? Но да, това имам предвид.

— Това е утешително. Аз…

— Няма нищо по-хубаво от това, да се облекчиш на стената на това абатство — каза Леандър, когато се върна.

— Нямате много почит към монасите, а? — каза Лора.

Той сви рамене.

— Изчезнали са оттук много преди да се родя. Нямам почит към натрапниците като цяло. Идват тук, убиват местните и си създават дом, сякаш имат право на това.

— Не е ли така с цялата история по света?

— Така е. И с радост ще се облекчавам по въпросните сгради, ако ми се удаде възможност.

Рик се засмя.

— Добър сте.

Старецът сложи ръце на бедрата си.

— Предполагам, че сега ще си тръгнете. Благодаря ви за компанията. Не се радвам често на такава.

— Ние благодарим за информацията — каза Лора.

Тя изпита лек дискомфорт, че се бе усъмнила в него. Той беше просто един безобиден, самотен старец.

— Безопасно пътуване — каза той, — където и да е следващата ви спирка.

Да, помисли си Лора. Където и да е. Нямаше търпение да стигнат до картата си, за да видят накъде трябва да се насочат.