Франсис Пол Уилсън
Панацея (69)

9.

— Какво се предполага, че трябва да направя с това? — попита д-р Дювал, втренчен в снимката на татуировката на Хаим.

Професорът вонеше на цигари и вино. Около шестдесетте, мършав и твърде мърляв на вид, той изобщо не беше това, което Лора очакваше. Кабинетът му се намираше в северното крило на Агенцията за космически наблюдения, стара каменна сграда с внушителен купол като на обсерватория, стърчащ нагоре в центъра й. Претрупано със звездни карти и снимки на „Хъбъл“, прикрепени към стените, помещението приличаше по-скоро на студентски проект, изваден директно от „Сценография 101“. Но поне професорът владееше английски, така че нямаше да й се наложи да превежда на Рик.

— Ще му придадете смисъл, надявам се — каза Рик.

Тя можеше да каже, че професорът определено няма да влезе в списъка му с любими хора.

— Снимката върви с това — каза Лора и разгъна английската версия на стихотворението на Иш’Чел, поставяйки я пред него.

Между дома на падналите богове

и гробницата на падналата звезда,

която уби лятото,

Аурун пада удавен.

Той заспива

мъченически пленен

и все пак подиграващ се с потисниците си.

Той потъва в Раната

междинно от портата на боговете.

Там, където петима бдят

и неговият пазител ще го отведе към нов живот.

Устните му се размърдаха, докато четеше. Накрая той вдигна поглед.

— Шегувате се, нали? Това трябва да ме накара да говоря за извънземни?

— Извънземни ли? — попита Лора. — Не, това…

— „Паднали богове“… какво друго да са, ако не извънземни? Това е измислица?

— Не се подигравайте — каза Рик и в интонацията му се долови гняв. — Тази татуировка… намира се на гърба на мъртвец, убит заради нея. Вярвам, че господин Щелман ви е платил, за да ни помогнете?

Дювал сви устни.

— Oui, но…

— Това не е измислица. Повярвайте ни.

— Тази „гробница на падналата звезда“, която се споменава — каза Лора, опитвайки се да върне добрия тон. — На мен ми звучи като кратер. Какво ще кажете?

Той кимна.

— Много е възможно. Особено след наличието на тази падаща звезда в татуировката. Това може да е метеорит или комета.

— Раната, за която пише по-надолу… не може ли кратер от метеоритен удар да се разглежда като рана в Земята?

В Майката?

— Разбира се, човек може да го погледне и по този начин.

— Колко голям би бил един такъв кратер?

Дювал направи типичното за галите свиване на рамене.

— Древният кратер на Вредефорт в Южна Африка беше триста километра преди ерозията. А кратерът на Чиксулуб е…

— Разбира се! — каза Лора, кимвайки с глава, и погледна към Рик. — Ние бяхме там. Намира се на северния бряг на Юкатан.

— Точно така — каза Дювал. — Сто и осемдесет километра в диаметър.

— Чувал съм за него — каза Рик. — Но не и с това име. Това е „убиецът на динозаврите“, нали?

— Правилно. Смята се, че е бил астероид.

— Какво ще кажете за Франция? — попита Лора. — Тук има ли някакви кратери?

— Не и разпознаваеми. Рошшуар, но това се е случило преди двеста милиона години и можем само да прогнозираме размера му. Вероятно двайсет километра преди ерозията. — Той потупа с пръст стихотворението. — Но има нещо, което привлича вниманието ми: „Гробницата на падналата звезда,/която уби лятото“.

— В смисъл?

— L’année sans été — промърмори той.

— Pardone?

— Годината без лято… само преди двеста години, мисля. Нека проверя… — Той пристъпи към една лавица и прокара пръст по нея… — Аха! — Връщайки се към бюрото си, той разлисти книгата. — Ето. 1816 г., известна още като година без лято.

Прекалено наскоро, помисли си Лора, но все пак…

— Това свързано ли е с някакво природно въздействие?

Той поклати глава.

— Вулканично. Изригването на Тамбора в Индонезия през предходната година, вследствие на което реколтата била лоша, настанал глад и продоволствени бунтове в Европа и Северна Америка.

— Никога не съм чувал за това — каза Рик.

Изражението на Дювал заяви, че не е изненадан, но той реши да заложи на тактичност.

— В наши дни сме много по-заинтересовани от глобалното затопляне. Това тук е глобалното захлаждане.

— Сещате ли се за други години без лято? — попита Лора.

— Колко далеч назад искате да отидете?

— Какво ще кажете за времето на друидите тук, в Галия?

— Не… Не помня да е имало… — Той сведе козята си брадичка за няколко секунди надолу, после я изправи. — Изчакайте. — Седна, включи компютъра си и запрепуска през поредица от екрани. — Да. Ето го. Няма да откриете директен запис на събитията — друидите и техните потомци не вярват в писмеността — но аз запазих статията за по-късни обяснения, защото астрономическото събитие, което описват, е уникално и невероятно. Текстове от тринайсети век споменават за приказки за огън в небето над Галия през шести век. Те казват, че небето „гори“ дни наред.

Лора се наведе, за да погледне, но екранът беше съвсем малък — френски.

— Какво би причинило това? Метеоритен дъжд?

— Може би, но не като Леонидите и Персеидите, които наблюдаваме от двора на домовете си. Това трябва да е било огромен поток от метеорити. Големи. Може би дори е била комета, разпаднала се в атмосферата, причинявайки множество въздействия. Каквото и да е накарало небето да „гори“, то то е имало огромни последствия за климата.

Лора изведнъж се развълнува.

— Достатъчни, за да „убие лятото“ тази паднала звезда?

— О, да, бих могъл да кажа, че да. Определено. Защото след огъня идва студът. Провалът на реколтата в целия западен свят е причинил масов глад. Това съвпадна с юстинианската чума и с всичко, което знаем, че е предизвикала тази чума. Крайният резултат е падането на Римската империя и началото на Средновековието.

— И всичко заради една паднала звезда?

Дювал даде лека, тъжна усмивка.

— Цивилизацията е много по-крехка, отколкото си мислим.

— Така че… идея кога се е случило това? — попита Рик.

— Много добра при това. Друидите и езичниците не са оставили никакви писмени архиви, но римляните са били обсебени на тази тема. Много източници споменават за ниски температури, лоша реколта и глад и от това е могло да се изчисли годината на въздействие на вашата паднала звезда.

— И коя е тя?

Дювал се наведе по-близо до екрана.

— Тук се казва 536 г.