Франсис Пол Уилсън
Панацея (38)

3.

След цялото друсане из джунглата Лора най-накрая намери пътя до селото.

— Трябва да призная — каза Рик, когато приближиха покрайнините, — че не очаквах подобно нещо.

Голямо струпване от колиби, простиращо се напред, отразяваше светлината на следобедното слънце, но той се взираше през задния прозорец.

— В смисъл?

— Когато кажеш маи, си представяш камъни — или поне аз. Каменни къщи, каменни храмове, каменни стени. Да, може да имат сламени покриви, но имат солидни стени и изглеждат като… къщи.

— Те може и да нямат централно електричество, но двайсети век все пак е оказал своето влияние.

— Но не и двайсет и първи?

— Все още.

Той огледа отново през задния прозорец.

— Правиш това за енти път. Какво търсиш?

Той сви рамене.

— Просто проверявам да не ни следят.

— На пътя — или може би трябваше да кажа на пътеката — бяхме само ние.

— Щом казваш. — Той кимна към селото. — Къде са всички, между другото?

Мястото изглеждаше почти същото, както последния път, когато беше тук, само че тогава беше доста по-оживено.

— Не знам. — Лора посегна към дръжката на вратата. — Да отидем…

— Задръж — каза той и сграбчи предмишницата й. — Дай ми минута.

Той извади няколко свински опашки и започна да ги обвива високо около дясното си бедро.

— Какво правиш?

— Забравих да изпратя кобур. Глупак!… Просто ми дай секунда-две.

Когато приключи с връзките, той извади пистолета от жабката и погледна пълнителя му.

— Наистина ли смяташ, че това е необходимо?

— Надявам се, че не. Но е гадно да разбереш, че при необходимост няма нищо в патронника.

Добре, това имаше смисъл.

Плъзгайки пистолета през връзките, той го покри с ръба на якето си за сафари и излезе от колата. Топлината и влажността обгърнаха Лора и се притискаха към нея като Саран, когато тя го последва. Срещнаха се пред предната броня.

— Как изглежда? — попита той, приглаждайки якето. — Няма издайническо подуване, нали?

Тя забеляза такова, но просто защото го търсеше.

— Страхотен си. С всичките тези връзки.

— Казвам ти, приложими са навсякъде. — Той се огледа. — Ето ги къщите, а къде са хората?

— Хайде да разберем.

Вървяха в мълчание през селото. Не се виждаше жива душа. Нещо не беше наред — Лора го усети по врата си.

От другата страна на струпаните къщи те откриха всичките жители на селото да стоят в кръг около нещо, висящо от клона на едно голямо сейби дърво.

Лора се закова на мястото си:

— Това да не би да е…?

Ръката на Рик се подпъхна под ръба на якето му, но той продължи да върви.

— Да. — Главата му се въртеше напосоки, докато пристъпваше равномерно. — Човек. И познай от три пъти кой е.

Лора усети как сърцето й забързва ритъма си, изпомпвайки адреналин. Очакваше 536 — които и да са хората, стоящи зад този номер — да е замесено, но не и… това.

Тя принуди краката си да се раздвижат. Нямаше нужда да дава три предположения, нито дори да прави такива. Тялото висеше на врата си и беше овъглено. Точно като онова, на което беше правила аутопсия в сряда. Рик се тревожеше, че може да ги следят. Очевидно хората на 536 бяха пристигнали преди тях и бяха взели своето време с Мулак.

Когато селяните забелязаха приближаването на Рик, те се притиснаха един към друг. Няколко дори избягаха.

— Не се страхувайте! — извика Лора на диалекта юкатек. — Няма да ви сторим нищо лошо!

Рик вдигна ръце с обърнати длани, така че всички да ги видят. Тълпата се раздели, давайки им път, и те спряха пред черния труп, поклащащ се под нежния бриз. Мухите вече се бяха настанили. Отблизо можеше да се види, че тялото виси, окачено на кабел.

— Има ли причина, поради която да не са го свалили? — попита Рик.

Лора дори не се сети за това. Чувстваше се като в лош сън. Тя зададе въпроса на селяните. След известно колебание една жена отвърна на юкатек:

— Двама мъже, висок и нисък, дойдоха и направиха това.

Лора се взря в нея. Стори й се, че я познава от предишното си посещение — беше една от малкото не толкова затворени в себе си. Само че сега изглеждаше много по-голяма. Как беше името й?

— Познавам те. Тлалли, нали? Помниш ли ме? Идвах да говоря с Мулак преди години.

— Да. Познах те веднага. Не си се променила изобщо.

О, след брак, бебе и развод, съмнявам се, но… Тя имаше предвид сините й очи, разбира се.

— Каза, че двама мъже са направили това?

— Да. Казаха ни, че трябва да оставим Мулак там три дни. Казаха, че ако го свалим, ще изгорят селото и всички ще свършим като него.

Стомахът й се преобърна. Боже! Ставаше все по-зле с всяка минута. Тя сканира дърветата и храстите наоколо. Дали все още бяха някъде там? Изведнъж се зарадва на Рик и на пистолета му.

Когато преведе думите, Рик се приближи до дървото и с помощта на ножа си преряза кабела. Постави тялото на земята с лице надолу.

Насилвайки се да отиде по-напред, Лора приклекна до Мулак и се опита да се концентрира — да бъде патолог експерт, а не шокиран пътешественик.

Беше го срещнала само веднъж, но дори и да го познаваше добре, идентификацията бе трудна. Като самата им среща… Мулак беше потаен, негостоприемен и дори враждебен към присъствието й. Беше пренебрегнал повечето от въпросите й, отказвайки да покаже лекарствата си. Останките му обаче не бяха толкова обгорели, колкото на Ханрахан. На гърба на Мулак все още можеше да се проследи обликът на позната татуировка. Не можеше да разбере обаче дали е бил измъчван, преди да умре, нито дали беше подпален жив.

Тя погледна Тлалли за отговор.

— Те… — Тя не знаеше думата за мъчение, — нараниха ли Мулак, преди да го убият?

— Да — каза жената, кимайки енергично. — Нараниха го зле. След това нараниха Итцел.

— Кой е Итцел?

Тлалли повика някого и една друга жена доведе малко момиченце. То имаше окървавена кърпа, обвита около дясната си ръка. Другата жена — майка й — започна да я развива. Не мисля, че искам да видя това, помисли си Лора. Превръзката падна, за да разкрие четири кървави пръста. Лора изпъшка, когато разбра, че ноктите им са изтръгнати. Тя погледна към Рик. Лицето му бе пребледняло.

Той се обърна.

— Покрий това — каза през стиснати зъби. — Веднага.

Лора кимна към жената да отведе детето. Реакцията на Рик я изненада, защото преди това той не беше показал никаква такава. Овъгленият висящ труп на Мулак не го притесни, но осакатените пръсти на детето… кръвта…? Може би, в края на краищата, беше човек.

— Всичко е наред — каза тя, когато детето изчезна.

Рик се обърна. Беше възвърнал самообладание, но очите му, ако изобщо някога са били живи, сега бяха по-празни и по-мъртви от всякога.

— Измъчвали са го и това не е дало резултат — каза той с нисък глас, вибриращ от ярост, — така че са взели момичето, за да го накарат да поговори. — Той погледна селяните. — Някой каза висок и нисък мъж. Попитай кой е наранил детето.

Лора го направи и Тлалли й отвърна.

— Ниският — преведе Лора.

Рик само кимна.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Нищо. — Той вдиша дълбоко и кимна към Мулак. — Този тип ли е човекът, за когото Щелман подозира, че е бил Лечител?

Лора кимна.

— Той има татуировката.

Мнозина от селяните започнаха да бърборят помежду си ужасени, някои ридаещи.

— Какъв им е проблемът?

Лора се заслуша и улови същността на тревогите им.

— Притесняват се, че защото свали тялото на Мулак, мъжете ще се върнат да изгорят селото, както са обещали.

— Е, няма как да го нанижа пак горе. Кажи им да го погребат или да направят това, което правят с мъртвите си. Хората, отговорни за това, няма да се върнат.

— Откъде си толкова сигурен?

— Оставили са тялото да виси тук поради една причина. Тази причина си ти. Искат да ти кажат, че имат преднина и трябва да се откажеш и да се прибереш у дома.

— Ами след видяното това е, което се очаква да направя, нали?

У дома — звучеше толкова хубаво. Щелман може да задържи парите си. Тя очакваше известен риск, но не и изтезания и убийства.

Рик огледа селяните.

— Някой трябва да знае нещо. Има ли някого, който е чул какво е казал Мулак на хората от 536? И виждаш ли момичето от снимката с Броуди?

Лора не я виждаше. Тя попита Тлалли какво е казал Мулак на убийците си, но тя отвърна, че никой не е чул нищо друго освен виковете му. А когато извади снимката и й я даде, за да я покаже на хората наоколо, селяните изведнъж млъкнаха, затваряйки се в себе си.

— Какво има? — попита Лора.

Тлалли върна снимката.

— Лошите мъже… те имаха същата снимка.

Това я зашемети.

— Същата?! И на двамата?

Тлалли кимна.

Но статиите бяха публикували само половината от снимката, частта с Хаим. Как…? О, по дяволите! Когато 536 е хакнал компютъра й, сигурно са намерили оригиналното копие. Мили боже, снимката им е помогнала. Довела ги е директно до Мулак… а сега Мулак беше мъртъв. Обля я вълна от вина. Не тя бе изпратила снимката на вестниците, но все пак…

Тя го отблъсна от себе си. Щеше да изпитва вина по-късно.

— Познаваш ли мъжа? — попита тя и посочи към Хаим.

— Всички казахме на мъжете, че не го знаем.

— Но това не е така? — когато Тлалли се поколеба, Лора допълни: — Знаеш, че можеш да ми се довериш. Идвала съм тук преди и никога не съм наранила никого.

След дълга пауза Тлалли каза:

— Чет.

Добре. Точно така. Псевдонимът на Хаим.

Тлалли добави:

— Но Мулак каза, че не го познава. И все пак мъжете твърдяха, че Чет е мъртъв. Вярно ли е? Чет мъртъв ли е?

— Страхувам се, че да — каза Лора. — Защо Мулак се е опитал да защити един мъртвец?

Тя докосна жената на снимката.

— Защото тук Чет е с Иш’Чел.

Ето че стигнаха до някъде…

— И коя е Иш’Чел?

— Сестрата на Мулак.

Сега разбра защо Мулак е отрекъл да познава Хаим — защото, ако познава него, щяха да очакват от него да познава и жената.

Лора се огледа.

— Къде е тя?

— Работи в града.

— Четумал? Някой извести ли я?

— Атл отиде да й каже. Той ще я върне обратно, когато я намери.

— Когато я намери?

Тлалли сви рамене.

— Не знаем къде живее.

— Но се връща тук от време на време?

— Многократно. Помага на брат си с лекарствата.

Когато Лора предаде всичко това на Рик, той каза:

— Е, щом помага на брат си, значи трябва да я изчакаме. — Той наклони глава и я погледна. — Не изглеждаш много сигурна за това.

Тя потърка влажните си треперещи длани една в друга. Не се плашеше лесно — медицинската й практика я бе закалила — но това направо я потресе.

— Сега не съм сигурна в нищо.

— Да, нещата загрубяха, нали? Виж, това е твоят концерт, така че правилата са твои. Ако искаш да се откажеш, веднага се връщаме в джипа и отиваме право на летището.

Лора стисна челюстта си. Той използва думата „отказ“. Мразеше тази дума. Защо трябва да се отказва?

— Мислиш ли, че тук сме в опасност?

— Ще бъдем само ако знаем нещо, което 536 не знае. И тъй като това не е така, бих казал, че сме в безопасност.

Което беше леко успокояващо, но…

— Но това може да се промени, след като говорим с Иш’Чел — каза тя. — Можем да научим нещо, което те искат да знаят.

— Остави на мен притесненията за сигурността ни. Затова съм тук. Твоята работа е панацеята. — Той разпери ръце. — Оставаме или се връщаме в Щатите?

О, по дяволите!

— Оставаме.

— Хубаво. Ще се поразходя из селото, за да огледам периметъра. Просто да го опозная. Защо ти не опознаеш местните? Може би някой знае нещо полезно.

— Първо ще се обадя у дома.

Тя го придружи до джипа, след което остана, наблюдавайки го как се отдалечава. Ето го, помисли си тя, оставяйки след себе си следа от фалш и формалност.

Тя седна в джипа и включи сателитния телефон. Първо щеше да позвъни вкъщи.

— Всичко наред ли е? — попита Стивън, след като разговаря малко с Мариса. — Намери ли Лечителя?

— Да.

Колко точно да му каже? Не можеше да изръси, че въпросният е убит и опожарен, може би изгорен жив — щеше да откачи.

— Беше ли ти в помощ?

— За съжаление, е умряла работа.

Боже мой! Наистина ли казах това?! Не исках…

— О, по дяволите! Колко жалко. Какво следва?

— Опитвам се да го измисля. Ще говоря със сестра му. Трябва да дойде по-късно. Може би ще знае нещо полезно.

Най-накрая — поредица от изречения, пълни с истина.

Обаждането завърши с обичайните заръки на Стивън да се пази и обичайните за нея обещания, че ще го направи. Пожела си мислено и в действителност да се чувства толкова сигурна в това, колкото звучеше.

След това прослуша гласовата си поща. Имаше едно съобщение:

Хей, док, Фил е. Знам, че каза, че този човек те е спасил при грабежа, но колкото повече се ровя около него, толкова по-недостоверна изглежда историята му. Оказва се, че изобщо не е тюлен, всъщност изобщо не е стъпвал във Флота. В случай че не си наясно, трябва да служиш във Флота, за да си тюлен. Това е лошата новина. Но виж, много момчета се опитват да привлекат вниманието, украсявайки миналото си. Тоест добрата новина е, че изглежда, че е бивше ченге от Саусалито — това е от другата страна на „Голдън Гейт“, откъм Сан Франциско. Бил е в морския патрул. Не е толкова бляскаво, колкото това, да си бивш морски пехотинец, но пък го поставя от правилната страна на закона. Започнал е работа твърде млад и се е оттеглил рано. Няма никакви черни точки срещу него. Опитвам се да потърся с какво се е занимавал след това, но отнема малко повече време. Ще се свържа отново с теб възможно най-скоро.

Лора поклати глава, когато прекъсна връзката. Добре… Рик я беше излъгал за това. Не й се нравеше, но пък и не беше кой знае каква злонамерена лъжа, а и изглежда, не криеше нищо. Както каза Фил: просто е поукрасил миналото си. Може би това помага в работата му. Но тя оставаше изненадана от факта, че Щелман не бе разкрил това, преди да го наеме.

И излиза, че вместо бивш тюлен я охраняваше бивш полицай. Което не беше толкова зле, предположи тя. Беше се справил с този „Глок“, сякаш е детска играчка. А и отклоненията на Рик от истината не бяха истинският проблем — 536 беше проблемът. Надяваше се Рик да е прав, че са си отишли.

Тя го видя да се приближава към нея и излезе да го пресрещне.

— Е?

Той поклати глава.

— Няма сигнали за някого, който не трябва да е тук. Но си мисля… — Той протегна ръка. — Мога ли да видя чантата ти за минута?

Тя се поколеба, после му я подаде. Той бързо я обърна наопаки, разпилявайки съдържанието й върху предния капак на джипа.

— Хей!

— Не ти ли се струва странно, че 536 стигна до нашата дестинация пред нас? — Той започна да опипва празната чанта с една ръка отвътре, а с другата отвън, стискайки кожата. — И че по стечение на обстоятелствата търсеха същия Курандеро? Това означава, че или Щелман, или неговият човек, Джеймс, ги информира — което е невъзможно. Или те ни подслушват. Тогава осъзнах, че ти не се разделяш с тази чанта, откакто… Ахаа!

— Какво?

Той вдигна малко черно топче.

— Подслушвали са теб. Онзи нападател не е искал просто телефона ти. Искал е да ти постави това.

Лора не можеше да скрие шока си.

— Това са неща, типични за шпионските филми.

— Вече не. Можеш да си купиш подслушвателно устройство онлайн. Това не разполага с голям диапазон, затова се съмнявам да са чули нещо, откакто излетяхме от „Кенеди“. Но ако все пак го правят… — Той замахна с ръка, захвърляйки го в джунглата. — Нека послушат щурците. Или това, което живее в тези части на земята.

Лора беше напът да отговори, когато звукът на приближаващ се двигател я прекъсна. Тогава срещу тях се втурна очукан джип без покрив. Ръката на Рик импулсивно посегна към ръба на якето му, докато с другата си ръка я хвана нежно, но настоятелно, придърпвайки я зад техния джип. Черокито обаче дори не забави. Лора видя млада местна жена с мокро от сълзи лице в седалката на пътника.

— Иш’Чел — каза тя.

— Сигурна ли си?

— На деветдесет процента. Виждала съм я само на снимката с Хаим. А и там е усмихната…

Двамата последваха черокито, което премина през селото, за да се спре в близост до тълпата от селяни, застанала около останките на Мулак. Младата жена скочи и се затича. Не беше нужно да си проправя път, селяните сами направиха шпалир. Лора я видя да пада на колене до трупа, преди хората отново да се скупчат.

Риданията й бяха мъчителни за слушане.

— Да — каза Рик, вперил очи по посока на виковете. — Предполагам, че си права. Не мисля, че ще успеем да измъкнем много от нея тази вечер.

Бедното момиче, помисли си Лора. Дори не беше сигурна дали иска да разговаря с Иш’Чел сега. Да загубиш брат си, по принцип е ужасно, какво да говорим това да стане при подобни условия…

— Можем да прекараме нощта в Четумал и да се върнем на сутринта.

— Или…

— Или какво?

— Или да останем тук.

— Сериозно? Изглежда ще вали, а и — ако не си забелязал — по пътя нямаше мотели.

— Имаме джипа.

Джипа?! Шегува ли се?

После се замисли. Те бяха аутсайдери тук. Ако прекарат нощта в покрайнините на селото, може би щяха да намалят малко това усещане. Може би Иш’Чел щеше да бъде по-склонна да говори с тях.

— Ще бъдем ли в безопасност?

Той потупа мястото, където държеше своя глок.

— О, да.

— Как ще го направим?

— Можеш да се настаниш на задната седалка. Изглежда доста удобна.

Да. Тя можеше да се справи с това. Не беше толкова гъвкава, колкото на младини, но бе спала на доста по-малко гостоприемни места по време на работата си като биопроспектор. Проблемът се криеше в споделянето на колата с Рик. Не че той й даваше някакви сексуални вибрации — нищо подобно — но странният му светоглед я караше да се притеснява малко от него. Колко умствено стабилен беше той?

— Устройва ме. Но не виждам как ти ще се побереш отпред.

— Мога да побера навсякъде, по всяко време и във всяка позиция. Омекотената тапицерия на тази кола е като „парче от тортата“.

— Сериозно? — попита Лора. — Това ли ви учат във Флота?

Той кимна, без да я поглежда.

— Йеп.

Лъжец!