Лоран Боти
В мъглата (92)

Епилог. Свободна
(2 август)

Странно е. Започнах да пиша тази книга, за да осветя от моя гледна точка аферата Андреми… Сега я завършвам с историята на моя живот.

Разследването тече. Все още и все така безкрайно. Появяват се имена, понякога избухват скандали, чува се за самоубийството на този или онзи… но аз знам, че мрежата никога няма да бъде напълно разплетена. Колкото до американците, дошли с цяла делегация през онзи кървав октомври, всички изчезнаха. Робер Мартен несъмнено би имал достатъчно материал, за да продължи анкетата си в Съединените щати, но той не се върна там. Случилото се го порази дълбоко. Знам само, че се е настанил в Париж… С какво се занимава? Това не ме засяга.

Със забележителния си нюх за бягство, толкова характерен за нея, Антоанет Андреми изчезна отново. Често си мисля за нея. Очаквам на завоя на някоя улица да срещна дълъг черен мерцедес, чието задно прозорче ще се спусне бавно, за да открие непроницаемите й очи. Никога не съм имала доказателство, че всичко това — лесният достъп на Греди, Боб и Фредерик, липсата на пазачи — е било оркестрирано от нея, но не съм сигурна в това. Дори се чудя дали оня прословут ден, когато я забелязах в колата й, тя не се е опитвала да ме предупреди за опасността, вместо да ме плаши, както мислех тогава. Не беше ли това начин да ми даде знак: Заминавайте, вие сте обградена!

С каква цел? — ще ме попитате.

Имам някаква идея…

Фредерик почина като баща си: в ръцете ми. Утре стават девет месеца, но това няма никакво значение. Всеки отминаващ ден е една болезнена годишнина.

Аз се преместих на юг, както го бях предвиждала. Близо до Авиньон, в почивен дом. През първите шест месеца въртях и прехвърлях в ръцете си шишенце със сънотворни таблетки, като се мъчех да събера сили да погълна съдържанието му, защото нямах силите, за да живея. Но всички знаят добре: човек не става импровизирано самоубиец, той Е такъв.

Не престава да ме измъчва мисълта за продължителното наслояване на дребни елементи, които, струпани заедно, доведоха до това нещастие. Търся какво е могло да ми убегне още… но не откривам. Дали това именно някои наричат силата на съдбата? Струпване на подробности, което ви тласва към неизбежното?

Или, може би, подтиквана от омразата си, Мадлейн Талко наистина е притежавала „способност“? Странно, никога не съм се чувствала толкова отдалечена от Бог, както сега… Предпочитам да си представя, че ми отнеха Фредерик от чиста лудост, вместо в името на някакъв идеал, който ми е чужд.

От онзи ден насам дори и за секунда не съм преставала да танцувам със сина си и със съпруга си. Те ме гледат и ми се усмихват, утешават ме… помагат ми. Уверяват ме, че ме обичат — в края на краищата, колкото и ужасна да изглежда идеята, Кристиян потърси смъртта, за да ме спаси от своите демони, Фредерик отдаде живота си, за да спаси моя.

Греди се върна в Париж. Траурът му сякаш свърши, когато започна моят.

От девет месеца насам ме посещава всеки уикенд; казва, че ме обича, иска да устрои живота си заедно с мене, дори да създадем семейство. Това ми изглежда лудост, но… му вярвам. Той ме убеждава, че имало време, че щял да чака толкова, колкото е необходимо.

Предложението му полека-лека си проправя път. Нямам още сила да му подам ръка, за да му позволя да ме отведе, но каквото и да ми е струвало това — а Бог знае, че цената е страшно висока — за първи път от двайсет години насам аз съм свободна.

Свободна един ден да го обикна.