Лоран Боти
В мъглата (63)

62

Когато Клер чу да се хлопва външната врата, сърцето й се сви болезнено.

— Ти ли си, Фредерик?

— Аз съм, да — чу отговора от антрето.

Тя се въоръжи с кураж и отиде да го посрещне.

— Е, добре, кажи ми защо толкова рядко започнах да те виждам тук?

И тя веднага прехапа устни.

Нарочно ли се показваш толкова неловка?

Момчето тъкмо оставяше мотоциклетната си каска и якето в антрето, когато тя се приближи да го целуне. Той се дръпна.

— О, извинете… Забравям, че господинът е вече голям мъж.

Никакъв отговор.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да, да… добре съм…

Тонът му беше разсеян, почти отнесен. Сякаш беше… другаде.

— Сигурен ли си? — настоя Клер. — Изглеждаш като че… не знам… като че си видял призрак.

Той се обърна към нея и я погледна странно.

— Да… почти.

— Как така?

— Нищо, нищо…

„Засега не й казвай нищо, беше казала Мадлейн Талко. Няма нужда майка ти да знае, че се виждаме и че знаеш истината… Искам да се опознаем по-добре. Ще ти разказвам за баща ти… И ако искаш, по-късно можем да извадим всички необходими документи, за да носиш нашето име. Не забравяй, Фредерик… Ти си наследник. Наследник… Наследник…“

Думите й отекваха безспир, докато се връщаше с моторетката и Перл, притисната до гърба му.

— Къде си, на Луната ли? — попита Клер. — Какво ти става? Надявам се, че ще останеш да вечеряме тази вечер. Ваканцията по Задушница не означава да си навън всяка вечер. Поне веднъж и аз да се покажа като готвачка.

— Добре. Ще вечерям тук…

И се качи направо в стаята си със същия отнесен поглед и спотаено смайване на дъното на зениците.

Ама защо е като… от гръм ударен?

В стаята си Фредерик просто седна на леглото и се замисли. Засега не намира вътре в себе си гняв, бунт или дори искрица агресивност; само едно огромно недоумение се разтвори в съзнанието му като цяла бездна, като черна дупка, която поглъща всичките му убеждения, схващания, и дори и собственото му съществуване.

Това ли било Истината? Една черна дупка?

Значи животът му бил граден върху една лъжа и макар, обективно погледнато, да намира това за отвратително, то е прекалено голямо, за да предизвика у него искрена реакция. Историята му била фалшива от самото начало, ще трябва всичко да гради наново, но засега огромната задача го оставя изтощен и обезверен… Но не и измъчен. Дори не му беше трудно да го скрие от майка си. Просто не можеше да й каже: „Значи си ме излъгала, а? Баща ми се е самоубил… И ТО ЗАРАДИ ТЕБЕ!“.

Не, това му се струва непосилно. Защото, макар винаги да бе предусещал тайната, за да се изправи срещу Клер и да я разобличи, трябва да вложи и поне малко убеждение.

А засега колкото и да си повтаря: истина е, истина е, истина е…, просто не може да повярва.

Клер шеташе из кухнята. Тишината в стаята горе не вещае нищо добро. Сега би се зарадвала дори и на Аксел Роуз.

Дали е скъсал? Или поне дали се е скарал с Перл?

О, Господи! Дано не е разбрал за убийствата!

Не е, иначе щеше да й каже. Сигурно има проблеми с Перл. Впрочем, ако се позамисли, замаяният му поглед подхожда напълно на измамения съпруг, заварил „добродетелната“ си съпруга да се забавлява лудо с любовника си… И отказващ да повярва на очите си.

Да, сигурно е това.

Изглежда, ако беше научила в този момент каква е истината, нищо от последвалата драма не би могло да се случи. Но Клер, докато върти неуморно с лъжица соса бешамел в тенджерата, за да гарнира един от редките си специалитети, шунка с цикория, се намира безкрайно далече от истината. Тя, всъщност, си мисли за Фредерик и за неотложната нужда да напусне Лавил; мисли си за Греди, когото вероятно ще остави насред пътя — вярно, че той не си тръгна като неприятел, но идеята за връзка с нея като че не го занимава особено; мисли си и за ченгето отвън — силната ръка, която Греди успя да й издейства за защита; мисли си… за шунката с цикория.

Да, за всичко си мисли, освен за семейството Талко и думите на Алекс: „Те са на дъното на цялата афера“.

И може би точно това я погуби.