Лоран Боти
В мъглата (65)

64

Фабиен Елбек погледна лицето си в огледалото в банята. Красиво лице, което погали с длан — със съвършени страни с очертан контур; едно лице, което го доведе тук, в къщата на Пол-Мари Талко, кокетно селско имение, в което живее вече близо десет години… Леговището на демона.

Той ги чакаше: знаеше, че всяко бягство е безсмислено. Където и да отиде, ще го открият. Колко пъти му го беше повтаряла Пол-Мари Талко? „Никога не се опитвай да ме напуснеш, скъпи, защото ще подпишеш смъртната си присъда. Не можеш да заминеш… Но ти дори нямаш право да поискаш такова нещо. Любов моя.“

Той се усмихна и се наслади на образа си в огледалото — никога не му омръзваше съвършено чистата линия на усмивката му. Цялото му минало беше тук — в това лице. Като дете възрастните го глезеха и майка му му прощаваше всичко. Като юноша откри опиянението от лесните победи, както и лютата завист от страна на другарите си. После дойде време да печели хляба си и как можеше да го прави, освен като продава красивото си, желано лице на списанията, за да възхвалява качествата на сапуни, самобръсначки, млечни продукти, спортно облекло, очила?…

Въобразил си беше, че ще стане кинозвезда, естраден певец, телезвезда. Но накрая разбра, че красотата му, колкото и съвършена да е, не е достатъчна, за да въплъти мечтите. Липсваха му истински темперамент, воля, спортна злоба — отсъствието им, макар и да опазваха лицето му от всякакви неприятни следи, бяха отнели всяко постоянство от характера му.

Лъскав е роден… лъскав ще си остарее. Такава била съдбата му.

Поне така смяташе, когато срещна на един коктейл тази блондинка с тен от ултравиолетови лъчи. Тя беше откровена: „Имам луда слабост към красивите мъже. И чакам шедьовъра, за да се омъжа за него“.

„Останалото“ го откри твърде късно…

Чу да се захлопва долу входната врата. Идеха.

Защо даде тефтерчето на Клер Ермен? Ето ти въпрос, на който никога няма да може да отговори. За почти десетгодишния брачен съюз не беше проявил и най-малък бунт, отстъпваше пред всеки каприз на половинката си, приемаше шантавите теории за Силата и Властта на Принца, дори се преструваше, че участва в истеричните им сборища… Но всичко се срина, когато се захванаха с децата. Този път духът му не откри примирението, за да приеме. „Децата, беше му обяснила Пол-Мари, са изключение. Прибягваме към тях, само когато положението е критично, защото Принцът изисква да правим жертвоприношения. Чиста кръв иска… И ние му я даваме. Това е цената, която се плаща, за да имаш Властта…“

Дочу шум зад гърба си.

— Искаш да умреш, нали?

— Добър вечер, скъпа… Не знам дали това е думата.

— Защо направи това, Фабиен? Знаеш, че след няколко минути ще бъдат тук и…

— Помислих, че вече идат с тебе.

Да, защо Клер Ермен? От желание да „направи нещо“, без да се компрометира напълно, както би било, ако отиде в полицията?

Полицията! Каква смешка! Те всички са в ордена им!

— Как можа да сториш това? Сега ще те убият! Знаеш, нали? Няма да приемат предателството ти, дори ако аз…

Шумът от няколко коли, спиращи на двора, я прекъсна. Изведнъж Фабиен Елбек усети как го присви коремът. Усмихна се отчаяно.

— Много е късно, скъпа… Ето ги. — Замълча. Не вярваше, че ще бъде толкова страшно.

Мъжът и жената се спогледаха.

— Убий ме, Пол-Мари. Сега ме убий. Върви вземи револвера от стаята и стреляй. Аз се опитах, но… Не мога.

Тя го погледна мълчаливо. Долу се чуваше шум от много стъпки, гласове… Майката колко ли беше довела?

— Моля те — повтори той — аз… няма да мога. Нали знаеш какво ще ми направят? Спести ми поне това мъчение!

Блъсканица по стълбите, гласът на Бруно, Мадлейн, която крещи:

— Къде си? — без да е ясно към кого се обръща… Хора в коридора.

— Пол-Мари… милост!

Тя наведе глава.

— Милост ли? Ти наистина не си разбрал нищо, горкото ми момче… (И после по-силно:) Ние сме тук, Майко!

Фабиен чу трополенето в коридора и пребледня. Като в кошмар, пуснат на бавна скорост, видя как Пол-Мари се отдръпва, за да им стори път, после туловището на Бруно се очерта в рамката на вратата на банята. И изведнъж действието се забърза и той не можа да види страхотния плесник, който щеше да му откъсне главата; преди да може да реагира, почувства, как го вдига някаква нечовешка сила, за да го запрати срещу стената на коридора. Зашеметен се опита да види кой присъства на празника: смътно различи старата вещица Талко, платиненорусия племенник, някакво ченге, учителката…

Господи, какво ли ще понесе?

Господи… Да, точно това трябва да каже. Господи, помогни ми…

Старата гаднярка взе думата:

— Не знам каква игричка си играехте, нещастен жалък червей такъв, но знам какво ви очаква.

Тя се усмихна злобно, после погледна към Бруно. Това означаваше: ето ти програмата, човече. Приятно барбекю!

Той срещна погледа на гиганта и се опита да открие в него поне малко съчувствие. Нали беше понесъл същата участ… И знаеше.

Но не видя нищо. Поне нищо явно. Тогава започна да се моли. Това му дойде като откровение — не, като властна необходимост. Да се моли, за да получи опрощение, да се моли, за да умилостиви Небето, да се моли, за да има сила да посрещне непоносимото, да се моли, за да не бъде прекалено дълго…

В мига, когато соленият вкус на кръвта го накара да разбере, че носът му е счупен, силен удар се стовари върху главата му и го оглуши. Бруно го хвана за ръцете и с помощта на ченгето го помъкнаха по стълбището. Изпаднал в полусвяст, дори не разбра, че се дърпа като бесен, само забеляза, обхванат от неописуем страх, че подире му — също като кортеж по стълбите слизат хора. После усети, че го влачат по земята, влязоха през една врата… Той знае предназначението на целия този малък свят: залата в подземието, каменните плочи с нарисувания голям пентакъл… Мазето, в което Пол-Мари го караше да правят любов…

Любов ли? Да причиняват смърт, това да!

С тела, намазани с масло от беладона, като надават викове на езика на Властта и за слава на Злото… Точно тук на тържествена церемония ще го накажат върху един дръвник или почти… „Както загинаха сестрите ми!“, казва винаги Мадлейн Талко, като има предвид Арас. И лицето му, красивото му лице най-сетне ще посрещне съдбата си…

… Ох, трябва да се моли… да се моли това да свършва бързо и най-вече да няма „произшествия“… Да се моли да не свърши като Бруно — живият печен бут, нетленният, лишеният от човешки облик, роботът с кошмарен лик… Да се моли за спасение на душата си… Да се моли…

В момента, когато усети как го захапаха долу, а студът и мъглата се втурнаха заедно с него във вътрешността на зле осветеното подземие, от устата му се изтръгна безконтролен вик:

— ГОСПОДИ, ПОМОГНИ!

Елиос Талко, който на свой ред беше оглавил малката група, се спря внезапно в горния край на стълбите към мазето, прокара ръка по неестествено русата си глава и спокойно отсъди:

— Страхувам се, че е малко късно да искаш от него тая милост.