Лоран Боти
В мъглата (14)

13

Лавил тънеше в бледата колеблива светлина между залязващото слънце и воала на една ефимерна мъгла. Въпреки сериозното положение, Алекс почувства за кой ли път как го поглъща тази глуха и безшумна атмосфера, докато бърза по улиците на път за болницата; няма неуместни клаксони, няма камиони, разтоварвани насред шосето, няма задръствания от автобуси, натъпкани с апатични чиновници и студенти със сенки под очите… Тук утринта беше по подобие на останалата част от деня: приятна, но смътно носталгична музика, леко тревожна, но все така хармонична, без върхове или накъсан ритъм. Като висяща люлка…

Или като траурно слово!

На Алекс му трябваха само няколко минути, за да прекоси Лавил и да паркира пред Главната болница, където съзря очуканата кола на Дусе. Влезе в болницата и веднага потръпна от отвратителната миризма на етер, белина и човешко страдание, която не понасяше. Същото това смъртно зловоние го беше посрещнало в интензивното отделение, откъдето жена му нямаше да излезе жива.

Три дни се опитваше да се свърже със съдебномедицинския експерт, след като бе намерил всичките му съобщения.

И в края на краищата да го открие в болницата!

Дусе го чакаше в хола, като дъвчеше легендарната си Марлборо, угасена — по всички стени висяха големи надписи „Молим да не се пуши“

— Какво точно е станало? — попита го Алекс.

— Ами… намерили Либерман… в ужасно състояние. Той е…

— Мъртъв?

— Не, но не мога да ти кажа точно какво му е. Мисля, че е най-добре да говориш с доктор Лабрус. Той се занимава с неговия случай. И ни чака. А това е единствената следа.

Подаде на Алекс парче хартия. Беше покрито с думи, изписани с различен и объркан почерк, но който все пак би могъл да бъде приписан на един автор. Той прочете: „Рабат, 1978“.

Алекс последва помощника си в лабиринт от коридори, покрити с грижливо измит линолеум. Чудно, помисли си той, защо в болниците всичко е бяло, макар че точно там се размазват мръсотии с всякакви цветове. Усети как го обзема все по-силно неразположение.

Най-сетне стигнаха пред стая с отворена врата. Алекс различи някаква простряна фигура, заобиколена с всевъзможни апарати. Встрани стоеше един човек и четеше внимателно нещо, което би трябвало да е медицинско досие. Като чу да влизат двамата инспектори, вдигна глава и пристъпи към тях.

— Добър ден, аз съм Етиен Лабрус, лекуващият лекар на Либерман — каза той и стисна сърдечно ръката на Алекс.

Последният го прецени мигновено. Открит и искрен поглед, приятна усмивка, здраво ръкостискане: двамата мъже установиха връзка без задни мисли.

— Можете ли да ми обясните какво става, докторе?

— Страхувам се, че не.

Алекс вдигна въпросително вежда.

Доктор Либерман е потънал в необичайна кома, обобщи накратко Лабрус. Кома, но и нещо по-различно. На рентгеновите снимки не се вижда да е получил травматичен шок, което би обяснило състоянието му (според скенера няма никакво вътрешно или външно нараняване), а от друга страна електроенцефалограмата е категорична: мозъчната активност е нормална. С други думи, не би трябвало да е в кома.

— Значи е само… как да кажа?… неспособен да общува с нас — уточни лекарят.

— Извинете, но ме е страх, че не разбрах добре.

— Да, така си и мислех. Добре, ще се опитам да се изразя възможно най-ясно. Доктор Либерман е в известен смисъл парализиран, глух, ням и сляп.

В антрето към малката стая настана тежка тишина. Алекс не повярва на ушите си. И попита:

— Дали страда?

— Поне в това му е провървяло, инспектор Греди, че парализата му го прави почти напълно безчувствен.

Лекарят замълча. Очевидно и самият той полагаше големи усилия да повярва. И все пак се помъчи да продължи.

— Най-лошото е, че е в съзнание. Ако е в дълбока кома, това само по себе си би било ужасно. Но сме сигурни: макар че не реагира на никакво стимулиране, той е в съзнание. Дори бих казал, че мислите му са ясни като вашите и моите — завърши безпомощно Лабрус.

Алекс мълчеше объркано. Дусе дръпна мощно въображаемо кълбо дим от угасения си фас, докато доктор Лабрус въздъхна отчаяно и се направи, че хвърля око в досието. От своя страна Алекс искаше още обяснения. Не можеше да се задоволи с такава окончателна диагноза.

— Вие… сигурен ли сте? Как е възможно това?

— Изобщо не знам — изведнъж избухна докторът. — Нямам никаква идея, това е всичко, което мога да ви кажа; осем години учение, без да смятаме специализацията, и това е всичко, което мога да ви кажа…

После, осъзнал ошашавения вид на полицаите, се стегна.

— Съжалявам… Не разбирам нищо и да ви кажа откровено, страшно го мразя това. Този случай е свързан с незнанието. Можем само да констатираме. Но не и да обясним.

Алекс разбра доктора и дори не се учуди на избухването му. Този е добър лекар, рече си. Мислите му отлетяха: дали Нанси щеше да оцелее, ако бе пресякла пътя си с доктор Лабрус?

— Мога ли да го видя?

— Да, разбира се. Но се съмнявам, че той ще може да ви разкрие каквото и да било.

И се отдръпна, за да влязат двамата полицаи.

Влязоха в малката стая. В този миг Алекс осъзна колко тежък е случаят. Либерман лежеше в чистото легло. Тръбички влизаха или излизаха, не му беше ясно, в носа и устата му, един капкомер се изпразваше, без да е ясно къде точно, дотолкова медицинският инвентар приличаше на объркано кълбо от тръбички и апарати. Алекс не можа да овладее отблъскващото усещане при вида на неподвижното тяло, представлявало един блестящ съдебномедицински експерт, преди алкохолът да го докара в по-малко важната област.

— Добре, чакам те отвън — рече Дусе.

Алекс вдигна глава и забеляза тебеширенобялото лице на колегата си.

— Има ли шанс за ремисия, докторе — обърна се към Лабрус.

Последният откъсна очи от досието, което сякаш не можеше да се насили да не чете.

— Съвсем откровено, нямам никаква идея за начина, по който ще се развие състоянието му. Но в никакъв случай няма шанс да пробяга утре стоте метра. Колкото до останалото… знам, колкото и вие.

Малката фраза отекна отново в едно ъгълче в съзнанието на Алекс.

Всичко е свързано… Всичко е с една цел.

— Впрочем — прибави лекарят с усилие — не го намирам за много нормално… Искам да кажа, състоянието му. И не защото не мога да обясня… Това мога да го преглътна! Не, струва ми се, че се отнася до нещо не толкова… рационално. Като че мозъкът му работи, разбирате ли?

— Да не искате да ми кажете, че се е превърнал в зеленчук поради психосоматични причини?

— Искам да ви кажа, че не бива да търсим стопроцентово рационални причини за този случай. Точка. С което моля да ме извините, но ме чакат и други пациенти.

И той излезе от малката стая, като остави Алекс лице срещу лице с нещото Либерман.

Рационални обяснения? Може би не, наистина… Но дали ще има Клер Ермен своите обяснения, рационални или не, за състоянието на доктора? Той погледна за момент безжизненото тяло и си обеща да разпита адвокатката веднага щом успее да отиде при нея. За нещастие му възложиха и друго разследване, а дори Дусе да му окаже ценна помощ, няма да е достатъчно за изпълнение на задачата. Той затвори вратата, за да разсее по-бързо отвращението, вдъхвано му от Либерман, и напусна яростен болницата. Да, още след тази вечер ще отиде да види адвокатката. В края на краищата, тя е единствената му интересна следа.