Лоран Боти
В мъглата (43)

42

Тази сутрин Алекс пристигна рано в службата. Щом отвори вратата на стаята си, с голяма изненада констатира, че… вътре го чака шефът. Сега разбра защо Масар, когото срещна на идване в коридора, го поздрави подчертано иронично.

— Греди… така си и мислех, че ще дойдете рано.

Алекс погледна за момент главния комисар Форестие — дългата му мършава фигура с тъпа усмивка… В крайна сметка, рече си, не е много по-различен от Гайяр. Прилича му на… цикория!

— Седнете, бих искал… хм… да поговорим.

Алекс се настани на стола си, докато цикорията остана права. „Психологически маньовър“ — рече си той.

— Чух — започна големият шеф — че се интересувате много от тази афера с… хм… изчезналите деца.

— С убитите, искате да кажете?

Цикорията махна неопределено с ръка.

— Във всеки случай трябва да знаете, че това дело скоро ще бъде поето от Париж… Тъй че за момента се заемете с… ъъ… текущите дела, за да приготвите досиетата, но няма нужда да си давате много зор.

— Искате да прекратя разследването, така ли?

— Във всеки случай, да не вървите подир следа, която ще ви отведе в задънена улица и ще ви… ъъ… замеси прекалено много.

Дали не му е казал Дусе? — почуди се Алекс.

— Какво имате предвид? — попита той цикорията.

— Именно това: не искам докладът на Вердон, който впрочем не е имал никакво сериозно нареждане да следи, както е сторил, тази учителка… та не бива тоя доклад да ви навежда на… ъъ… прибързани заключения. Семейство Талко са твърде известни, за да им… ъъ… досаждате, само защото така сте решили.

Значи това е! Докладът на Вердон!

— И не забравяйте, че… ъъ… мога да ви накажа, загдето сте използвали полицейски агенти, без да ме информирате, докато ви бях наредил… ъъ… да оставите жандармерията да си троши главата.

— Давате ли си ясна сметка, че става дума за убийства… Че има убиец на свобода и деца под смъртна заплаха?

Цикорията, известен със способността си да се изчервява, стана пурпурночервен до цветови нюанси, досега непознати на Греди.

— Аз… ъъ… очевидно е, че си давам сметка. Но знам още, че един областен следовател не може току-тъй да се интересува от най-богатите жители на града, приятели на кмета… ъъ… на префекта и на депутати. И от… ъъ… бог знае кого още!

Прав си, момчето ми: това е дори първото нещо, което ще направя: ще посетя… хм… Ла Талкотиер!

Алекс се канеше да отговори в опит да поуспокои играта, като си остави вратичка за измъкване, когато Масар, без да почука, показа дебелата си глава, остригана като на скинхед, иззад вратата:

— Извинявам се, шефе, ама има нещо ново. Нали я знаете онази смахната старица, дето е в библиотеката от… откакто свят светува! Тъй де, та… хвърлила се от покрива на сградата.

— По дяволите! — пошушна Алекс, помислил веднага за снощния си разговор и усетил как го прихлупва тежестта на вината.

— И това не е всичко — продължи Масар. — Намерили са едно бебе… такова… доста обезобразено. Не точно по същия начин като другите, но някой доста се е позабавлявал с него.

И пред слисания поглед на двамата мъже сметна за добре да уточни ухилен:

— Отрязали са и двете му ръце.