Лоран Боти
В мъглата (24)

23

Антоанет Андреми е от създанията, които оставят живи, незабравими и приятни впечатления. Тя е едра жена. И на първо време може да мине за голяма дама. В действителност няма нищо подобно. Няма съмнение, че не бих могла никога да определя точно същността й. Но си мисля, че под лифтинга, марковия костюм и елегантните жестове се крие една дива душа. Няма да забравя никога как ме погледна след процеса. Триумфално! Това беше триумфът й, сигурна съм в това.

Клер взе цигара от кутията на масата, изпълняваща функцията на офис, и я запали, докато малкият преносим принтер изплюваше трите листа, които беше написала току-що.

Отпусна се назад върху облегалката на стола и ги препрочете.

Присъдата беше произнесена на 3 ноември. Това е дата, която очевидно няма да мога да забравя. В същия този ден познах опиянението от победата и черната мъка от предателството.

— Спечелихме — пошушнах на Пиер Андреми след произнасянето на присъдата.

Вълнението ми беше толкова силно — не знам дали човек може да си даде сметка до каква степен подобен процес става възелът на цял живот, както професионален, така и личен — че го хванах за ръката, там, в залата. Не можех да се видя, разбира се, но си представям лицето ми, порозовяло от щастие… Днес бих могла почти да се надсмея над себе си, ако не съзнавах до каква степен съм била смешна!

Той се обърна и ме погледна мрачно. После се поусмихна едва-едва с израз, който не познавах у него — полуразвеселен, полузадоволен. И ми — едва се осмелявам да го напиша — намигна!… Като че ли съм някоя „гъска“ на негова издръжка! Сетне дръпна грубо ръката си и ми обърна гръб.

В същия миг се усетих нещо повече от слисана: омърсена… И ужасена. Този жест на презрително отвращение беше толкова неуместен и неприличен сред общата врява и пред почти осезаемата болка на родителите, пред тържественото жури, сред възмутените коментари на някои журналисти, впуснали се през глава да искат интервюта, мнения и впечатления…

В този момент погледнах към Антоанет Андреми, седнала сред публиката. И точно тогава разбрах. Антоанет и синът й не се изпущаха от поглед. Изглеждаха тотално свързани един с друг, свързани завинаги с монолитното си съучастничество като с нерушима връзка. И най-вече — долових онзи фамозен триумф в погледа им, онова победно чувство, толкова безусловно, че лицата им сякаш възприеха профила на грабливи птици. Дори се почудих за миг как съм успяла да проследя това преображение, като че внезапно се озовах в научнофантастичен филм, където дигиталната техника позволява зрелищни метаморфози. Да, те се преобразяваха — там, пред мене, сред истеричната цвилеща тълпа — в два зловредни лешояда… И само аз ги видях!

После духът ми ме върна на земята… Срещнах погледа на председателя на съда и очите ни останаха впити един в друг за няколко секунди.

И в този миг разбрах, че Пиер Андреми е виновен за престъпленията, в които го обвиняват. И вероятно за много други. Разбрах също, че майка му е съучастничка: тя знаеше всичко и защитаваше малкото си, прекрасното си бебе с ожесточението на тигрица. Изобщо не я интересуваше, че то е истинско чудовище, насилващо невръстните си жертви, преди да ги нареже на парчета, стига само той да остане близо до нея!

В този миг разбрах още нещо — процеса го спечелих и доста слава спечелих, но същевременно загубих и честта си, и илюзиите си… И изпитах безкрайно отвращение от самата себе си, загдето бях могла, макар и за момент, да се поддам на увлечението — но не и на чувствата! — към Андреми.

И най-сетне разбрах, че вече нищо и никога няма да бъде същото.

Клер вдигна глава и несъзнателно се усмихна. Разбира се, че звучи леко драматично… Но като се отклонява от хронологичния разказ, за да напише това, което й беше минало през главата, тя най-сетне успява да се откъсне от юридическата вкочанялост на един стил, изкривен от професионалното му практикуване, и да насити думите си с повече вълнения. Най-сетне се усеща способна за намеса. За първи път след решението си да публикува своята версия за фактите, тя е почти удовлетворена от резултата: не е вече жертвата — свидетел на една катастрофа, а страна в делото. Това беше облекчаващо.

„И може да бъде възнаградено с една чашка, нали?“

Да, но с кого да я пие? Фредерик и Перл бяха обядвали заедно с нея, но младежът излезе да изпрати приятелката си и обяви, че ще остане по-дълго при нея, преди да се върне. И какво, ще пие сама ли? Бегъл поглед към часовника: двайсет и два часът.

Идеята я докосна за миг и тя я улови във въздуха, преди задръжките й да я възпрат. Има едно-единствено място в града, където се срещат студенти, търговски пътници и пласьори, и общителни гуляйджии от всички възрасти: пъбът^[1] „Лондон“.

Тя пое дълбоко въздух и бутна вратата, зад която се чуваше приглушен звън на чаши, джаз и мъжки гласове, за да избяга от мъглата, отново сгъстена и разпространяваща се на болезнено бледи кълба след началото на вечерта.

С влизането в нощния бар я посрещна друга вълна, гъста и топла, излъчвана от пушачите.

Мястото й се понрави веднага. Вътре не можеше много-много да се шава, защото макар и по цялата дължина на сградата, барът беше доста тесен, ако се има предвид броят на блъскащите се в него люде. С дълъг тезгях, почти на половин стена, с облечени в зелен велур пейки в стил ампир и медни ивици около високите украсени огледала, пъбът „Лондон“ й заприлича на вагон-ресторанта в Ориент експрес или поне тя така си го представяше.

Клер забеляза, че клиентелата се състои както от съвсем млади хора, така и от разрошени артисти и художници, или от жени с много по-класически вид, което я поуспокои… Тя потърси къде да седне, но за нейно учудване — все пак беше понеделник — нямаше нито една свободна маса. Само една табуретка на бара изглежда я зовеше и макар че перспективата да я вземат за това, което не е, леко я притесни, тя се принуди да седне там.

Като че никой не й обърна внимание — някои от клиентите си пиеха разредената бира, други обсъждаха политиката или се мъчеха да се потопят в музиката на Коул Портър въпреки шума. Тя се зарадва: не беше дошла да си търси компания, а само да забрави колко й тежи заточението.

Един отпуснат барман я попита какво ще желае.

— Гран-Марние с ананас — поръча си тя.

Той я обслужи и тя изпи на едри глътки сладката течност.

— Много сте елегантна — чу от дясната си страна.

Тя обърна глава и видя някакъв блондин на около четирийсет години, явно доста набит под широкия си черен костюм. Той я оглеждаше усмихнато, без да може да се разбере дали отдава дължимото на костюмчето й, дамска блуза панталон с марката YSL Рив гош, или на формите, очертани от това костюмче. В отговор тя му се усмихна коректно и се обърна.

— Не сте тукашна, нали?

— Слушайте, чакам… някого.

— И какво от това? Не се опитвам да ви уловя в мрежата си. Вие сте сама или поне така изглежда, аз също съм сам, седнали сме един до друг: Бих искал само да разменим две-три приказки. Като дойде приятелят ви, ще ми го представите.

Тя имаше някои съмнения относно намеренията на човека, но за момента той изглеждаше кротък.

— Не, не съм тукашна. Много ли си личи?

— Тъй — тъй, не ми изглеждате като жените в Лавил.

— А вие оттук ли сте?

— Сто на сто чист лавилец — обяви гордо той.

Клер не му завидя. Отпи голяма глътка от коктейла си, за да спечели време и да потърси изход от положението.

— И отдавна ли сте пристигнали? — подхвана той още по-високо.

— Не много отдавна.

— И харесва ли ви тук?

— Хм… Климатът е труден — беше всичкото, което й подсказа вдъхновението.

Момъкът я погледна за секунда и рече:

— Вие се нуждаете може би от горещина… Тук мъглата прониква навсякъде.

Той разцъфна в странна усмивка, разкриваща наред с белите му (условно казано) зъби и венците.

Стигнахме дотам, помисли си тя. Неприятното усещане започна да я изпълва.

Мили боже, само да не изпаднеш в паника точно сега.

Тя видя с облекчение, че барманът я наблюдава намръщено. Обърна се решително към досадника и заби поглед в очите му.

— Слушайте, господине, очевидно съм сама и също така очевидно не чакам никого. Но още по-очевидно е, че вие сте последният човек тук, с когото бих желала да изгоня мъглата от главата си, от чаршафите и от живота си. Посланието ясно ли е или да помоля бармана да ви го преведе?

Физиономията на човека не трепна. Не отмести поглед пред веселата й усмивка, не примигна, не се отдръпна дори с няколко сантиметра. Но в очите му Клер видя режещ като диамант проблясък на омраза, на чиста злоба. Тя почти подскочи, защото в съзнанието й едновременно с този се наложи образът на Пиер Андреми: върху нея сега пълзеше същият месоядно алчен поглед.

Със същата безжизнена усмивка, разполовила лицето му, човекът каза:

— Блъфирай, колкото си искаш, адвокатке. Празникът ти ще настъпи скоро.

Дали защото се беше сблъсквала вече и то неведнъж с подобни случки? Или защото простият факт, че влезе тук, беше мобилизирал цялата й енергия? А може би, защото след изненадата от бруталната прилика с Андреми, забележката на грубияна не я възмути кой знае колко много, само й остави усещането за дълбоко презрение към целия род човешки. Впрочем, тя нямаше и време да се задълбочи върху това. Преди да успее да му отвърне, тя го видя да излиза, като се сблъсква на вратата с една фигура, която тя позна веднага: Греди. Той улови погледа й и си проправи път към нея. Тя се почуди кое ще забележи първо по лицето й: радост в очите или яростната горчивина около устните.

— Добре ли сте? — рече той, докато работеше с лакти, за да си отвори място на бара. — Изглеждате, като че не сте на себе си.

— Не, не съвсем. Току-що се… Е, това няма значение. Ще пиете ли нещо?

— Каните ли ме?

Тя кимна усмихнато.

— „J & B on the rocks“ — поръча той директно на бармана, който се приближаваше.

Тя извади от чантичката си цигара и запалка „Дюпон“, и пое дълбоко дим, поуспокоена.

— И тъй, какво правите тук съвсем сама?

— Същото, каквото и вие, предполагам. Бягам от скуката. Освен ако не сте тук служебно. Впрочем, разследването напредва ли?

— За момента никак. Но нямам никаква причина да ви говоря за него, а освен това дойдох тук да се поотпусна.

— Да, за първи път в тоя град намирам място, където хората идват, за да освободят напрежението.

— Май че не обичате много Лавил, нали?

Тя отпи глътка „Гран-Марние“ и дръпна от цигарата, преди да отговори:

— Знаете ли, Греди, не знам какво точно правя тук. Откровено казано, в Южна Франция има достатъчно много очарователни градчета… Защо трябваше да се забия в това? В края на краищата, не съм се сбабичасала чак толкова!

Тя се разсмя тихичко.

— Не ми ли казвате вече Алекс? — попита той с присвити очи, в които искреше смях, като намекна за единствения път, когато тя го стори пред сина си.

— Е, добре, трябваше да избирам между инспектора и Алекс, а аз избрах третия път: Греди. Това ми звучи добре и не компрометира никого — прибави тя все още на шега.

Той откри в нея сериозното очарование на изстрадал човек. Погледна я по-внимателно: грижливо гримирани зелени очи, устата, добре очертана, изпъква на бялата й кожа. Най-много му се понрави косата, с неуловимия й червен оттенък, гъста и причесана без някакви сложни номера. Около нея се излъчваше аурата на модерна жена, така несвойствена за този град. В същата секунда му хрумна, че тя може би си пада по еротичните игри и погледна крадешком към гръдта й, която доста надигаше блузата от фина коприна. Странно, възбудата му остана смътна. Все още крехката фигура на Нанси продължаваше често да танцува пред очите му, когато ги затвори.

Клер усети тънката промяна в погледа му, когато интересът бе изместен от желанието. Впрочем, това истинско ли беше? Нещо при него беше различно, но тя долови лесно смущението, което се появи помежду им и ги раздели един от друг. И сама прекъсна очарованието. Кимна към празната си чаша и каза:

— Стана късно. Трябва да се прибирам.

— С кола ли сте?

— Да.

— В такъв случай няма нужда да ви изпращам.

Това не беше въпрос. Но за да не се заблуждава относно нейните очаквания, тя сметна за нужно да подхвърли весело:

— Не. Ще се оправя сама.

И като слезе ловко от табуретката (Благодаря ти, Фредерик, че настояваше за бара в кухнята!), си взе довиждане:

— Приятна вечер, Греди.

— Приятна вечер.

Сетне стигна бързо до изхода под преценяващия поглед на инспектора.

Когато Клер беше вече навън, той обърна глава и очите му като два магнита бяха привлечени към един ъгъл в кръчмата, в самото й дъно. Той улови погледа на посетител, седнал сред група младежи и наблюдаващ го с изострено внимание: Фредерик Ермен.