Лоран Боти
В мъглата (87)

86

Клер чу как Мадлейн Талко и човекът с тренировъчна униформа си говорят тихо зад вратата, но думите им бяха неразбираеми. Явно обсъждаха въпроса с фамозната кола и изчезналия шофьор.

След няколко минути собственичката на Ла Талкотиер се завърна с недоволна и строга физиономия. Спря се сред килията със смръщени вежди и съсредоточен поглед, сякаш изведнъж й беше хрумнало нещо важно. Почеса се по брадичката, без да обръща ни най-малко внимание на Клер.

— Няма ли най-сетне да ми обясните какво точно правя тук? — изведнъж избухна младата жена. — Нищо от това, което ми разказахте, не ме засяга и нищо не обяснява защо ме… отвлякохте! Пълен сюрреализъм!

Мадлейн я погледна с физиономия, на която беше изписано: „Вие пък що щете наистина тук?“, но най-сетне изглежда се опомни.

— Първата част от моя разказ наистина не ви засяга. Но с втората сте свързани пряко, повярвайте ми. (Тя пое дълбоко въздух.) Имах син. Той се казваше Кристиян.

Клер я гледаше стъписана.

— Кристиян Талко-Мине… Мине е името на баща му — прибави тя, като изсумтя презрително. — Мине с „h“^[1]… Като Ермен^[2]. Следите ли мисълта ми? Вие, мила моя, носите обърнато името на починалия ми съпруг!

 

 

Доволна от постигнатия ефект, Мадлейн седна на стола и погледна Клер, като се наслаждаваше на объркването й и на нещастните й усилия да го прикрие.

— Какво ви е казвал Кристиян? Че няма нито баща, нито майка, нали? В случая с бащата — горкият човек беше вече на възраст, когато се роди детето — мога да кажа, че горе-долу е бил прав. Но майка му, Клер… съм аз.

Ох, Господи, това е някакъв кошмар. Кажи ми, че е кошмар и че ей сега ще се събудя в леглото ми в Париж!

— Е, да, това е истината. Според мене е доста комично, че като подигравателен жест по адрес на Властта, той не измисли нищо друго, освен да размести сричките. Дори трябва да призная, че Ермен звучи много по-добре от Мине.

Клер се изправи бавно, с отнесен, почти отсъстващ поглед. Опря гръб на студената стена.

— О! Виждам ви как затъвате! — продължи Мадлейн Талко. — Сега ще ви обясня всичко. (Изведнъж заговори с преподавателски тон.) Една от опорите на Водерията е, че властта се предава от поколение на поколение. Без прекъсване. Понякога се случват разклонения, когато първородният син умира преди по-малкия или пък е преценено, че не е достоен. Веднъж е имало дори отклонение по съребрена линия заради вътрешни разпри, но централният клон е възстановил контрола. В този случай била баба ми, която… Но сега да оставим това.

Моето знание го дължа на баща ми, който го е получил от майка си и т.н.

„Да, това е генетично предразположение“ — помисли си Клер. Като алкохолизма. И изведнъж я изду истеричен, луд смях — преди да се почуди дали Мадлейн Талко в мегаломанската си лудост не живее в изцяло измислен свят?

— Аз имах само едно дете.

— Кристиян.

— Да, Кристиян. Сигурно ви се вижда странно, че му дадохме това име, но… и аз обичам подигравателния жест с петте пръста. И после това е по-предразполагащо от Белиал или Астарот, нали?

Нещо като дрезгаво ръмжене изригна от гърлото й. Вцепенената Клер изведнъж осъзна, че това всъщност е смях. Ръмженето завърши с всяваща ужас каскада, според Клер — пристъп на кашлица.

С овлажнели очи и несигурен глас Мадлейн продължи разказа си.

— Още отначало разбрах, че ще си имам проблеми. Нищо, нищо от това, което говорех, не влизаше в дебелата му глава. Той беше… добър. Прекалено, непреодолимо добър. Истинска грешка… Според мене — такава голяма грешка на природата, каквато за вас би била да родите нов Патрик Хенри или Чарлс Менсън. Най-сетне, представям си…

— О, напълно сте права! Просто не подозирате колко сте права! Този момък беше прекрасен. Той беше… той беше слънчево същество и излъчването му…

— МЪЛЧЕТЕ! — заповяда Мадлейн Талко и скочи от стола си.

— Не. Не, няма да млъкна. Кристиян беше слънчев човек и сега, като знам, че се е отрекъл от вас, че е имал смелостта да зачеркне всичко — още толкова млад, за да заживее неопетнен живот, започвам да му се възхищавам още повече.

Двете жени си размениха продължителни погледи. „Колко презрение има в очите на тая малка гъска“ — помисли си Мадлейн. Мразя любовта. Сляпа е силата, която дава тя!

Тя си седна и продължи с гробовен глас:

— Той си тръгна точно на осемнайсетия си рожден ден. Как го е сторил, не знам. Вероятно се е подготвял от месеци. Всичко беше организирал прекрасно: парите, личните документи, транспорта… Не е ли странно, че онова, на което го учех, му послужи само за едно: да ми избяга?

Тогава разбрах, че Водерията е загубена. Направихме множество жертвоприношения, но напразно.

— Все пак сте ни открили — обади се Клер, като почна да кръстосва килията в ритъма на логичните истини, разкриващи се в съзнанието й. — В Мароко. И тъкмо затова той потърси смъртта. За да се отърве от съдбата си. За да се отърве от това ужасно семейство. За да се отърве не от своите, а от вашите демони.

Думите й дойдоха без болка. Естествено. Клер ги усети като почти материални, толкова наситени бяха със съдържание и с истина. И изведнъж се сепна. За да се отърве от вашите демони. Заля я носталгична вълна: картини от щастието с Кристиян и тайните му страдания.

Мадлейн рече:

— Флоранс е могла, може би, да го отклони от смъртта.

Клер се обърна към нея. Гласът на „свекървата“ й беше сломен. Очите й бяха овлажнели. Може би си го обичала, помисли си тя. Като една нещастна луда старица, по твой си начин, но сигурно си го обичала.

— Да, Флоранс го видяла мигове преди смъртта му. Той е знаел, че сме там, защото в Рабат имаше много жертвоприношения. Много по-лесно беше да се намират прасета. И един ден Флоранс ви изчакала да излезете и отишла да поговори с него. Той, знаете, я обичаше много. Всъщност, никога не разбрах защо беше толкова привързан към братовчедка си.

Клер не схвана. Не разбираше нищо от сложното им родословие, а и това вече нямаше никакво значение.

— Той й казал: „Знаеш ли, Флоранс, преди два дни се опитах да се самоубия, но не успях. Жена ми не знае нищо. Но ако продължавате, ще го сторя“. И всъщност не е изчакал, Флоранс си тръгнала и докато успее да ни предупреди, той… преминал към действие. Винаги съм си мислела, че ако този ден беше останала с него, нещастието нямаше да се случи.

Очите й се замъглиха. Дали наистина си мисли какво би се случило, ако Флоранс бе останала? — попита се Клер.

— Тогава разбрах, че ни остава една-единствена надежда да задържим Водерията в наши ръце — подхвана Мадлейн с по-уверен глас — Фредерик.

Този път Клер не можа да прикрие ужаса, вледенил сърцето й.

— Но какви ми ги приказвате? Напълно сте загубили ума си! Искате да намесите сина ми във всичко това! Във вашите престъпления… Във вашите ужасии! И цялата комедия е само за това?

Мадлейн вдигна към нея фанатичната си физиономия:

— Не разбирате! Нищо не разбирате! Без наследствена връзка Водерията е загубена! И без това Антоанет и гадният й син почти бяха успели да се наложат като водачи…

— Какво общо има аферата Андреми? — прекъсна я Клер.

— С изчезването на Кристиян бяхме отслабени чувствително. Представям си, че не можете да си го обясните, но… Да речем, че не споделяхме вече тайните на властта. А ако не споделяш тайните на властта, не си вече способен да повлияеш на решенията, които се вземат… горе. И изпадаш в опасно положение, защото нямаш вече същите протекции. Преди двайсет години не бихме могли да се справим с подобно разследване, каквото се води в момента.

Пиер Андреми си въобрази, че е оглавил Водерията. Най-вече заради жертвоприношенията. Но се провали. Принцът, виждате ли, изисква чиста плът. А Пиер, както знаете, не можеше да се въздържи да не я… омърси.

„Господи, рече си Клер. Без да знам, цели двайсет години живея под властта на шепа фанатични престъпници.“

Двайсет години! Двайсет години, откакто тези хора предопределят съдбата ми! Двайсет години, откакто тежат върху живота ми!

— Антоанет сигурно се е забавлявала от идеята тъкмо вие да защитавате сина й. Но се появява една мъчнотия: още отначало, искам да кажа откакто започнахте работа, настаних мои пионки в обкръжението ви. Повечето ваши асистенти са от Водерията, Клер. (Напълно смаяното лице на адвокатката не й убягна.) Естествено, винаги съм държала под око внука си. Дори нещо повече.

Ето как се породи идеята: щом разбрах, че имате намерение да напуснете Париж — употребихме всички средства — тайно, разбира се — за да се настаните тук.

В съзнанието на Клер изплуваха злощастни картини: тя на волана на колата си, а Брижит й предлага да спрат за обяд в този град… Дискретните намеци на нейния персонал, който й хвали несравнимите качества на живота в областта… Секретарят й Жан-Филип, който й предлага да се отбият в замък, където лично той бил на почивка; дори се бе погрижил за резервациите… И пак Брижит, която я свърза с Флоранс Нобле за къщата…

Почувства как й се замайва главата и впи поглед в очите на Мадлейн, за да не се провали заедно с всичко около нея.

— Сега си обяснявате, нали? Спомняте си вече. Ами да, Клер… От деня, когато срещнахте сина ми, аз бях неотклонно там, близо до вас, на някой съседен прозорец, за да наблюдавам и вас, и внука ми. Преди малко поискахте да ви направя магия. Признайте, че стореното досега е много по-значимо. Цели двайсет години ви манипулирам. По най-прост начин. Защото знаех, че рано или късно ще ми поднесете сина си на тепсия.

Клер се опита да превъзмогне ужаса, който избликна от истината, от действителност на живота й.

— Но какво искате от сина ми? Нима си въобразявате, че ей така ще тръгне подир вас! Нима си мислите, че подобен макиавелизъм може да се наследи… или усвои? Ако го бяхте възпитавали още от раждането, може би, но за това би трябвало да убиете мене. Сега вече е твърде късно.

— Колко се лъжете само! Наивността ви, знаете, е трогателна. Добре, да започнем отначало: убийството ви не би послужило за нищо. Не би било лесно да получим Фредерик. Защото — това поне го знам добре — вратите на DDASS не се отварят. Без което… Много по-лесно е да се организират сабати, достойни за името си.

След секунда Клер улови намека: „достоен за името си сабат“ вероятно означава „литургия“, по време на която се извършва жертвоприношение на дете.

— Тъй че, кои сме ние, за да поискаме да се грижим за Фредерик? Кристиян се отрече от нас и… И да правим от Фредерик пълен сирак не е решение. В замяна на това вие ми казвате, че подобен макиавелизъм — да използвам думите ви — не се научавал. И отново грешите. Аз не съм сектата Мун, не… но знам как да подчиня хората около мен. Не обичам да говоря за „промиване на мозъци“, защото в израза има нещо опорочено, но можете да ми повярвате: момчето е загубено, защото обича лудо онази малката, която полека-лека започна посвещението му и…

— Лъжете се! Напълно се лъжете! Може и да съм наивна, обаче вие не разбирате нищо от психология. Нима можете да изтриете възпитанието, моралните принципи, общовалидните стойности, чувството за справедливост, които съм му втълпявала години наред? Как можете да вярвате в подобна глупост? А какво ще кажете за реакцията му, когато научи истината за баща си?

Мадлейн се изправи срещу нея.

— Абсолютно нищо не разбирате! Той знае истината за баща си. Моята истина: че се е самоубил заради вас, защото вие сте го принудили да се откаже от семейството си. Знае, че никога не е имало произшествие! Знае, че сте го излъгали вие! Искате ли още? Аз разпознах Силата и Властта в очите му, когато научи кой е неговият род! Разведох го из Ла Талкотиер и видях алчност в очите му: той иска властта, Клер. ИСКА ВЛАСТТА И ЩЕ Я ИМА! ЗАЩОТО Е ЗАГУБЕН: БАЩА МУ Е МЪРТЪВ, МАЙКА МУ ГО ПРЕДАДЕ, ПРИЯТЕЛКАТА ЩЕ МУ ПОКАЖЕ ПЪТЯ КЪМ ВЛАСТТА… ТОВА Е ПЪТЯТ НА НЕГОВОТО СЕМЕЙСТВО, НА НЕГОВАТА ПЛЪТ И КРЪВ!

Клер отстъпи назад, като боксьор, заплашен от нокаут. Спря се, едва когато гърбът й срещна каменната стена. И се наслади на всяка нейна грапавина, цепнатина, неравност. Това беше нещо конкретно и реално.

Видели са се с Фредерик. Боже мой, очите й затова са влажни, а видът — потресен.

— Но аз ще му кажа истината — тихо рече тя.

— Така ли? И как ще го сторите? — попита студено Мадлейн. — Тази вечер Фредерик е у Перл. И няма да ви види никога вече. Тази вечер, Клер, виновникът за смъртта на четирите деца ще бъде заловен и вероятно убит. Ще се окаже почитател на Андреми. Това е някакъв млад американски агент, който преди да бъде заловен е успял да ликвидира адвокатката на Андреми и тя ще бъде намерена в квартирата му ужасно обезобразена. Разбира се, Фредерик ще бъде силно потресен, но само след три седмици навършва осемнайсет години. Така че ще бъде свободен да избере пътя в живота си. А и вече си има семейство, което ще му помогне да се справи с изпитанията. Следите ли мисълта ми, Клер?

Да, следеше я. Прекрасно я следеше.

Тя погледна втренчено Мадлейн Талко и изведнъж всичко около нея плувна в червено. Яркочервено, живо, наситено. Погледна сбръчканата шия на старицата и си помисли: (толкова лесно мога да я удуша — ей сега, в тоя миг. О, да, колко хубаво би било да усети как стиска бавно крехкия птичи врат, докато остане само тънка тръба, артерия, вена… Без въздух… Без Мадлейн Талко… И без проблеми.).

Тя се остави на яростта, за да почерпи сила от нея и да премине към действие, както един мутант събира енергия, преди да позволи на силата си да избухне.

Дали Мадлейн усети заплахата? Тя се обърна с учудваща за възрастта й пъргавина и отвори широко вратата, с което изненада неподготвената Клер. Човекът с черна тренировъчна униформа на пост подскочи, стреснат от внезапното движение зад гърба си.

Мадлейн сякаш възвърна самообладанието си. И преди да излезе, подхвърли на Клер:

— Така е, вие загубихте. Но преди да напуснете сцената, скъпа моя, предлагам ви последния спектакъл. Хайде, елате, последвайте ме: удари часът на сабата.