Лоран Боти
В мъглата (6)

5

За Клер денят премина като всички останали, без нищо интересно. Тя писа цяла сутрин. Беше забравила, откакто редактира правната си теза, колко трудно е писането, особено когато авторът е намесен пряко. Цял свят стоеше между солидно аргументираната пледоария от няколко листа и разгръщането на един разказ, дори ако хронологичният ред е задължителен.

Сетне тя се впусна презглава да домакинства, щастлива да забрави мъките си. Тази дейност беше нова за нея: в Париж си имаше прислужница и посегнеше ли да направи нещо сама, това си беше проформа. Никога не беше проявявала този чисто женски вкус към къщната работа. Но тук да търка, тупа, чисти… при случай да майстори нещо — всичко беше начин да излъже скуката. Начин да живее.

При това къщата е голяма. Разположена в Двора на парка, леко ексцентрична впрочем, беше строена от камък, в цвят екрю. Беше се понравила на Клер и поради квартала, толкова спокоен, и поради отличителния си белег: разположена далече от големите сгради, задушаващи тревистите алеи на двора, прилича донякъде на жилище в колониите. Двуетажна е, но засега само единият кат е обитаем; таванът е мансарден и иска малък ремонт, за да се настани и Фредерик в „свое ъгълче“. Това може да се превърне в прекрасна таванска „бърлога“ за сина й, след като си вземе матурата, помисли си тя при първото си посещение с Флоранс Нобле.

Към четири часа следобед тя реши да полегне, за да се опита да открадне няколко минути сън; странно, но заспа като заклана.

Събуди се към осемнайсет часа с натежала от съня глава. Фредерик се прибра малко след това. Изглеждаше в прекрасно настроение.

— Скрабъл^[1]? — предложи той.

Макар и все още замаяна, тя прие.

Седнаха на пода, върху големия килим от чиста мароканска вълна при масата в хола, както бяха свикнали в Париж. Еднакво слаби играчи и двамата, те се караха ожесточено във всяка игра. Този път Клер губеше терен при всяко разиграване, жертва на несполучливи думи и несигурно вдъхновение. Нервирана, тя повтори неколкократно: „Трябваше да ме оставиш да се събудя както трябва“. Фредерик се задоволи да се усмихне.

Щампи. Тя усети как надеждата се събужда: имаше „скрабъл“, при условие че й попадне свободно А. О, не беше нещо особено. Липсваше й един X, един Y или поне едно Q, да ги сложи върху една „тройна сметка“, което щеше да бъде истински удар. „Нали точно това е скрабълът“ — мислеше си тя, докато търсеше най-изгодното място върху дъската на играта.

— Мислиш ли, че на баща ми би му харесало тук?

О, Господи, само това не!

Споменаването на Кристиян от страна на Фредерик винаги предизвикваше притеснение у Клер, както поради трудността да си спомни за този човек, починал, когато Фредерик беше бебе — как да споменеш баща му, без да рискуваш да го идеализираш? — така и заради болезнените спомени, които се събуждаха. Тя живееше с тази смърт, с трагедията от 1 февруари 1978-а, когато беше млада майка на двайсет и две години, леко объркана в онова Мароко, където беше последвала мъжа на живота си.

Да, драмата е отдавнашна, но предизвика толкова неща впоследствие, провокира толкова повторни преразглеждания. По-късно, когато си мислеше кои са трите събития, които са я белязали завинаги, изброяваше смъртта на мъжа си, Пиер Андреми и Лавил.

Та да говори с Фредерик за баща му, означаваше насила да лъже.

Тя вдигна глава от играта и го погледна със замъглен поглед в търсене на точните думи.

— Не вярвам, съкровище, че той би избрал да се настани тук. Нали знаеш, живеехме в Рабат, той обожаваше Мароко. Предполагам, че никога нямаше да го напуснем. Той обичаше прекалено много слънцето, спорта, чистия въздух, за да живее в някаква дупка, като… като тази.

Колко банално! Как да обясни какво прекрасно същество беше баща му? Този необикновен вкус към движението, този преливащ ентусиазъм, тази… да, тази грейнала светлина. Това е думата. Кристиян беше светлината.

Очите на Фредерик се присвиха.

— Какво искаш да кажеш с това? В какъв смисъл?

— Искам да кажа, че човек не може да обича слънцето и да му се нрави да живее тук. Очевидно е, нали? Тук е толкова…

Ужасно!

— … толкова мъгливо. Баща ти обичаше плувните спортове, морето. Просто всичко, което…

Фредерик замълча. Клер знаеше, усещаше, че на него — обратно — тук му харесва много, в тези улици без радост. Трябва ли да му се сърди, че не чувства същото като нея?

— Няма ли да закъснееш? Вече е седем и половина…

— Боже мой, наистина. Онези Нобле ме чакат в осем. А имам още работа — прибави тя шеговито, като намекна за лицето си.

Фредерик се усмихна. Седнала по турски, тя се изправи пъргаво и отиде в стаята си на горния етаж, като остави на сина си да прибере играта.

Той бе прекъснал нарочно разговора. За него не беше тайна колко костват на майка му спомените за Кристиян, за Мароко, за произшествието с водните ски. Тя не се спираше никога по-надълго на тази тема.

Той беше успял с леки последователни краски да нарисува портрета на този човек. Беше уловил най-вече радост от съвместния живот, дарбата за щастие, здравата виталност. И му се възхищаваше, не само защото Кристиян е изгубил твърде рано двамата си родители и вече нямал семейство (струваше му се непонятно как може човек да бъде щастлив след такава драма), но и защото усещаше, че върху този непознат се спуща сянката на някаква болезненост, която никаква светлина не може да прогони. Въпреки уверенията на майка му, той не можеше да сведе баща си до простия израз за гръмогласна жизнерадост.

Имаше две причини за това. Първо, как да приемем, че плодът на два силно проявени оптимизма — може ли човек да си представи по-положителен темперамент от този на майка му? — е толкова мълчалив, колкото може да бъде той понякога?

Второ, той се надяваше на способностите си да открие във всяко нещо онова, което наричаше „зла съдба“. Черно тресавище, в което крием тайните си подбуди, подсъзнателен травматизъм при неконтролируеми обстоятелства, тайни, скрити дълбоко на дъното на душата — няма значение под каква форма е злата съдба на всяко същество в момента, когато смята — или вярва — че я изкарва на светло. Тъй че той си обичаше тази мелодраматична идея за злата съдба и усещаше у себе си дарбата да я отпъди.

Дарбата, в която вярваше, беше понякога трудно поносима; но можеше и да стане нужна, както при делото Андреми. Тогава той осъзна какъв ров го дели от майка му. Да, всяко нещо, всяко същество има своята зла съдба, мислеше си той. Тази на баща му ще да е била дълбоката тъга зад маската на спортната пъргавина.

А Перл? Има ли и тя злата си съдба? Усмивка изплува при спомена за прекарания ден. И тя не е била пощадена от това явление. Тайната й самота, ужасната липса на обич от страна на бащата, освен това неукротимото чувство за вина — такава е нейната зла съдба. „Няма значение, аз ще ти върна усмивката“ — помисли си той и тръсна като хлопка пуловете на скрабъла на дъното на сака.

Тогава за първи път през ума му мина въпросът: ами аз, коя ли е моята зла съдба?

 

 

Бърз поглед към огледалото потвърди страховете й. Обикновената маска за разхубавяване не й върши работа: тя ще играе в голямата игра!

Клер започна да се гримира вещо, като си играеше със сенки и бликове^[2], с тонове и с пинсети, с охра и кестен. Винаги е успявала — беше й вродено — да подчертае най-доброто от физиката си… Дори когато й трябват две кила грим да скрие сенките под очите си! — оплака се мълком тя, докато полагаше бежовата емулсия под очите.

Удовлетворена след последна проверка на изобличителната светлина пред тоалетката, тя се облече и приготви да излезе. Фредерик, все още в хола със сака с пуловете в ръка, изглеждаше замислен.

— Тръгвам — рече тя.

Той я бодна в движение:

— Добре е. Освежила си месото, а?

Бяха превърнали в игра този вид закачки.

— А, много красив израз! Браво, съкровище, надминаваш себе си по изисканост! — отвърна тя развеселена.

Докато затваряше вратата го видя, че се усмихва, и сърцето й се сви.

Реши да отиде пеша до семейство Нобле. Повървя няколко минути и се учуди колко гъста е мъглата. Господи, как така миналата пролет можа да й хрумне, че тоя град бил приятен? Лъкатушните улички и готическата архитектура наистина са живописни, помисли си тя. Но колко е скръбно наоколо!

За щастие, Дворът на парка не беше разположен в средновековен квартал; макар и излъчващи старомодно очарование, те й изглеждаха много по-малко зловещи, тези дълги алеи, засадени с дървета и снабдени с по няколко пейки, та да могат да си поемат дъх разхождащите се, дошли да разгледат големите вили и да се порадват на чистия въздух в квартала.

Най-сетне стигна до величественото обиталище на семейство Нобле.

Посрещна я Флоранс, чието богато оцветено и вероятно твърде скъпо облекло контрастираше със строгостта на мъжа с костюм в морско синьо, представен на Клер като съпруга Андре. Дългото и кльощаво тяло, увенчано с малка главичка на хищна птица, й се поклони в знак на поздрав.

„Истински лешояд“ — помисли си Клер.

Тя се упрекна веднага за сравнението. Андре Нобле й се усмихваше искрено и гостоприемно, поне на пръв поглед изглеждаше така.

Бързият оглед на големия салон, където я въведоха, показа, че декораторка на вътрешното обзавеждане е несъмнено домакинята. Тежки кристални полилеи висяха над дивани, тапицирани с виненочервен велур, столове Луи XV, скринове с усукани крачета, кръгли еднокраки масички с инкрустации, ориенталски килими, портрети от XVIII век и цяла изложба от дребни украшения, фаянсови, калаени, от всички стилове. В дъното двукрила врата водеше към широка трапезария, където поради случая беше сервиран богат бюфет; съответно и стените бяха украсени с ловни сцени и препарирани глави на елени и глигани. И най-сетне, през голяма остъклена врата, макар и затворена, човек можеше да се порадва на гледка към градината или по-нататък към добре оформени храсти и водоскок, от който избликваше умело насочена светлина.

Щом влезе, тя забеляза как много глави се обръщат дискретно към нея, за да я огледат тайно и да преценят има ли място за нея сред тях или не. Резултатът от този изпит — кратък, но коварен, беше явно положителен, защото напрежението в атмосферата спадна; всеки свали оръжие, за да може тя да навлезе не като във вражески лагер, а като на неутрална територия, където ще трябва да се изяви.

Преди този миг Клер не беше осъзнала, че за нея приемът тази вечер е нещо като приемен изпит. Това беше първото й истинско излизане след настаняването й в града. И от това щяха вероятно да зависят условията на дебюта й сред лавилското общество и успехът на опитите й да се интегрира в него. Тя се поздрави, че бе заложила на скромността и избра модна рокля, но без излишни украшения, като остави на зелените очи и червено кестенявата грива да подчертаят блестящия смарагд на тоалета й.

— Много ми се нрави обстановката тук — излъга тя Флоранс. — Особено сполучливо е антрето с това продължение нататък и с градината в дъното.

Флоранс Нобле й се усмихна с разбиране, с което показа, че е получавала неведнъж подобни похвали от гостите си.

— Елате, ще ви представя някои приятели…

Тя хвана авторитетно Клер за ръката като една домакиня, обиграна в светските тънкости, и я повлече в кадрил от лица и имена: г-н Матийо, председател на адвокатската колегия, и жена му — той закръглен и пухкав, тя безлична и безцветна; Мари-Франс дю Лонбоа — лозарка с леко зачервена физиономия, която дари Клер с топлата усмивка на пиянде, което не обича да пие само. Пол-Мари Талко, директорка на частна клиника, блондинка с бронзов тен — клонинг на Флоранс Нобле, рече си Клер — и съпругът й (Флоранс не сметна за нужно да спомене с какво се занимава той. Несъмнено професията му не беше достатъчно изискана за присъстващите, но, какво значение има, след като въпросният съпруг компенсираше несъстоятелността си със светски бляскава външност); Жан-Пиер Емри, главен редактор на Лавилски новини, тукашния всекидневник — с буйната си накъдрена бяла коса на рециклиран участник в събитията от 68-а; Филип д’Ербле, антиквар и по съвместителство вдъхновител на Флоранс за обзавеждането на интериора й. И много други поканени, за които тя не запомни нищо, освен зашеметяващото чувство за пълна бъркотия.

Принудена да прескача от група на група по петите на Флоранс, тя бе представяна като „Клер Ермен, една приятелка, която пристигна неотдавна…“, ловка формула, избягваща „г-жа адвокатката“, макар никой да не е останал в неведение, Клер беше сигурна в това.

След три четвърти час светски баналности, тя можа най-сетне да се отпусне в един фотьойл, за да опита небрежно петифурките.

Но не остана задълго сама. До нея се приближи жена на неопределена възраст с прошарена коса, подстригана много късо, и със страхотно елегантен костюм. И рече с нисък, почти дрезгав глас, който изненада Клер:

— Флоранс Нобле не ни представи, но смятам, че името ми ще ви подскаже нещо. Аз съм Мадлейн Талко.

Отначало Клер не направи връзката, после възкликна:

— О, предполагам, че сте роднина на младата жена със силен тен, която ръководи клиника, така ли?

Мадлейн Талко се разсмя бавно и хрипкаво като пушачка. На Клер звукът й се стори едновременно агресивен и изискан.

— Точно така е, наистина, но не това е причината да ви се представя. Вие никога ли не четете договорите, които подписвате?

Очите на Клер станаха големи, в тях присветна искрата на досещането.

— О, Господи! Вие сте сигурно…

— Хазяйката ви, да. Къщата в Двора на парка, която наехте, е моя. Именно Флоранс се грижи за всичките ми собствености…

— Страшно много съжалявам — каза Клер, — но наистина не направих нищо да се запознаем.

— Надявам се, че тук ви се нрави, нали? Това е очарователна къща на забележително място.

— О, тук е толкова различно от Париж…

— Вярвам, че ще ви бъде приятно при нас, стига само да свикнете с климата.

— Така ли смятате? — попита Клер с нотка на надежда, която й се изплъзна.

— Нали знаете, в Лавил няма нищо… възбуждащо. Но пък има недостижимо качество на живота. По това Париж не може да се мери с него. И свикне ли човек веднъж, куп неща си намира да свърши. Цялата работа е да си създаде някои добри връзки.

Тя погледна доброжелателно Клер.

— А сега, ако ме извините, искам да видя едни приятели…

— Моля ви. Много се радвам, че се запознахме.

Мадлейн Талко се усмихна мълчаливо и бързо се отдалечи.

Клер реши, че си прекарва приятно вечерта. Не че хората й се видяха кой знае колко привлекателни или пък смешни; но тя осъзна колко се е затворила в себе си тези последни месеци, колко се е откъснала от света и си е забранила всякакъв обществен живот. Тези въпроси „откога се намирате тук?“ и „харесва ли ви в нашето старо градче?“ й позволиха да се почувства отново що-годе нормално. Това беше добре.

Изведнъж тези тревоги й се сториха безсмислени и без основание. Всички се държаха прекрасно с нея и тя вече беше обект не на някакъв надзор, а само на един неприятен спомен. Да, несъмнено ще може да живее весело, когато намери начина и условието за това. В края на краищата, нали след смъртта на Кристиян и края на учението се посвети на кабинета си и нито веднъж не успя да си почине както му е редът. Колцина имат този късмет — да се оттеглят едва навършили четирийсет години, за да се посветят на писането.

А може би дори „ще преустрои живота си“ далече от парижката треска и от любов по телефонния секретар… Може би?…

Но на тебе, горкото ми момиче, само това ти е в главата!

Лека усмивка се плъзна по лицето й.

Тя се почувства брутално измъкната от мислите си: наблюдаваха я. Обърна главата си и забеляза за първи път през тази вечер някакъв мъж, чийто спортен вид контрастираше с богаташката и шампанизирана атмосфера на салона. Облегнат небрежно на мраморната камина (Флоранс Нобле не беше дооформила пародийната обстановка, като запали и огъня) и макар и с добре ушит костюм, той внасяше някаква варварска нотка в твърде цивилизованото миниобщество. Кестеняв, с матов цвят на лицето и черни очи, широко чело, прорязано от бръчки, волева и самоуверена брадичка, той я наблюдаваше беззлобно, но с настойчиво любопитство. И тя си даде сметка, че не бе престанал да го прави още от пристигането й тук; бе чувствала подсъзнателно погледа му през цялата вечер.

Човекът, разбрал на свой ред, че е разобличен, вдигна чашата си, като кимна доста нахално и се отправи към нея.

— Съжалявам, че Флоранс Нобле не си даде труд да ни запознае — рече й той с широка усмивка. — Аз съм Алекс Греди.

Клер погледна нагоре, за да му отговори и да се покаже достатъчно учтива. Но само външно, проформа.

— Много ми е приятно, аз съм…

— Знам коя сте, пресече я той добродушно. — Г-жа Ермен, блестящата адвокатка, пристигнала неотдавна тук в „продължителна ваканция“…

Клер пребледня. Тя се бе страхувала, разбира се, че на това соаре могат да й припомнят за процеса; но по-прикрито и притворно, а не чрез фронтално нападение.

— Наричайте ме Клер, ако обичате — иронизира го тя с ледена усмивка. — Би прозвучало… по-приятелски.

И тя му обърна гръб.

— О, извинете… Май ви засегнах. Не беше нарочно. Честно, не искам да играя игричката на тук присъстващите наши приятели, които се държат, сякаш сте им напълно неизвестна, докато всички знаят коя сте. Не съм толкова лицемерен да се правя на ударен, г-жо адвокат или просто Клер; и това не ми пречи да искам да се запозная с вас. Ще ми позволите ли да ви донеса чаша шампанско, за да се чукнем в знак на… помирение?

Клер не можа да сдържи усмивката си. Накрая упорството на събеседника й се стори забавно и това, което прие за атака, беше, може би, просто неумел опит да й направи впечатление. Тя вдигна отново глава.

— Много ловко се измъквате, господине…

— Алекс — повтори той.

— Така да бъде. Много ловко се измъквате, г-н Алекс, макар че откровеността ви не е твърде елегантна. Вместо да се извиняваме и помиряваме, бих приела с удоволствие чаша шампанско, просто да се освежа.

— Май че и вие се измъквате доста добре — каза й той със смях, преди да се отправи към бюфета.

 

 

Греди не се чувстваше особено удобно зад привидния си хумор. Какво го прихвана да се нахвърля върху адвокатката като някой дон Жуан? Получи се гротескно. Беше приел поканата, с цел да я срещне извън официалното си и професионално положение. Пък и нямаше никакво основание да я закача, особено след последния разговор с шефа. Той беше повече от ясен: Алекс може да продължи да разследва случая, но не той е на първо място. Преди всичко трябва да се съсредоточи върху трафика на наркотици в лицея Парде, а не върху случая със сина на Гайяр. „Той е точно за жандармерията — каза му комисарят с характерния си апатичен глас — а после щафетата ще поеме един дижонски съдия.“

„Вършиш глупости, старче“ — рече си той, докато си проправяше с мъка път към бюфета. Тази Флоранс Нобле беше поканила най-малко трийсет или четирийсет души!

Той поиска две чаши от надутия като паун барман. И докато човекът отпушваше една бутилка, потърси с очи Клер Ермен, но откъм бара не можеше да я види. Затова се отказа. Докато чакаше чашите, хвърли разсеян поглед през прозореца и забеляза паркирана в двора червена хонда сивик.

Ти се издъни! Не е било черно туинго!

„… церемонията е за добро…“

— Шшт!

Той се огледа. Двама непознати нему мъже замълчаха, хвърлиха му по един поглед и излязоха от бюфета, за да се скрият сред многото гости.

— Господине, чашите ви…

— О, благодаря.

Барманът му подаде двете чаши.

 

 

Забелязала свободно място, Флоранс Нобле се възползва, за да седне до Клер с очи, светнали от трудно прикривано любопитство.

— Не ми казвайте, че хвърлихте мрежите си върху най-желания ерген на вечеринката — упрекна я тя с изкуствено сериозен тон.

— Не съм хвърляла мрежи върху никого. Той се нахвърли върху мене веднага щом седнах и ме заговори… доста грубиянски. Между другото не знаех, че е ерген. Стори ми се, че забелязах халка на пръста му.

— Вдовец е — поправи я Флоранс. — Беше блестящ полицай, преди жена му да се пребие в една катастрофа и…

Не можа да продължи. Вътре нахълта някакъв дребен човечец с рядка бяла коса, смъртно блед и с безумен поглед. Нахлуването му можеше да изглежда смешно, ако непознатият не пристъпваше в салона като механична кукла с лице, разкривено от мъчителна тревога и страдание.

— Боже мой! — възкликна Флоранс Нобле.

Всички замръзнаха с поглед към сцената, едните с иронични, другите с ужасени физиономии.

— Тя е тук — изговори глухо той в мъртвата тишина.

И преди Флоранс да успее да се намеси, той се блъсна в една масичка с ваза, която се разби с трясък.

— Тя е тук… Вие сте се осмелили да я приемете!

И продължи да напредва още по-решително — въпреки тишината, строшената на парчета ваза и все по-гротескния вид на сцената — към Клер и Флоранс.

Последната се изправи бързо, за да го пресрещне.

— Божичко, кой ви позволи да се върнете? — възкликна тя на ръба на истерията и го хвана за ръката.

Старецът впи поглед в нея, без да я вижда.

— Значи няма никога да престанете да заговорничите с тоя демон… Как можахте да позволите на тази жена да влезе тук?

Публиката затаи дъх. Мадлейн Талко се приближи с чаша в ръка и се усмихна на Клер, сякаш да й каже: „Няма нищо, само малък инцидент“. Чудно, помисли си Клер, тя ми се усмихва, но очите й светят от гняв. И после се почуди как може в подобен миг да забелязва такива подробности.

Човекът я погледна право в очите. Съпругът на Флоранс заедно с двама гости се приближи забързано, за да препречи пътя на натрапника и да го накара да си излезе. Те го хванаха здраво, но старецът изкрещя:

— ТИ ИМАШ ДЕТСКА КРЪВ ПО РЪЦЕТЕ СИ… МНОГО ПОВЕЧЕ КРЪВ, ОТКОЛКОТО МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ. Махай се оттук, вещице!

Четирийсет чифта очи се впериха в Клер.

Изпаднала в шок, тя се огледа объркано и срещна погледа на Алекс с двете чаши в ръце. Той й се усмихна бледо, но на младата жена й се стори, че съзира зад бледата усмивка същата присъда, която четеше в очите на всички присъстващи:

— ВИНОВНА!