Лоран Боти
В мъглата (60)

59

Мадлейн Талко просто не успяваше да овладее възбудата си. Толкова дълго беше чакала този момент… Успя да победи всичките си врагове, запази контрола въпреки трудностите през последните години, избягна разпродаването на наследството… Всичко изтърпя заради този миг. И въпреки възрастта си, която вече й тежи, се почувства, сякаш й поникнаха криле!

До нея, в стаята на Мадлейн, беше Антоанет Андреми. Майката се преобличаше — дума да не става да приеме гостите в черно, като оня дребосък американеца. Не, трябва да ги предразположи…

Просторна беше стаята, където доста хора не ги хващаше сън — не че изглежда кой знае колко зловещо, а защото, както целият замък, свидетелства за неумерения вкус на Мадлейн към празните помещения. Да си извадим заключение, че само Духът е важен за тази извънредно разсъдъчна натура, ще бъде погрешно все пак. Доказват го многото мебели в замъка, които са истински музейни експонати — като това китайско легло от XVII век, което Мадлейн Талко накара да преустроят в библиотека, или вещ на Волтер, предназначена само за нейната стая. Така че тя първо осигурява пространството и една ефикасна околна среда. В това отношение почти целият селски замък й подхожда напълно. Единствената й отстъпка беше за колекция бронзови фигури, най-хубавите от които беше изложила на първия етаж в „малък“ будоар.

Антоанет затвори телефона, загледана как приятелката й облича без свян отпуснатата си, сбръчкана плът с бисерносива блуза.

— Пристигат… Готова ли си?

— Да, да… Една минута.

Антоанет се усмихна. При други обстоятелства дори би се позабавлявала искрено от почти детинското вълнение на Майката, в момента заета да проверява грима си в огромното огледало като момиче пред първата си среща. През тези повече от петдесет години, откакто се познават — още от войната! — не я беше видяла нито веднъж да се държи така.

— Мисля, че така съм добре — съобщи Мадлейн.

И се обърна към Антоанет, готова да попита: „Как ме намираш?“, но се отказа. Би било неуместно.

Движението й обаче беше забелязано от приятелката й.

— Прекрасна си — рече тя.

Мадлейн Талко го оцени. Положението на Антоанет беше печално: присъстваше на триумфа на Мадлейн, подписан от собственото й поражение.

Като шеф на парижкото звено Антоанет Андреми се бе надявала, че ще поеме безвъзвратно властта — до момента, когато самата Мадлейн беше най-безсилна. Дори — просто заради играта — манипулира Клер Ермен, когато изтърсакът на Антоанет беше от техните хора. (Ах, отвратително създание! Мадлейн мразеше тези неподдаващи се на контрол същества, които се сгромолясват с гръм и трясък и предизвикват провал и на хората около себе си!) Също и тя насмалко да успее…, когато онзи нещастен глупак Пиер се остави да го заловят — дори и това, впрочем, я ядосваше, тъпия начин, по който беше накарал да го заснемат! Нито веднъж не се показа достоен да се присъедини към тях! Оказа се годен само за това: да участва в пародията филм на ужаса.

Така Антоанет загуби сина си, наследника си и шансовете си да оглави Водерията. В завързалата се трагедия — колко смешно беше! — и като хвърли Клер Ермен за плячка на зверовете, тя показа на Мадлейн Талко пътя към победата. И на нея оттогава й оставаше само да върви предпазливо по него… до днешния ден.

Всеки друг на мястото на Антоанет би имал различна съдба: би изгорял на кладата — защото в края на краищата такова е наказанието, отредено на предателите (или може би щяха да й отнемат сина, ако сам той не се беше заел с работата!). Но тя беше специален член на Водерията. Двете заедно преживяха всичко — от прекрасните часове на Окупацията, когато щурмуваха властта като още съвсем млади момичета, до навечерието на третото хилядолетие. Заедно, упражняващи пълен контрол, но Мадлейн винаги с крачка напред.

Като сестри, дори и на разстояние една от друга, те най-сетне се събраха в деня, когато кръстосаха погледи в едно огледало и видяха едни и същи магьоснически бръчки, еднаквите горчиви гънки, същата суха усмивка, която алчните години на властта и контрола запечатват завинаги върху лицата ви.

Мадлейн познаваше достатъчно добре Антоанет, за да знае: и тя като нея в подобно положение ще отстъпи. Не поради някакво задължение, продиктувано от честта, а защото оцеляването им, на едната и на другата, зависи от успеха на този проект. Все пак аферата Андреми накърни силно авторитета на Антоанет — това си го признаха дори и между тях…

— Е, добре, отиваме ли?

— Да, да…

Мадлейн слезе по двете белокаменни стъпала, като остави Антоанет Андреми да наблюдава сцената от площадката с ръка на големия стълбищен парапет, с врат, изпружен като на птица, и с тяло, задръстено от омраза.

Мадлейн влезе в големия хол на долния етаж, когато звънецът иззвъня. Тя въздъхна и с достойно за похвала усилие се помъчи да изобрази гостоприемен израз върху суровото си лице. После отвори вратата.

Фредерик и Перл се държаха за ръка, но щом видя Мадлейн Талко, той я пусна.

Жената, чиято възраст беше невъзможно да се определи и която му се усмихна така, сякаш го познава отдавна, не предизвика никакво усещане у Фредерик. Но в странната тишина, която се възцари пред внушителната врата, нещо смътно помръдна на повърхността на паметта му. Тя прилича на…

— Фредерик — рече Перл, — искам да те запозная с баба ти.