Лоран Боти
В мъглата (66)

65

Зимата неумолимо и напълно завладя Лавил тази нощ. Беше странна нощ, каквито се случват две или три на десетилетие в този край, нощ, през която стихиите, изведнъж освободени, изглеждат обхванати от лудост.

Започна се към двайсет часа, когато мъглата покри отново тротоарите с финия си прозрачен килим. Подобно явление не би учудило кой знае колко старите жители на Лавил, ако по същото време небето не се беше затулило от надвисналата студена пара и влага. В този час Дворът на парка, ограден с лампиони с оранжево осветление, би могъл да ощастливи някой фотограф — импресионист с контурите си, очертани в зрака на неясните светлини… Но по къщите хората вече започваха да се споглеждат предпазливо в смисъл „мислиш ли си за това, за което си мисля аз?“.

По-сетне нещата се объркаха. Час подир час, на елегантни и бързи каскади, мъглата сякаш се спущаше от платата около Лавил към дъното на градската котловина, за да я запечата напълно и завинаги под своя похлупак.

Към двайсет и два часа, след наблюдаване от прозорците на изчезващия пейзаж, най-калените разбраха, че от сутринта на другия ден градът им ще се превърне в бял кошмар. Както оня зимен ден през 1958-а, когато колите изобщо не можеха да се движат: мъглата беше толкова гъста, че пешеходците, пресичащи улицата с броени крачки, тъй като не виждаха тротоара, в последната секунда изникваха като привидения пред предното стъкло на автомобилите.

Онези, които помнеха зимата на 58-ма, излязоха прави: на всяка улица мъглата танцуваше вихрена сарабанда, водена от внезапните и силни пориви на вятъра. Редките автомобилисти, които още бяха зад волана, бяха уловени от бързите движения на този екран, който фаровете им не можеха да пробият.

И студът си го биваше. Температурата падна много под нулата, вятърът заледи дървесата, дори и с редките осланени от есента листа по клоните им.

По къщите, всички в ледена примка, палеха огън, засилваха парното и избягваха да разказват страшни истории. Във всеки случай глухата вцепененост на града беше прилепчива; различаваха се само безформени очертания и приглушени звуци, тъй че най-добре беше човек да си ляга и спи… Някои — след молитва, като преди това бяха запушили добре всяка цепнатина, за да попречат на мъглата да проникне вътре.

В сърцето на тази студена мъгла черквата „Сен Мишел“ — тъмна маса в белотата, се издигаше самотна и триумфираща като тотем, безчувствена към ласките на мъглата по каменните й, покрити с бръшлян стени. По същото време от високото си положение имението Ла Талкотиер бдеше с майчина грижа над този станал невидим свят.