Лоран Боти
В мъглата (59)

58

Араската водерия (1459–1461)

Текстът беше покрит с прах и Клер трябваше да се рови почти два часа в един задушен таван, въпреки новата му инсталация, за да намери хубав картон (което беше за добро: мислите й престанаха да се лутат между Греди и Фредерик). Трябваше й още един час, за да открие сред километрите ръкописи нужния текст.

Беше изпъстрен със зачеркнати места — тя се учуди колко се е променил почеркът й от онова време, — но се четеше прекрасно. И така, тя започна да чете Араската водерия, настанена в „офиса“ си.

Това е един от най-известните процеси за магьосничество от XV век (и дори изобщо! — прибави тя в ущърб на всякаква грижа за представяне). Както и по броя на личностите, обвинени заради поведението им (стотици са задържаните в Арас и околността).

Всичко започва през 1459-а с ареста на някакъв отшелник близо до Лангр. Той обвинява, за да избегне кладата (напразно старание), две личности от Арас. Това се случва точно навреме: разпространяването на магьосничеството през онова време достига върха си и очертава ясна граница между инквизиторите и хората на властта, от една страна, и от друга — народа (скептичен доколко това е престъпление).

Трябва, впрочем, да се отбележи, че ако има наистина поклонници на Сатаната (това остава да се докаже за Арас), трябва да ги разберем като изразители на общественото недоволство през Епохата (тя забеляза, че е написала Епохата с главна буква и се почуди какво ли означава това): всеки път, когато се струпват стопанските и обществени нещастия, в областта пламва епидемия от магьосничество (впрочем големите процеси престават в началото на XVIII век, когато настъпва, между другото, и краят на глада).

Араската водерия (водерия = ерес) в най-голямата си сила остава нещо изключително. Подложени на изтезания, обвиняемите си признават за всички престъпления, за които ги обвиняват. Съдебните дебати започват на 9 май 1460-а. Инквизиторът — доминиканецът Пиер Льо Врусар, обобщава обвиненията: „…(те) се нуждаят от помада със свръхестествена сила… Те вдигат ръка срещу Светото причастие и отдават Светая Светих за храна на краставите жаби. Жабите били изгорени. Към техните сажди прибавили прах от костите на обесен, после билки и кръвта на малки невинни деца…“

Без да повярва на очите си, препрочете неколкократно „кръвта на малки невинни деца“… Нямаше почти никакъв спомен от този курс и се попита поради какво чудо й просветна снощи оная искрица. И все пак няма грешка — дребният почерк си е нейният.

Грижите за обществото от страна на управляващата класа преоткриваме в дългата проповед, изнесена на самия процес от Жан Тектюр, магистър на Турне. Ако водерията — която е по-лоша от идолопоклонничеството на езичника, по-нечестива от греха на еретика и от неверничеството на сарацина — бъде насадена, държавата и гражданското общество ще се срутят; лошите ще узурпират владенията и правителствата и светият народ ще проси и тъне в нищета.

Стотиците смъртни присъди се отразяват на стопанството. Поради тези стопански нужди и под влияние на Бургундското херцогство, но също и с милостивите присъди над личности с добро поведение, няколко години затвор и бичуване — твърде въпиеща несправедливост, гоненията престават.

Трийсет години по-късно, на 21 май 1492-а, нов съдебен процес прекъсва всички предишни арести и под натиска на семействата реабилитира осъдените…

Тя продължи с четивото си, но по-нататък не научи нищо ново, освен безинтересни процедурни подробности.

„Това изглежда толкова отдавна, помисли си. Нима може да има връзка с бележките на Люсиен Морван? И най-вече — какво общо може да има със самата нея?“

Просто не й се вярваше, че един или няколко души са се забавлявали да възобновят някакъв фантастичен култ от друга епоха… И все пак. Нали точно това й подсказва тефтерчето: че този град е живял уединено още от основаването си?…

Пак й дойде на ум смъртта на Андреми: сцената беше театрална, за нещастие си я спомня твърде добре, а и странните думи, които произнесе по адрес на „учителя“ и „хаоса“… И тази… молитва на неразбираем език!

Възбудена от откритието, тя се изправи рязко и събори назад стола си.

Поклонниците на Сатаната…

Явно беше очаквала да попадне на нещо такова. На подобна организация или нещо друго. И на Пиер Андреми като част от нея… Значи като пристигна тук, тя се хвърли в устата на вълка? Обзе я истински ужас, последван веднага от властната нужда да запази хладнокръвие. Трябва веднъж завинаги да свърши с онази Клер след процеса с припадъците й, играещото кръвно и неподдаващите се на контрол емоции.

Добре, но няма никакво доказателство, никаква сериозна следа… Само няколко думи, надраскани в тефтерче, и тетрадка със стари лекции… Но и усещане — не, почти увереност — че е права.

Но как само ще й се разсърдят за това… Защо иначе ще я поздравяват с празника и ще й оставят подарък на изтривалката?

Откритието по странен начин я накара да осъзнае извора на лудостта, на чието дъно шляпат онези, но те със сигурност са мнозина, които посягат на деца. Да, още отначало усещаше, че се е изправила пред нечий болен мозък… Но Арас от XV век с вещиците си… Това е толкова безумно, толкова немислимо, че самото заключение относно една такава реалност представлява безгранична заплаха. Нищо не може да пречупи волята на авторите на подобни престъпления: те ще изпълнят намеренията си докрай.

И те ми имат зъб, Господи, те ми имат зъб! Но защо? Несъмнено заради защитата на Андреми. Те биха искали да го превърнат в своя мъченик…

В този миг позвъниха на вратата.