Лоран Боти
В мъглата (36)

35

Тази сутрин Клер стана късно. Дори не видя Фредерик в часа за закуската. Беше изкарала неспокойна нощ със сън, прекъсван от странни видения, и с дух, тревожен от всички страни: от Греди, Андреми, Фредерик, Флоранс Нобле, Мадлейн Талко… Те й свиреха вихрена серенада и лицата им танцуваха цяла нощ върху спуснатата преграда на клепачите й.

Вече минаваше десет, когато тя събра сили да се надигне. Несигурното й равновесие, когато стъпи на пода, я накара да помисли, че започва да злоупотребява сериозно с невролептиците. Един поглед към огледалото в банята, където се завлече, потвърди: очите й бяха надути като на заклет пияница, макар че снощи отпи само глътка алкохол. Дори не опита трапезното вино, спомни си тя.

„Клер Ермен, четирийсетгодишна, дрогирана адвокатка на края на силите си…“ Не е зле като заглавие на книгата ти!

Тя се усмихна пиянски на огледалото, щастлива, че все още е в състояние да се присмее на себе си.

Слезе в кухнята. Без да се учудва, я намери опустошена след преминалия ураган, наречен Фредерик.

Този ден безпорядъкът нямаше шанс. Клер не се чувстваше способна да свърши работа за стотинка… Впрочем, желанието й беше точно такова: да не върши нищо. Това не й се случваше често: може би два или три пъти в годината ставаше сутрин в подобно полукоматозно, мрачно, отъпяло състояние. Тогава отменяше всичките си срещи, важни или не, със съзнанието, че отиде ли там, резултатът при всички случаи ще бъде плачевен. В тези моменти разсъдъкът й се въртеше на бавни обороти… ако изобщо го имаше. Така или иначе денят беше пропилян: няма да напише нищо свястно, нито пък усеща у себе си сили да отиде до библиотеката и да прочете нещо за Лавил, както си беше обещала.

Тя постоя две минути, загледана в бара, без мисъл в главата. Накрая си свари набързо кафе и се оттегли в дневната стая. Дръпна докрай пердетата с надежда вътре да нахлуе силна светлина. Напусто: небето беше мръсносиво и мрачно.

Тя се тръшна върху канапето и вдигна крака върху ръба на ниската масичка. Забеляза отгоре пакета цигари, който й намигна полуотворен. Поколеба се за момент (Гладна си, това твойто не е работа!), след което запали една.

И точно в този миг усети силна нужда от слънце. Това беше физическо желание, почти епидермално: да усети топлите лъчи върху кожата си, да забие пръсти в мекия пясък, да слуша мърморенето на вълните върху морския плаж… Боже мой, трябва да замина!

Това заклинание я върна безмилостно в Мароко и тя осъзна, че ако продължава така, сигурно ще изкара деня в жалби по участта си от типа „равносметка на четирийсетгодишнината“. Беше й се вече насъбрало достатъчно, за да се потопи в спомени — за Греди, който й говореше за Мароко, за сина си, който от известно време я притискаше все повече с въпросите за баща си — и да не се остави и отнесе само към мрачни и носталгични територии, само защото има нужда да се попече на слънце. Какво да прави? Да си седи тук и да пие прекалено черното кафе и да си повтаря: „Аз Пропилях Живота Си“?

Тя пое нещата в ръце (не без да си даде сметка, че предполагаемите десет минути са се превърнали в цял час: часовникът на видеото показва 11:02). Върна се обратно на горния етаж, енергично си взе душ, облече набързо тесен пуловер, дънки, ботинки и реши да върви на пазар. Хладилникът беше празен и рано или късно трябва да го напълни. Значи…

Когато излезе, реши да не обръща внимание нито на мъглата, нито на гласчето, което не млъкваше: ама ти какво правиш тук? Ами ти какво търсиш в тоя град?

По едно време се усети, че сигурно изглежда като някоя луда, защото срещна в Двора на парка един стар господин, разхождащ чистичкото си пуделче; той я изгледа с подозрение, сякаш тя вървеше и си приказваше сама.

Но това не е така, нали?

Не, сигурно не е… но беше изсушила косата си набързо, а ако тя не е вързана или грижливо сресана, бухва като кошерище. И освен това не се гримира като хората: сложи си твърде ярко червило и съвсем блед руж на бузите — тъкмо да изглежда като някой мъртвец!

За да се измъкне от погледа на стария господин с пуделчето, който ни най-малко не прикриваше интереса си (и ясно защо — на километри наоколо нямаше жива душа, освен тях двамата), тя отвори чантичката си и измъкна триумфално очилата за слънце. Наричаше ги „очилата ми Катрин Деньов“, защото бяха достатъчно тъмни, за да прикрият облика на безмилостните утрини. Беше ги слагала понякога и при участията си по телевизията. Така защитена, тя пое отново на път.

Живителната хладина я тонизира и тя се почувства почти във форма, когато пристигна в края на Двора на парка — на площад „Вашингтон“, търговско и следователно оживено средище. Почуди се дали движението и изобщо човешкото присъствие се отразява донякъде на мъглата. Наистина беше забелязала вече това: на площада с малката градинка по средата и с павилионите наоколо беше по-светло и по-свободно, отколкото в Двора на парка; и когато човек го погледне откъм средата на площада, дългите зелени и пусти алеи сякаш се губеха в тунел от мъгла.

Площад „Вашингтон“ беше доста симпатичен. Живеещите на всички околни улици идваха редовно да пазаруват, както Клер, и тук кипеше истински квартален живот. Именно заради тази човешка топлина, непозната в Париж, тя беше поискала да се настани тук.

Мислеше отначало да се отбие при бакалина, но като хвърли едно око на витрината на хлебаря, си спомни, че не е закусвала. След няколко минути, рече си, по улицата ще се проточи опашка от любителите на франзели. А в момента в магазина няма жива душа.

Хлебарката, едра госпожа с блуза в бебешко розово, я посрещна с искрена усмивка (или дяволски добре имитирана в смисъл „А, вие ли сте! Тъкмо ви очаквах с нетърпение!“).

— Добър ден, госпожо… — рече тя със силен бургундски акцент. — Какво ще бъде днес? Добре изпечена франзела, както обикновено?

— Ъъ… да, това също. Но май ще се съблазня да опитам и нещо сладко.

— О, бога ми, напълно сте права. Човек трябва да си доставя удоволствие от време навреме!

Интонацията на гласа й, губеща се горе във високите тонове, забавляваше Клер.

— Какво ще опитате? Една пастичка?

— Не, по-скоро ми се ще нещо от тестените закуски.

— О, добре, значи… Вижте тогава тези хлебчета със стафиди. Излезли са от фурната преди десет минути, още парят.

— Да си призная… Но това е пълно с крем.

— Ами! Никак дори! Съвсем мъничко жълт крем, лек като пяна. Хайде, я го опитайте.

— Хубаво… Тогава едно хлебче със стафиди.

— Искате да си го хапнете веднага, нали?

Клер кимна в знак на съгласие.

Хлебарката започна да действа енергично, без да се смущава ни най-малко от мощната си гръд, избра с твърде професионален поглед леко препечена франзела и уви, доколкото е възможно, сладкиша с крем. Точно в този миг, като се обърна към Клер, тя произнесе една фраза — о, съвсем кратко и незначително изречение, което, дочуто от други клиенти, не би имало никакво значение и стойност. Въпреки това, няколкото думи изглежда предизвикаха у младата жена крайно и окончателно въздействие.

Тя подаваше на Клер франзелата и малкото меко хлебче, но вместо да й каже колко струват, тя произнесе с усмивка, която разкри венците й, поизцапани с червило:

— Изглежда искате да ни напускате вече, а?

Клер не отговори веднага, като остави въпроса да отекне с пълна сила в съзнанието й: Изглежда Искате Да Ни Напуснете Вече, А?… Внезапно й се зави свят.

— Аз… колко ви дължа?

— О, извинете. Девет франка и осемдесет, моля.

Клер порови в чантата си, (Изглежда Искате Да Ни Напуснете Вече, А?) — подаде парите на… на дебелата мръсница.

Благодари, поздрави и излезе, като се помъчи да запази възможно най-естествения израз на лицето си.

Изглежда Искате Да Ни Напуснете Вече, А?…

Отби се, както искаше, в бакалницата и беше обслужена от някакъв червендалест тип с алжирски акцент на прясно пристигнал през 62-а. После, като свърши с покупките, се върна бавно към Двора на парка, отрупана с пакети, които обаче не бяха тежки, защото за да се разхожда по-редовно, тя купуваше всичко в малки количества.

Фразата продължаваше да бръмчи в съзнанието й:

Изглежда Искате Да Ни Напуснете Вече, А?…

И тя се опита да я разкара; и в крайна сметка, тя се оказа по-силната.

Какво означаваше това? Всички жители на този град ли ще тръгнат да я питат същото? Превръщаше ли се Клер Ермен тема на разговор за лавилците? Господи, прекрасно си представяше, просто виждаше пред очите си Флоранс Нобле, която ни лук яла, ни лук мирисала заявява на хлебарката: „Знаете ли, на адвокатката, дето защитаваше Андреми… нещо не й се нрави тук. Иска Вече Да Ни Напусне“.

Ти си луда, повтаряше си тя, докато несъзнателно забързваше крачка към къщи. Това си е чиста параноя. На път си да изпаднеш в пълна депресия.

А, така ли? Ами Антоанет Андреми — какво, привидя ли ти се? Ами децата — и те ли са привидение? Ами дебелите хлебарки, които те питат: Изглежда Искате Да Ни Напуснете Вече, А?…

Ами да, това може да не значи нищо. Градчето е малко, провинциално, хората са бъбриви, нормално е.

Несъмнено… И все пак, в това Изглежда Искате Да Ни Напускате Вече, А?… има странни интонации. Звучи малко като Значи Не Ви Се Нрави Компанията Ни, А?… Или като Значи Не Сме Достатъчно Изискани За Вас, А? Или най-сетне като Знаеш Ли Какво Може Да Ти Се Случи, Ако Ни Напуснеш?

Да, това е може би лудост и тя не би могла да обясни ужасното усещане, предизвикано от думите на хлебарката. Да, може би е ирационално, раздуто, преувеличено. Но когато пристигна пред боядисаната къща в цвят екрю в Двора на парка — определено никога няма да мога да кажа „вкъщи“ — разбра, че решението й е взето.

Тя изкара останалата част от деня в двоумение как да съобщи новината на сина си.