Лоран Боти
В мъглата (58)

57

В стаята бяха трима. Мадлейн Талко, Франсоаз и самият Боб. Но според Боб сигурно присъстваха повечето от обитателите на имението Талкотиер. Той не можа да ги преброи както трябва по време на наблюдаването с телеобектива; имението беше обширно, с допълнителни сгради, горичка, както беше предвидил — и парк, басейн, тенискорт. Многото коли, паркирани на чакълестата площадка пред главния вход, свидетелстваха за броя на съжителите, обитателите или посетителите на имението. Със сигурност имаше доста народ, но къде са? Някъде из хектарите на собственост? Досега не беше видял никого, с изключение на тази странна жена.

Когато Франсоаз — Мазо, както започна да я нарича на ум — му съобщи за намерението си да го заведе в имението да разкажел историята си, той имаше смътното усещане, че скача право в устата на вълка. Сега, седнал в този неуместен, супермодерен салон, лице срещу лице с тази жена с очи от син фаянс и дрезгав глас на попзвезда, това впечатление се засили. Той се опитваше да покаже пълно самообладание, но уравновесеното спокойствие на събеседничката му го плашеше много повече от тази откачена, с която трябваше да прекара нощта. Той усещаше, че домакинята е свикнала да упражнява способностите си и тази характеристика, прибавена към онова, което знаеше, беше още по-заплашителна: очевидно ставаше дума за окултни способности.

Седяха лице срещу лице, тя — на софата, Мазо и той — един до друг на почти същото канапе отсреща, точно като млада двойка на посещение при родителите, за да съобщи намерението си за женитба. Този образ, след умопобъркващата нощ, още повече задълбочаваше лошото му настроение.

— Доколкото разбрах — подхвана дълбокият глас — докато сте разследвали някакви… секти, точно този термин използвахте, сте открили по-голяма организация, така ли?

— Не точно, госпожо. Един най-обикновен, рутинен надзор ни насочи към вас.

— Аферата с телефоните, за която ви казах — уточни Франсоаз.

— Хм, да… Аферата с телефоните…

Думите увиснаха за момент в тишината на стаята. Мадлейн Талко наблюдаваше с интерес младия човек, като се опитваше да си изясни положението. Изглеждаше й искрен, макар и твърде хубавичък, за да бъде честен (точно в този миг тя незабелязано стисна юмруци, като си спомни за паническото обаждане на Пол-Мари, съобщаваща й за предателството на онзи жалък адонис Фабиен Елбек). А най-вече информацията му беше солидна.

Мадлейн Талко не се беше съмнявала и за миг, че рано или късно някое разследване ще ги доведе до вратите на имението. Но никога не си беше представяла, че то ще тръгне от Съединените щати, за да стигне дотук, и това я накара да преразгледа нещата.

Контролът върху американците беше едновременно по-лесен и по-сложен: по-лесен, защото безграничната лудост на тази страна подхождаше прекрасно за вербуване на кадри от високо качество, включително и сред лидерите на общественото мнение; по-сложен, защото механизмите за отбрана там бяха изключително ефективни. Там имаше изключително опасни активисти от крайната десница… и антитерористични звена, чиято ефикасност няма равна на себе си; рекорден е броят на серийните убийци, формированията от специални бригади в академиите на ФБР са най-добрите в света; пълно е и с всевъзможни секти… И те също са под контрол. Доказателство за това е тоя малък сополанко и фасоните му в смисъл „аз знам много за вас“.

Сблъсъкът на силите на Доброто и Злото винаги е бил привлекателен за Мадлейн и дори понякога тя се забавляваше от разликите между Стария и Новия континент. В Европа окултната власт се упражнява нелегално; мракът поглъща светлината коварно и полека-лека, промъквайки се под вратите. В Америка борбата е фронтална и тотална, с изключителна жестокост. Но тъкмо там е проблемът: окултната власт може да се упражнява само отвътре и понася зле ярката светлина.

— Какво точно знаете за тези организации? Как се наричат? Какви връзки имат помежду си?

Тя му зададе уверено въпросите, но Боб отгатна алчния й интерес, потвърждаващ онова, което знаеше вече: колкото повече й дава точна информация, толкова повече ще му повярва; и толкова повече те ще имат причини да го премахнат.

Това е да заложиш всичко на карта.

Той стана изведнъж — за да си вдъхне смелост? — да стане по-убедителен? — и започна да кръстосва стаята под бдителния и леко изненадан поглед на двете жени. След това се закова на място също така внезапно, подпря се с две ръце върху облегалката на канапето и впи поглед в очите на Мадлейн Талко.

— Първо: знам, че повечето гурута са жени. Тази организация — защото по мое мнение съществува само една-единствена — е достатъчно близка по схващанията си до традиционната Църква: има си „енории“, „паство“ и началници… И смятам, че има някъде някой си, който контролира цялата общност. Един папа, ако предпочитате така… Или папеса…

В мига, когато казваше тези думи, ролята на жената срещу него го порази изведнъж като нещо очевидно, но дори и да се беше запънал съвсем леко, никой не забеляза.

— Второ: тези хора имат своята вяра. Внимание, не говоря за привърженици. Това, че вярват, е нещо съвсем нормално. Но жените начело на всяка група вярват твърдо във властта си и в мисията си. Разбира се, всяка по свой начин, но има и общ пункт: те не го правят за пари. Това не са групи от проповедници. Това са истински нелегални братства, които не търсят печалба… Нищо общо със сциентолозите, например. Дори ако Дванайсетте са много богати, става дума по-скоро за наследство, което работи от десетилетия, отколкото за съкровищница, разчитаща само на парите на поклонниците си.

Трето: именно тяхната вяра разрешава… жертвоприношенията. Не, не ги „разрешава“… налага ги. В Съединените щати групите не са били подозирани, но съм убеден, че всички са извън закона.

Четвърто: не знам каква точно е вашата роля в Ла Талкотиер, но имам всички основания да мисля, че вие централизирате цялата тази дейност. И моята официална цел е да разкрия това. Между другото смятам, че се подготвя нещо „голямо“. Може би събрание с представители от всички страни?

За миг Боб остави въпроса висящ, сетне продължи:

— Пето: това разследване е изцяло под мой контрол. За доказателство скрих част от информацията.

— Шесто: ето ви списъка на сектите под наблюдение — ние ги наричаме така — в рамките на разследването.

Той извади от задния джоб на панталона си лист, сгънат на четири, и заобиколи ниската масичка между двете канапета, за да го подаде на Мадлейн Талко. Тя го пое, без да го чете. Докосна с поглед явно доволната Франсоаз и тази очевидна гордост, че й е довела младежа, предизвика у Мадлейн допълнителна досада. Тя не отричаше, че човекът наистина знае достатъчно, за да се превърне в действителна заплаха; очевидно го беше подценила: излъчването му на добро момче и спортист с наивен поглед криеше зад себе си остър ум.

— И седмо: искам да се присъединя към вас. Аз… не знам коя сте точно, но знам какво правите… И защо го правите. Знам също, че това е моят път.

Той направи почти съкрушена физиономия и се върна на мястото си до Франсоаз. Експозето завърши.

 

 

Мадлейн Талко въздъхна мислено. Какво да прави? Той определено изглежда искрен… А премахването му неминуемо ще доведе до ново разследване. Не е ли по-добре да влезе в играта му… Като го държи под око? Да, но кой ще го надзирава? Не и Франсоаз. Не откъсва очи от него и пърха влюбено с мигли, което е напълно неуместно. Не, тия женски фусти със сигурност ще я уморят (сети се отново и за Пол-Мари и Фабиен Елбек). А толкова се нуждае от помощ в този момент! Да, това става неотложно.

Тя се изправи и се приближи до него. Побиха го тръпки, когато сухата й фигура, облечена с пола и черен пуловер, се раздвижи и разкъса тишината само с шума от стъпките си. Мадлейн Талко се спря, погледна го отвисоко и се усмихна загадъчно. Той вдигна глава, за да посрещне погледа й и не можа да се измъкне от твърдата синева на очите й. Спазъм скова мускулите му. Почувства, че нервите му са готови да се скъсат като прекалено натегната струна на цигулка. И замалко да подскочи, когато облечената в ръкавица ръка на Мадлейн се стовари грубо върху рамото му. Тя затвори очи като вярващ по време на молитва и се отпусна сякаш в мистичен сън, с ръка все така впита в трапецовидния му мускул като капан, стиснал плячката си. Сцената беше абсолютно статична, той дори забрави за присъствието на Франсоаз.

По-късно му беше невъзможно да прецени колко секунди или минути тежа това нещо върху рамото му. И дори да беше дошъл с определени очаквания, трябваше да признае, че почувства нещо. Не можа да намери точната дума.

Сила? Топлина? Не. Нещо… Това е.

Тя вдигна ръката си със сух жест и отвори очи. Той забеляза, че е побледняла и придобила по-уверен вид, и несъзнателно си размачка рамото; просто не го чувстваше. Тя го погледна още веднъж продължително и мълчаливо, след което се върна и седна на мястото си.

Дрезгавият й глас разкъса тишината като хартия.

— Бих могла да ви разпитам надълго и нашироко, за да разбера кои са истинските ви мотиви и дали те наистина отговарят на това, което казахте. Мога дори да наредя да ви подложат на изтезания… И да ви накарат да си признаете какво ли не. В по-различни времена — прибави тя намусено — сестрите ми сигурно биха опитали.

Тя замълча замислена, после продължи монолога си.

— Както и да е, ръката ми избра да ви даде шанс.

При други обстоятелства тържествената фраза би отекнала едновременно драматично и гротескно в ушите на Боб. Но не и този ден.

Мадлейн Талко се канеше да продължи, когато някой почука на вратата.

— Бях казала да не ме безпокоите!

— Перл е на телефона, Майко — чу се приглушен мъжки глас иззад затворената врата.

— Влез!

Боб щеше да получи удар: във влезлия огромен мъж нямаше нищо човешко — нито в ръста му, нито в кошмарната му физиономия.

Великан с изгаряния!

Да, но… наистина от трета степен. Чудовище, грешка на природата, ужасяваща аномалия, оживял по някакво чудо след обезобразила го злополука. Боб усещаше как го пронизва острият поглед на Мадлейн Талко и трябваше да направи допълнително усилие, за да прикрие обзелия го смут. Почувства се изведнъж като затворник в безизходен кошмар, в който едно твърде сериозно семейство Адамс полека-лека би обсебило цялото му същество.

Чудовището се размърда с гъвкавост, учудваща за туловището му, и занесе преносимия телефон на Мадлейн Талко. Тя го взе и се задоволи да произнесе накратко: „Да… Много добре… Чудесно… Очаквам ви…“, след което изведнъж се усмихна неудържимо и издаде в какво добро настроение я доведе разговорът.

Тя остави слушалката на ниската масичка и кимна дискретно на чудовището:

— Благодаря ти, Бруно.

То пресече стаята, без да прояви видим интерес към Боб, но точно в мига преди да затвори вратата след себе си хвърли поглед към непознатия младеж, седнал на софата.

Боб улови краткия му поглед и веднага стана пишман. Очите му, две живи стъкловидни късчета върху мъртвешки бледото, обезобразено лице, потвърдиха онова, което не беше очевидно на пръв поглед: съществото е човекоподобно. И носи душа.

— Искам от вас да ни представите доказателствата — подхвана Мадлейн Талко, без да се интересува от вълненията му. И се обърна към Франсоаз, която изведнъж разцъфна от това, че си спомниха за присъствието й. — Ще ти кажа какво точно да направиш. (После отново към Боб.) Защото, знаете ли, може да има пропаст между романтичните ви представи и реалността на това, което правим. И преди да ви го разкрием, искам да преценя доколко сте решен… За момента вие сте никой. Не искам да знам нищо повече — нито за вас, нито за разследването ви. Докажете ми, че искате да се присъедините към нас, и после ще видим.

Тонът й е равен, но поне му оставя отворена вратичка. Няма за какво да спори: трябва само да изпълнява. Още един очарователен тест за Боб?

 

 

По обратния път Франсоаз пак караше с лудешка бързина. Първите пет минути не размениха нито дума, тя погълната от шофирането, той — от анализа на поведението си. Накрая Франсоаз се обади:

— Разочарована съм.

— Защо?

— Не обичам такива работи. Бих предпочела Тя да ти каже ясно да или не, за да знам как да се държа с тебе.

— Още ли не знаеш?

Тя не отговори, но той почувства вътрешната й борба. И се почуди дали — колкото и да изглежда луда — не се е влюбила от пръв поглед?

Ако случаят е такъв, това ще бъде може би негов коз… и, все пак, не посмя да си помисли на какво ли би била способна, когато открие истината?

Той забеляза честите й нервни погледи в огледалото за обратно виждане.

— Проблем ли има? Много си нервна… Защо гледаш постоянно в огледалото?

— Онова тъпо ченге би трябвало да е неутрализирано, но добре, в случай че… — мърмореше си тя със стиснати зъби.

— Какво ченге?

— Някакъв жалък тип, дето се опитва да ни пречи. Наредиха да му отнемат цялото досие. Във всеки случай според мен сигурно ще пукне скоро. Жалко — прибави тя замислено — иначе си го бива, много е секси.

— Хм… Това да не е… О! Ами аз му знам името! Имам го в досието. Това е ченгето, натоварено с… ъъ… разследването и с когото влязохме във връзка от Съединените щати. Казва се… ъъ…

— Греди. Алекс Греди.

— А, да. Май че точно това име беше в…

Тя го погледна:

— Той знае ли, че си тук?

— Не, по никакъв начин. Не съм му казвал, че ще дойда.

— Хм…

Обърна глава пак напред. Той я огледа: орлов нос, бяла и леко мазна кожа, не беше някоя хубавица. Тогава какво толкова сексапилно имаше в нея? Очите му се спряха само за миг на дългите й бедра с чорапи — не беше чорапогащник, той знаеше.

Франсоаз почувства погледа му и забави малко. Той се загледа в пейзажа: дървесата се молят с обрулени клони на наситеното с влага небе, студено мрачно време в безмилостен край, всичко му се струва сковано от лед в безкрайната зима. Той се сгуши в дрехата си, за да усети по-добре топлината в купето. Започна да го наляга дрямка. Греди… Алекс Греди… Лесно за запомняне име…

— Браво! — внезапно извика тя.

За секунда силна вълна на омраза за малко да го накара да повърне.

— Браво на кого? — попита с немощен глас.

— Наблюдавах те, докато Бруно беше там. Ти се оказа мъжко момче. Не трепна, когато го видя. Затова ли са те наели в твойта лайняна агенция?

Той пренебрегна въпроса, както и каруцарския й език.

— Какво му се е случило? — попита.

— Хе-хе… Нещо като злополука.

Той я почака да му обясни.

— Майката прилага понякога доста радикални методи към онези, които я предават. Всъщност, не знам защо казах Майката; май че винаги си е било така — прибави тя като на себе си. — С една дума, каквото и да е, той оцеля.

— Искаш да кажеш, че вие… че го е изгорила тя?

Тя се завъртя към него, сякаш изведнъж е престанала да управлява колата.

— Другите се връщат в земята… или отиват на небето… или на което щеш шибано място. А ние, ние принадлежим на пламъка — рече убедено тя.

— Гледай си пътя.

Тя го погледна вбесена, после пое нормално волана.

— Значи се е измъкнал, и как така?

— О, това е дълга история. А и не съм толкова загубена да ти разкривам разните трикове. Може да си някое дребно гадно шпионче.

Той бръкна внезапно между бедрата на жената, заби ръката си без никаква любезност и започна да пощипва издутата й плът. Тя изпусна едно „уф!“, странна смесица от изненада, болка и удоволствие.

— Карай, тъпачко такава.

Тя не посмя да каже нищо и най-сетне го остави на спокойствие и в плен на безкрайно униние: жестът му беше напълно спонтанен.

 

 

Когато пристигнаха пред жилището й, две квитанции за глоба бяха цъфнали на предното стъкло на колата му под наем. Слязоха от колата на Франсоаз, той изруга и прибра двете „маргарити“.

— Дай — рече тя.

Той й ги подаде. Тя скъса решително белите листчета и ги разпиля с ликуваща физиономия. Той си замълча, не я попита нищо. Имаше вече отговорите.

— Ще дойдеш ли да пиеш едно кафе? — попита тя с безразличен вид.

Уличнице, остави ме, ОСТАВИ МЕ!

— Не. Трябва да докладвам… Не съм им се обаждал от двайсет и четири часа.

— Добре. Ще се свържа с тебе, щом… щом му дойде времето.

— Точно така.

— Тогава довиждане.

Той й кимна с усмивка и я изгледа как се прибира вкъщи. И когато се качи в колата си, почувства как пълното изтощение прогонва напрежението от последните часове и изведнъж си пожела едно-единствено нещо: да спи.

Пристигнал в хотела, той се качи направо в стаята си и окачи табелката „Do not disturb“, която за учудване не беше преведена на френски. Сетне се настани припряно на малката маса, отвори своя Powerbook и включи в него клетъчния си телефон, като не забрави да провери дали работи антиподслушвателната система.

Сетне натрака на клавиатурата:

I’m in. Crazy things here. Keep everything under control. (Аз съм на мястото. И лудите са тук. Всичко е под контрол.)

Той се поколеба за секунда, като съзнаваше необходимостта да даде по-точна информация. Но все още всичко бе твърде неясно, за да получи точно обяснение… А според часовите пояси на източния бряг сега беше едва шест часът. Няма да набира кода за спешност, съобщението при всички случаи няма да бъде прочетено с предимство. Тогава… Подробностите могат и да почакат!

На екрана кликна върху „Send“ и остави „Apple“ да изпрати съобщението му в Е — мейла на шефа.

Не, истински спешното е това: той погледна към чистите чаршафи. Не сме все пак за няколко часа, помисли си той, преди да потъне в сън.