Лоран Боти
В мъглата (28)

27

На другия ден, на разсъмване, Греди наблюдаваше трупа. Положено в поза, подобна на тази на малкия Гайяр, тялото на Жюлиен Льобрьой беше обезобразено по същия светотатствен начин: обезглавен, скопен, с широко разтворени очи, той гледаше в Алекс с израз на ужасено недоумение.

Силният дъжд мокреше кожената канадка на полицая, но това изглежда не го вълнуваше. Разследването му тъпчеше на едно място: аутопсията не даде никакъв убедителен резултат; беше се ровил сред предшествениците на учителката в напразно търсене на някаква следа. Сега тя беше под постоянно наблюдение, но Алекс знаеше, че без подкрепа от шефа няма да може да се съгласува постоянно с колегите си, за да осигури резултатно проследяване. Колкото до Либерман, здравето му беше все така забележително добро за един жив мъртвец.

Оставаше надеждата, че Дусе ще успее да открие Люсиен Морван — журналистът, посочен от библиотекарката… Или че следата на роднините ще ги доведе до някакъв краен резултат. Има я най-сетне и документацията за известните досега убийства на деца…, ако наистина между двете афери има някаква връзка.

А докато чакат, седеммесечното момиченце е все така в неизвестност.

Господи, на седем месеца!

— Могат ли да го вдигнат?

Алекс се обърна, за да отговори на полицая, който сочеше към трупа. Открит край едно игрище извън предградие на Лавил, посещавано от малките му жители, Жюлиен Льобрьой очакваше сега да извършат върху него последния ритуал — аутопсията.

Алекс кимна в знак на съгласие и се отдалечи с големи крачки, но все пак недостатъчно бързо, защото чу злокобния цип на найлоновия чувал, в който прибираха детето.

 

 

Болницата му се стори все така потискаща, както и предишния път. Впрочем, тя е единствената съответстваща на нормата институция в тоя кошмарен град.

Има среща с момичето на Либерман. Според анкетата тя изглежда е единствената му близка и когато Алекс я предупреди за мистериозната болест, след няколкоминутен размисъл тя изяви желание да се срещне с лекарите. Два дни преди това му се беше обадила, за да съобщи на коя дата пристига и Алекс се разбра с нея да се срещнат направо в болницата, за да избегне разговора в неговата стая, който би издал интереса му към случая.

Той извървя по най-бърз начин плетеницата от коридори, застлани с линолеум, глух към приглушения ропот от оплакванията на болни и креолските^[1] подвиквания на санитари, сляп към хората, разхождащи се напред-назад по домашни халати и пантофи.

Стигна до стаята на Либерман. Вратата зееше отворена. Гледката на живия труп и апаратурата, превърнала се в саркофаг на съдебномедицинския експерт, го порази отново. Реши се да влезе и отклони без усилия погледа си от леглото.

Младата жена седеше в кресло от лошокачествена изкуствена кожа. Греди я видя как за миг се потопи в гледката на това, което беше останало от баща й. Откри известна прилика между двамата: тя беше кокалеста като Либерман и макар че младостта придаваше овал на скулите й, човек лесно можеше да си я представи след няколко години с изпито лице и хлътнали бузи. Стори му се, че не е висока — и се оказа точно така, когато тя го забеляза и се изправи.

— Ох, извинете, не съм ви чула…

— Аз съм Алекс Греди. С мене говорихте.

— Да, да, точно така.

И тя запримига начесто. Алекс отгатна у нея нервната неловкост на стеснителния човек, макар че едновременно с това тази жена с напрегнат поглед таеше в себе си голяма сила.

— Как е той? — попита Греди.

— Доктор Лабрус каза, че няма промяна. Според него не може и дума да става да се изключи апаратурата, защото това не било истинска кома… Той просто ще продължи да бъде в съзнание.

Тя се изчерви, защото може би разбра какво включват в себе си тези думи.

— Мога ли да ви предложа едно кафе долу? Искам да поприказваме.

— Ами… Да, добре.

Те слязоха мълчаливо в хола и седнаха на една масичка в кафенето, пълно с болни и дошли на свиждане. Дори и тук на Алекс му беше неприятна тази картина: люде с бледни лица, седнали по пижами на кафе, сякаш са си вкъщи въпреки околната суматоха.

— Какво смятате да правите? — попита той, като остави на масата двете кафета, поръчани току-що на бара.

— Не знам. Имам един брат, доста по-възрастен, но той не ще нищо да знае. Никога не са се разбирали и са сърдити до смърт. Особено брат ми. Мисля, че баща ми…

Тя не завърши.

— За всеки случай да ви попитам, госпожице Либерман: знаете ли дали се е чувствал заплашен?

Тя окръгли очи.

— Да не искате да кажете, че това е… как се казва? Криминален акт?

— Не казвам нищо определено, не. Това е, защото не мога да си позволя да пренебрегна нито една следа. Баща ви работеше върху аутопсия в рамките на криминално разследване. Това е всичко…

— Да ви кажа право, не разбирам много как неговата… работа (с отвращение ли произнесе думата?) може да се свърже със сегашното му състояние. Горкият татко. Да свърши така, като интересен случай в научно списание, когато е прекарал живота си в… Е, няма значение. Така или иначе, не поддържахме много близки отношения. Звъняхме си веднъж или два пъти в годината, за да си кажем има ли нещо ново.

Думите на младата жена не съдържаха омраза, но не носеха и добри чувства. Греди се попита дали подобни отношения биха могли да се установят между него и детето му, и тази идея го изпълни с дълбока тъга.

— Кажете ми, моля, дали знаете за едно негово пътуване до Мароко?

Отначало тя му се стори изненадана, после ъгълчетата на устата й се разтеглиха в иронична гримаса.

— Да не говорите за пътуването през седемдесетте години?

Той кимна.

— Може наистина да се каже, че знам нещичко. Точно поради това пътуване майка ми поиска развод…

— Обяснете ми, моля.

— Ами добре. Но ще ви кажа, разбира се, само версията на мама. Отначало баща ми трябвало да отпътува за няколко седмици в Рабат… или в Казабланка, може би. Но останал там цяла година.

— И какво се е случило, за да остане там?

Тя направи гримаса. Сякаш споменаването на този период я отпускаше донякъде. И дори с известно удоволствие си припомняше миналото.

— Трябва да ви кажа, че работата не е много ясна… Мама разказваше по онова време, че станал като луд, бил обсебен от страната. Дори сподели с брат ми и с мене, че някаква жена му замаяла главата, че това се случва често там — те имали любовно биле, с което омагьосват мъжете! — Тя се усмихна развеселена. — Мама никога не си… мереше приказките. Особено по отношение на татко!

— Значи не знаете какво всъщност се е случило?

— Малкото, което знам, го научих от брат ми. Според Жан престоят на баща ми се проточил поради полицейско разследване, в което участвал и той. Във всеки случай, вече не беше същият, когато се върна, а и мама никога не му прости, че я беше зарязал за цяла година.

— А вие никога ли не сте говорили с него за това?

Тя вдигна очи към небето.

— Ако познавахте баща ми, нямаше да ме питате!

— И нямате представа в какво разследване е участвал?

— Не, или поне не знам нищо определено. Било някаква афера с убийства и той се наел с… хм… аутопсиите. Май че на деца… Нещо от рода на сериен убиец, но по онова време серийните убийци не бяха на мода, както днес. Това би обяснило защо се е запалил по сегашния случай.

Греди подскочи.

Рабат, 1978. Думите не бяха надраскани случайно. Либерман беше видял някаква връзка.

И сякаш по резонанс му дойде фразата на лекаря:

— Нали знаете, Греди, този вид престъпления… е добре, това не ми е съвсем непознато.

(Имам усещане за „дежа вю“^[2]).

Възможно ли е двете афери да имат връзка? Възможно ли е убиецът да е един и същ? И какво е отношението му към убийствата, за които разказа библиотекарката?

Той се помъчи да не се поддава на възбудата, но когато се изправи, за да си вземе довиждане, момичето на съдебния лекар забеляза, не без учудване, че лицето на полицая внезапно промени цвета си.

 

 

Беше вече десет часът сутринта, когато стигна пред комисариата. Всичко му изглеждаше отчайващо мрачно този ден — след нощ, изпълнена с кошмари, в които споменът се преплита с окървавените образи от болницата. И нито студеният дъжд, нито циничното безразличие на дъщерята на Либерман имаха шанс да му върнат надеждата. Денят започваше зле… и видът на влажно сивата грамада на тази сграда, в която беше стаята му, с нищо не поправи положението. За щастие установената връзка — но трябваше да я уточни! — между Либерман и убийствата го ободри достатъчно, за да се измъкне от това душевно състояние.

С наквасен череп и провиснали кичури — дъждът беше толкова силен, че го измокри само за няколко секунди — влезе бързо в комисариата, за да избегне обикновените „Здрасти, как си?“, и пое нагоре по стълбището.

Беше в коридора към канцеларията му, когато го извика Масар Избръснатия череп — колегата културист. Говореше по телефона в невзрачна стаичка на същия етаж. Подаде му бележка, без да прекъсва разговора си. Греди разчете неравните букви: „Обади се Клер Ермен. Било спешно“.

Той кимна на Масар, но когато се обърна да излезе от стаята, онзи свърши разговора си.

— Мисля, че има още нещо за тебе.

— Какво?

— Някакъв дебел плик от банката. Препоръчан. Да не е за случая, с който се занимаваш?

На Греди му беше прекалено накипяло, за да отговаря на леко агресивната ирония на Масар.

— Добре, пликът на бюрото ми ли е?

— Да, господине, очаква ви.

Алекс му кимна, без да отговори. В мига, когато влизаше в стаята си, Масар му подхвърли иронично отзад:

— Между другото… тази Ермен, която телефонира, да не е онази гадина, дето сваляше Андреми и го оправда?

Вместо отговор Алекс тресна вратата. Набра номера на Клер. Тя вдигна веднага.

— Греди на телефона. Търсили сте ме.

— А, най-сетне! — възкликна силно Клер с облекчение.

Алекс изруга мълчаливо по адрес на Масар. Размениха си няколко думи, преди той да я попита по каква причина го е търсила. Тя не пожела да говори под претекст, че иска да му каже лично.

— В такъв случай ще можете ли да изчакате още два часа?

— Ако нямам избор…

— И ви каня на обяд. Съгласна ли сте?

— Аз… всъщност, с удоволствие.

Греди отбеляза как само за няколко секунди адвокатката се поуспокои.

— Много добре. Дванайсет и половина у вас.

Тя прие.

Той поставяше слушалката, когато забеляза в купа прясна кореспонденция фамозния дебел плик с цвят на сажди: банковата информация относно Пиер Гайяр и счетоводния му кабинет. Пиер Гайяр: бащата на детето… съпругът на уплашената жена… възпълният безличен човечец…

Невероятно, рече си полицаят. Обикновено банковата тайна налага сложна процедура за получаване на информация в рамките на едно разследване. Освен ако използваш благосклонната услужливост на банкер, който иска да избегне проблемите. Този, с когото се срещна Алекс преди два дни, очевидно обича силно полицията… Или мрази клиента си!

И особено по пощата!

Посочените документи бяха много. Имаше дори и извлечение от личната сметка на Пиер Гайяр за изтеклата година, както и сметките от кантората му, също и различни едри фактури, предадени на банката несъмнено с цел получаване на кредит — голямата и противна къща изглежда беше купена неотдавна.

Греди се задълбочи с известно колебание в изучаване на документите. Беше живял по-скоро като бохем, никога не го беше грижа за паричния въпрос — грижата за него оставяше на Нанси. Освен това отказваше да прави сметки и караше „на око“ върху единствената си база: последната платежна ведомост. Впрочем, след драмата май изобщо престана да харчи и сигурната му служба позволяваше поне тази небрежност.

Зле обигран в банкерските потайности, трябваше да се съсредоточи максимално, за да се оправи в обърканите сметки на Гайяр. Разучава ги в продължение на близо два часа, като се опитваше да намери слабо място, удостоверяващо следното: в края на предходната година кабинетът на Гайяр е прибирал месечно между триста и четиристотин хиляди франка, като оставял на човека повече от кокетната печалба от около двеста и петдесет хиляди франка. Обаче след тази дата експерт-счетоводителят нито веднъж не успява да надхвърли месечен доход от сто хиляди франка — сума, която едва покрива професионалните му разноски.

Греди се порови замислено в чекмеджето си. Извади оттам пакет цигари със светъл тютюн и както обикновено, когато трябва да разреши някой проблем с мислене, а не с действие, запали цигара, всмукна на няколко пъти, без да гълта дима, и нагласи оранжевото огънче пред очите си. То се очерта в сивата дъждовна рамка на прозореца.

Гайяр беше затънал в някаква гадост, няма друга дума за това. За да се провали така внезапно, би трябвало да е загубил с туш от няколко души едновременно… Или от един борец, но от свръхтежка категория.

Човечецът отива дори към катастрофа: с тези заплати, царският наем за кантората, солидните разноски за колата, а в личен план — погасяването на заема за отвратителната сграда… не му остава нищо, за да плати данъците си, освен ако не се порови щедро в персоналните си резерви, което и прави вече от много месеци. Гайяр беше истински въжеиграч в мига преди да скочи в Ниагарския водопад.

Един затънал до гуша експерт-счетоводител. Ето ви случай, който не е банален. Но това не доказва с нищо, че именно той е убил детето си. Не може дори да се превърне в драма от жанра „Разорен, той убива сина си, жена си, а накрая и себе си!“. Човек би могъл да го разбере, ако евентуално убие за отмъщение едно или няколко деца на предателите клиенти. Но обратното?…

Освен ако…

Той хвърли поглед към големия водоустойчив часовник, който краси китката му: беше време да върви у Клер Ермен.

И дори и да не иска да си го признае, тази перспектива е като струя пресен въздух в мрачен ден.