Лоран Боти
В мъглата (83)

82

Когато отвори очи, Клер се почувства напълно объркана. Къде се намира? Какво всъщност стана? Паметта й се върна заедно с ужасно главоболие: плешивецът й препречва вратата, а отзад е типът, чиито огромни лапи лягат върху тялото й, лепват памук на лицето й, упойващата миризма… причерняването. Сигурно са я упоили с хлороформ или етер.

На рязката светлина на една крушка, висяща от тавана, огледа наоколо: килия без прозорец, голи каменни стени, под от утъпкана земя, умивалник и в краката й — покривката, в която сигурно са я увили. Тя я придърпа и се наметна с нея; беше студено.

Заля я вълна на отчаяние. Няма никаква представа нито какво ще правят с нея, нито по каква причина се намира тук, но дълбоко в съзнанието си не носи ли предчувствие, че рано или късно трябва да се случи подобно нещо? Не един, а хиляда признака говореха за опасностите, на които е изложена: физиономията на Антоанет Андреми на прозорчето на мерцедеса, преди няколко дни бебето върху изтривалката пред дома й, подозренията й, че е предмет на нечие внимание… Но тя не пожела да ги види.

Както обикновено, нали? Много те бива за това: да не искаш да видиш нещо. Много по-лесно е, както с Андреми. Не, той не е странен… нито пък предизвиква тревога. Просто е смутена от ареста, от събитията. Толкоз.

Същото беше и с Кристиян. Нещата се развиваха чудесно, нали? Няколко минути преди драмата би се заклела в това. А тъжните погледи, въздишките, угриженото му лице… Сигурно са плод на въображението ти, нали? Както винаги… Трябва да вървиш напред и никакви въпроси!

Дори ако при пристигането резултатът е катастрофален.

Тя се опита да избяга от гласовете в главата си и се вслуша напрегнато: дали се чува нещо наоколо? Изправи се, отиде до вратата от старо обковано дърво. Дочу смътно бръмчене, глъчка от много гласове, като речитатив от нечленоразделно песнопение. Дори в един миг й се стори, че долавя детски плач, но после той изчезна. Пулсиращото главоболие сякаш с удоволствие й пречеше да се концентрира: всеки път, когато уловеше някакъв звук, сякаш нож я пробожда в един нерв точно зад очите.

Шумът на ключ в ключалката я накара да подскочи.

Вратата се отвори. В килията влезе Мадлейн Талко, последвана от тип, облечен като наемник с черен пуловер и панталон от маскировъчен плат.

— Това е — рече тя с мъжкия си глас. — Оставете ни сами.

Човекът сложи на земята стола, който носеше със себе си, излезе и вратата се затвори след него.

Клер се изправи, като остави покривката да се смъкне в краката й.

— Седнете, скъпа — покани я Мадлейн Талко.

Клер я изгледа недоверчиво как сяда неловко на стола. Беше облякла черен траурен костюм, само с някакъв странен символ, извезан над едната гърда, нещо като сложно преплетен хералдичен знак.

Мадлейн Талко й отправи широка усмивка:

— Разказаха ми за подвизите ви — започна тя. — Изненадвате ме. Очаквах да ви заваря разплакана и молеща за милост на пода на тази килия, а ви намирам бодра, с изписано недоверие на хубавата ви муцунка, което би усилило възхищението ми при други обстоятелства. Но то ме учудва само наполовина — рече тя сякаш на себе си. — Винаги съм знаела, че Кристиян ще си избере умна жена.

Дочула името на мъжа си, Клер подскочи.

— Но коя сте вие по дяволите? — изсъска тя яростно.

Мадлейн я изгледа с лека иронична усмивка.

— Е, добре, във вашия случай мисля, че съм тази, с която идва нещастието.

Двете жени се изгледаха продължително една друга.

— Но ще седнете ли най-сетне или не? — внезапно изфуча Мадлейн Талко. — Хайде, настанявайте се, имам да ви разкажа нещо… Дължа ви го, все пак.